Митко Новков: Щураме се като изгубена в огромно езеро сива чапла

В света се говори все повече за ценности, а това е симптом като че ли само за едно – ценностите са все повече разколебани. Човекът е дезориентиран тотално, пандемията го дезориентира допълнително: нито знае къде да се разположи, нито кому да вярва. Оказа се всъщност, че акцентът върху техническото и прагматичното, аплодиран от нашето време, не е най-удачен; компютърът не може да даде смисъл, нито пък моловете сигурност. Хуманитарното – все повече изтласквано, си връща с лихвите за липсата си. И тъкмо заради тази негова липса се щураме като изгубена в огромно езеро сива чапла, която гази през плитката вода и се чуди и мае дали ще намери някоя златна рибка да клъвне, или пак ще си остане гладна и незаситена; обезценностена. Затова не бива да се удивляваме на появата на все повече било ръководства, било упътвания, било направо справочници, които с благопожелателен показалец (ни) сочат истината и същината в/на разбъркания свят. И то именно през науките, които не могат да се пипнат, нито вкусят, нито пък с двигатели да реват и мелници да въртят.

Две от тези книги ще разгледам като правя уговорката, че те са само малка част от морето книжнина, посветена на ценностите. Една от тях например е прекрасната книга на Сара Бейкуел „Как да живеем. Животът на Монтен в един въпрос и двайсет опита за отговор“ (превод Светлозара Лесева, ИК „Изток-Запад“, 2020), но не за нея ще идва дума тук, а за „Компас на ценностите. Житейските уроци на 101 страни“ от Мандийп Рай (превод Снежана Милева, ИК „Хермес“, 2020) и „Древните философи. Древно ръководство за модерен живот“ от Марк Върнън (превод Станислава Миланова, ИК „Кибеа“, 2017). Вижда се по имената, че авторите са англоезични, което, разбира се, можем да прочетем като поредно доказателство за инвазията в България на англоезичната литература; но можем да изтълкуваме и инак: оттам, от английския тръгна глобализацията, следователно пак на него, на английския, му се пада да оправи галиматията, предизвикана от глобализацията, тръгнала от него. Той разбърника планетата, той трябва и да й открие цяра и ремонта…

РАЗ

Мандийп Рай – първоначално консултант по инвестиционно банкиране, а след това кореспондент на Ройтерс и Би Би Си, е посетила над 120 държави, и – както пише на гърба на „Компаса“ – е направила „едно и също забележително откритие – във всяка страна има нещо едновременно явно доловимо и неизказано в отношенията между хората, особен вид културен език, който определя много от аспектите на ежедневието“. Тъкмо тези аспекти тя определя като „ценности“, специфични според нея за всеки един народ. Рай ги класифицира в пет групи: „Ценности на промяната“, „Ценности на приемствеността“, „Ценности на отношенията“, „Колективни ценности“, „Основни ценности“. Няма да ги разглеждам една по една, само ще посоча, че самата подредба на различните „клъстери“ ценности е показателна: на челно място е промяната, а чак накрая – основата, фундаментът. Тоест, въпреки че всички ценности са ценни, все пак тези, които залагат на промяната, на движението, на изменението са сякаш пò за предпочитане от другите.

Както може и да се очаква, българите попадаме в петата група, на основните ценности, базовите, а най-присъщата ни била здравето. Като се замислим, сякаш е наистина така: „Само да сме здрави!“ се чува все по-често по нашите земи, особено в тези ковидно болни времена. А и самите ни приветствия: „Здравей!“, „Наздраве!“, „Поздрави“ – всички са „вкоренени“ в здравето. Нашите близки балкански събратя също не намират място в първите две групи, на промяната и на приемствеността: първите, които срещаме, са албанците в „отношенията“ с главна ценност „чест“. Там са и хърватите – „приятелство“, както и турците – „гостоприемство“. Заедно сме в „базата“ с гърците – ценността им е „доброта“ (българската ни предубеденост обаче малко роптае срещу това наблюдение, в коментари за книгата много често се споменава с язвителен привкус думата „византийци“). Е, след като потиснем негодуванието си, можем да се успокоим, че при нас са също големи и успешни нации: англичаните (твърдост), белгийците (скромност), аржентинците (страст), чехите (майсторство), финландците (тишина), индийците (вяра), руснаците (сила на духа)… Любопитно е, че в класацията не откриваме сърби, македонци и румънци, което има и просто, и сложно обяснение: простото е, че Мандийп Рай не е успяла да посети тези страни, въпреки гъстите си пътешествия, сложното – че нищо кой знае какво ценно не е открила у тях. Сложно е, защото ни подтиква да помъдруваме дали е вярно. Според мен изобщо не е: познаваме сръбското вироглавство, македонската упоритост, румънската изисканост и даже ни се иска понякога да сме като тях. Така че приемаме простото обяснение.

