Мирослава Кацарова: Всички лишения, които преживях и преживявам, са форма на духовно упражнение

Мирослава, ти си израснала с музиката на Чик Кърия, с неговия джаз, страхотните му импровизации с Боб Макферин, с други американски музиканти. Светът плака за загубата му. В какво се крие неустоимият му чар ?

Мирослава Кацарова: Да, голяма загуба! Като всички, които обичат джаза и аз израснах с музиката на Чик Кърия и особено с прочутия негов албум “Return to Forever” от 1972 година, който носи същото име като групата му от революционните фюжън времена. Обожавах този албум, особено едноименната пиеса с психеделичните вокални експерименти на бразилската певица Флора Пурим. А Crystal Silence беше любимата медитативна и мечтателна музика, която отразяваше цялата ми жадна за нови простори младежка и наивна душа. Разбира се, слушах Чик с Майлс и с Дейв Холанд, с Гари Бъртън и т.н. А колаборацията му с Боби Макферин е впечатляваща.

Чик Кърия е важен като музикант и откривател на нови територии в джаза. Историческа е срещата му с Майлс Дейвис, който го кани в неговия квартет заедно с Дейв Холанд през 1968 година. Парадоксално е, но клубните гигове на Майлс по онова време не били добре посетени. В същото време легендарният Джими Хендрикс пълнил стадиони с музиката си. Така Майлс решил да вземе електрическите инструменти от рока и да се опита да ги използва в импровизационната музика. Накарал Чик Кърия и Дейв Холанд да свирят съответно на електрическо пиано и на електрически бас. Именно тогава започнал големият експеримент, довел до прочутия стил Фюжън, чийто ярък представител е Чик. Той е многолик и неуморен творец, привлечен е бил от възможностите на различните електрически пиана, амплифайъри, ефекти. Дързък и любопитен към нови звучности, той е създавал различни формации и бе виртуоз както на акустичен роял, така и на Фендер Роудс, и на множеството си електрически клавиатури. Тази нова посока в края на 60-те и началото на 70-те в джаза е революционна и отличителна за творчеството на Чик Кърия.

Той наистина е непрежалим музикант и с него полека си отива една епоха в джаза. Да, вярно е, че има великолепни нови групи и музиканти като Snarky Puppy или Робърт Гласпър, които по един съвременен начин се завръщат към традицията на фюжъна, но Чик е сред първите. Той е откривател. Ето това е най-привлекателното му качество. Тук се сещам, че освен на нови звучности, стилове и груув, той е откривател и на нови талантливи артисти. Авишай Коен е сред тях. Той е едва 24 годишен, когато Чик Кърия му се обажда и го кани да работи с него и остава 7 години редом с него. Освен дълбока музикална ерудиция, Чък Кърия очевидно е притежавал и интуиция. За мен той беше гений докоснат от чистотата на божественото. Последните месеци от живота си той прекара в онлайн уроци, които щедро споделяше с младите музиканти. Той ще остане с нас през музиката си, през влиянията, които всеки пианист посегнал към джаза преживява от него, през великите си пробиви във фюжъна, през свободолюбивата си, непокорна и любопитна душа на истински творец.

Когато Авишай Коен беше гост на Пловдив Джаз Фест, аз го помолих да каже какво е да работиш с Чик Кърия. А той каза, че е ясно, че се е учил от него много в музикално отношение, но е научил две много важни други, човешки урока от него. Първо, че истински добрият музикант е скромен, а второто е как се менажират хора и екипи. Явно Чик е бил талантлив и в това отношение.

Как живееш в затвореното от коварния вирус пространство – без джаза концертите, записи, срещи с публиката…Възможна  ли е нова философия, не – песимистична за нас, хората, разкъсали по неволя навиците си да се наслаждават на забавления, да пътуват из света?

Мирослава Кацарова: Беше ми изключително трудно да приема всичко това, което ни се случва, да го преработя, да го проумея. Още ми е трудно понякога. Но осъзнах, че трябва да се науча да живея с това. Да не се поддам на паника, на парализиращи страхове или на илюзии. Аз съм реалист, но реалист с пристъпи към светлината и добрия изход. Открих за себе си, че това е време за преосмисляне, пренареждане на вътрешния ми  и на личния ми свят наоколо. Прекратих завинаги паразитни отношения и привързаности, които са били токсични за мен, но не съм им обръщала внимание в инерцията на живеенето. Приоритетите ми някак пробляснаха и станаха ясни, неизбежни. Преоткрих отношенията си с любимия мъж и дъщеря ми; разбрах, че бързането в предишния “нормален” живот ме е водило до болезнени и пълни с илюзии навици. Тъй че година по-късно след два локдауна и нови правила на живот, се чувствам по-силна и преживяла лична трансформация. Вероятно предстои да разбера всички свои промени и тези на света наоколо, но сега вече се чувствам по-уверена да си върша работата в новите условия. Включително да пея и да организирам концерти за Пловдив джаз фест.