Но отново за сложно обяснение настоява „здравето“ като ценност, като най-българската ценност. То, между другото, е единствената, изведена в „Компаса“, която е на границата между биологичното и социалното. (Макар те в човека да са неразривно свързани, пандемията го демонстрира – болни ли сме, всичко се затваря за нас. Пандемията демонстрира и друго впрочем: че сме болни не само телесно, болни сме и духовно. И то тъкмо защото си объркахме ценностите.) Напомни ми това наблюдение (за живеенето ни на ръба между био- и социо-) на романа на българската снаха Елизабет Костова „Историкът“, в който всички други страни бяха представени с градове, само ние – с природа. Българите, изглежда, сме някак не цивилизационно, а натуралистично забележителни; същества на границата, някакви своеобразни кентаври, хибриди, монстри: онова, което ни отличава в очите на другите, е повече органично, отколкото културно. Хтонични твари – поне така ни провижда Андрей Райчев в една своя книга. Четат ни и нас, разбира се, като зоон политикон, но като че ли ударението пада повече върху зоон, отколкото върху политикон. Прочее, като гледаме качеството на българската политика, съдниците ни май ще излязат прави…

ДВА

Второто ценностно упътване е на Марк Върнън, бивш свещеник, който факт тутакси снема всяко възможно учудване защо авторът се интересува от темата. Неговите препоръки обаче идват от времето и историята, не от пространството и географията. Обяснява бившият свещеник начинанието си така: „В настоящата книга ще се вгледаме в живота и съдбата на някои от най-важните, някои от често забравяните и някои от най-ексцентричните сред тези древни учители. Идеята е да помислим върху техния, а и върху собствения си живот. Ще питаме какво има да ни кажат, докато се мъчим да открием важното за нас и как да изградим начина си на живот така, че да го постигнем“. Той е отделил двайсет имена, започвайки от Питагор и стигайки до Сократ. Разбъркани са, не ги кара хронологично. Между тях срещаме Платон, Пирон, Епикур, Диоген – по-известните; а Бион, Онесикрит, Марк Минилий, Клеант са от по-неизвестните. Има и жени – Хипархия, Хипатия и Диотима, известната мъдрица от диалога „Пир“, която, твърди Върнан, била реално съществуваща личност, не „идея“ на Платон. Този подход подсказва: за Върнън не е много-много от значение дали разказите за един или друг философ са истина, дори не е от значение дали този философ изобщо го е имало; единствено от значение е каква ценностна поука можем да извлечем от деянията и думите му. За всекиго от тези древни философи той намира с какво да се поучим от тях: за Платон, да речем, определя „любовта към разговора“, за Аристип – „погрешното разбиране на удоволствието“. Аристип, между другото, е неговият отрицателен пример, всички други са положителни.

Да, понякога се съпротивляваме да приемем разбирането на автора кои от посочените от него люде са наистина философи – определя като такива и Сафо, известната поетеса, и Менип, родоначалника на мениповата сатира, и Онесикрит, спътника на Александър Македонски. Но на Марк Върнан не му е чак толкова важно дали този, когото посочва, е философ по определение, признато от историята и от науката; по-важно му е да разкаже поучителните случки от живота на персонажа си, че да ги превърне в образец за подражание (или пък не, какъвто е случаят с Аристип). Англичанинът извършва по този начин един съществен преход, фундаментално късо съединение: говори за древността, но думите му са насочени към съвременността. Както заключава в очерка си за Сократ, в когото открива най-доброто лекарство срещу страха от смъртта: „Изберете си практика. Сократ препоръчва философията като начин на живот. Но наистина я практикувайте. Защо? Защото размислите за смъртта водят към живота тука и сега“. Тоест мисълта за смъртта може да се преживее, а и философията може да се живее, стига да имате силата да я познавате и изучите. В крайна сметка всичко зависи от вас: ако се отдадете на знанието, ще придобиете смисъл, ако си я карате невежи – безсмислени сте, в безсмислието сте, без мисъл сте…

Двете книги са хем различни, хем еднакви. Еднакви са, разбира се, в желанието си да посочат, че без ценности не се живее, че без ценности човекът и човечеството са загубени; различни са в призивите си: ако Мандийп Рай настоява, че у всеки народ има нещо ценно, което можем и трябва да открием, то Марк Върнън проповядва, че ние като днешни хора може и да си мислим, че сме постигнали джомолунгмите на еволюцията, но всъщност много по-отдавна от нас други хора, наши предшественици, същински олимпийци, са открили истинските стойности на битието и затова трябва тях да ги последваме, а не за себе си да си въобразяваме, че сме върхът на сладоледа. Рай говори: „Ценностите са навсякъде, раз!“, Върнън казва: „Ценностите са намерени, два!“ За нас остава в скитанията си из пространството и в дълбаенията си във времето да се доверим на тези твърдения и заедно с ценностите да открием и себе си…

А не да се лутаме като проскубана чапла в напразно дирене на златната рибка…

заглавието е на редакцията

източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.