Всички лишения, които преживях и продължавам да преживявам всъщност, са форма на духовно упражнение. Това е нещо като духовен аскетизъм, като монашески обет за оттегляне от цивилизацията, все неща, които са душеспасителни също. Вероятно, имаме нужда от това, за да оценим активния си градски живот, с галерии, кино, театър, концерти, които понякога инерцията превръщаше в забавления и подмолно ги профанизира. Сега това принудително въздържание от светското, посвоему ни доближава до духа и природата. У мен всичко това възпита и някакво ново, особено чувство, което условно наричам “чувството ми за космос”. Това е постоянното чувство да не мисля само за себе си и за малкия си кръг, а за света изобщо, за човечеството като един общ организъм, за земята от космическа гледна точка. Непрежалимият шведски джаз пианист Есбьорн Свенсон и композитор имаше такъв албум “From Gagarin’s Point of View” от 1999 година. И ето, докато пиша това, слушам точно него.

Наскоро направи страхотен концерт LOVE SONGS. Отново на сцената ДК“Борис Христов“. Имаше ли нещо необикновено в атмосферата?

Мирослава Кацарова: От септември, когато имах концерт в двора на театъра в Пловдив, чак сега пях отново и то точно на 14 февруари. Това бе формалният повод да неречем концерта “Love Songs”, но той беше различен концерт по много причини. Една от тях е, че като формат бе интересен. Публиката беше на сцената, наредена около рояла и имаше разговор между песните. Беше като интервю и камерен концерт едновременно. Този формат е много подходящ за това време на социална, а и човешка изолация. Има разговор, има лична среща, има споделяне отвъд музиката. Хубава идея на Нина Найденова, директор на Опера Пловдив, която направи геройство и за операта в града ни, и за артистите на държавната институция по време на кризата. Всъщност, тези нестандартни формати ни спасяват сега, освен онлайн концертите. Както казва Съни Ролинс, джазът е музика на общуването. В дигитална среда това общуване не е съвсем автентично. Сигурно и затова мнозина от джаз артистите избягват онлайн концертите, но има и друг феномен: повечето от световните джаз музиканти изнасят онлайн кратки соло гигове от домовете си, с което търсят контакт с публиката си. Нищо не може да замени концертите на живо с всичките им вълнения, но си мисля, че след време всичко това ще претърпи своеобразни метаморфози и бъдещето на концертите ще е някъде по средата, в някаква хибридна форма, вероятно. Ще видим!

Какви са проектите ти? Творческа личност като теб е невъзможно да съществува без хоризонт за правене на музика!

Аз не съм спирала да работя, всъщност. В най-критичния период на пандемията не се отказахме и реализирахме шестото издание на Пловдив Джаз Фест. Наистина беше много трудно и непознато като ситуация, което бе голямо предизвикателство. Но със силата на здравия разум и абсолютно безкомпромисни мерки за сигурност направихме двудневен фест с артисти и публика, които ни се довериха. Мисля, че оправдахме доверието във всяко едно отношение. Тогава Авишай Коен каза, че това е исторически момент. “Много малко хора по света в момента свирят, а ние сме заедно и имаме шанса да музицираме.” Работата за този фестивал и след него, документалният и невидим труд не ме остави съвсем изолирана и бездействаща. Продължих да водя предаванията си по Джаз ФМ като си организирах импровизирано радио студио от вкъщи, а и ежемесечната ми рубрика за джаз “JAZZPRINTS” в Култура.бг по БНТ не бе преустановена.

Сега гледам напред в духа на неизменния ми оптимизъм и кроим планове за лятно издание на джаз фестивала “Plovdiv Jazz Summer”, като основният през есента остава такъв какъвто го знаете: по-камерен и бутиков. Имаме интересни и предизвикателни проекти, тъй че скоро ще съобщим и за тях. В период на преговори сме и на артисти, и на спонсори.

Аз от своя страна готвя концерти с джаз трио и струнен квартет, които ще се фокусират върху репертоара ми на български език, но ще включа и други важни за мен песни. Предстои първият от поредицата “Като в картина на Шагал” на 25 март в пространството на пловдивската галерия “2019” на улица Гладстон. Успоредно с това записвам нови песни с Младен Димитров и Миро Турийски в стилистика, която винаги ме е привличала и е хибридна: смес от електроника и акустични изказности. А голямата ми мечта е тази година най-после да осъществим записите и на съвместен албум с любимия ми музикант и композитор Антони Дончев, който преди две зими ме покани да го реализираме, но плановете ни се осуетиха от пандемичните тревоги. Тъй че животът продължава да ми изглежда като лабиринт, чиито осветени пътеки ме водят към излази и нови пространства.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).