Митко Новков: В дълбочина и отблизо за двойния фотоалбум на големите майстори Борислав Борозанов и Николай Трейман

Споделете статията:

 

Когато на преден план излезе някое събитие, оценено от публика, медии и власт като особено значимо и глобално, същностният момент е да се намери подходящата (най-често анимационна) заставка, с която да бъде сигнализирано. В тази връзка е любопитно, че двете големи частни телевизии заложиха на, така да се каже, ефекта от пандемията – хора с маски, медицински екипи, обезлюдени улици, показани в забързан ритъм, докато БНТ избра ракурс в дълбочина: червена топка с израстъци – сякаш COVID 19 е някоя морска мина, въртяща се и привличаща турбулентно енергията около себе си вътре в себе си.

 

 

Това „дълбоко“ представяне е относимо към думи, които Ролан Барт пише в текст от „Митологии“ („Дълбинната“ реклама“) за почистващите препарати: „Наукообразните пояснения, съпровождащи рекламата на едно или друго средство, заявяват, че то притежава дълбинно-очистително, дълбинно-извеждащо, дълбинно-хранително действие – с една дума, всячески се просмуква навътре. По парадоксален начин тъкмо поради това, че кожата представлява просто само повърхност – но повърхност жива, тоест смъртна, подложена на изсушаване и стареене, – е толкова лесно да се представят израстващи от нея дълбоки корени, които в рекламите на някои препарати се наричат „базов регенеративен слой“. Медицината с нейните понятия за дермис и епидермис също спомага да се позиционира красотата на кожата в дълбинно-пространствена перспектива, принуждавайки жената да изживява себе си като продукт на някакъв растителен кръговрат на веществата, където красотата на цъфтежа зависи от захранването на кореновата система“. Тъй и в клипа на БНТ вирусът завихря около себе си в дълбочина цялото близко пространство, не оставяйки ни частица от него незасегната. А ако решим да навържем телевизионните заставки, дори ще получим сериал: вирусът засмуква всичко здраво и в резултат избълва пред нас само болници, болни, лекари, маски и защитни облекла… В дълбокото той поглъща здравето както Кронос своите синове и дъщери, а на повърхността изхвърля болестта както Тифон зловонните си изпарения през Етна.

Вглеждането в коронавируса в дълбочина и отблизо ме отпрати към един двоен фотоалбум, събиращ заедно (с желанието за корелация и реципрочни препратки) снимките на двама много проникновени фотографи – Борислав Борозанов и Николай Трейман („Фо“, 2016). Серията на Борислав Борозанов така се и нарича – „Отблизо“: снимки на ледено-водни образувания в близък кадър с макро-теле-обектив.

 

снимка: Борислав Борозанов

 

Серията на Николай Трейман е назована „Блатото“ и техниката на заснемане е същата с тази разлика, че фотографиите са цветни, не черно-бели. Идеята и при двете е да се покаже един микросвят, който през окото на камерата да се сдобие не само с живост, но и с видимост. Вярно, странна, особена, чак чудновата видимост, но въпреки това – естествена, неподправена и автентична. В тази посока наблягат и предговорите на Тони Николов (за Борислав Борозанов) и на Георги Лозанов (за Николай Трейман) към представените фотографии: първият определя първите като „про-образи на света“, вторият говори за вторите като „слизане в безсъзнателното“. И в двата случая обаче иде реч за дълбочина, за навлизане в пространства, където миниатюрното, незначителното, недоловимото дори се сдобива с релеф, с низини и възвишения, с геологическо-биологически характеристики. Пътуваме към/през територии, обиталища и хабитуси привидно плоски, но в същото време – бидейки заснети, се оказват изпъкнало-вдлъбнати, с начупен ландшафт.

Особено е характерно това за „Отблизо“ на Борислав Борозанов:

снимка: Борислав Борозанов

 

 

В неговите снимки провиждаме материци, континенти, морета и океани, които са в спокойно съприкосновение помежду си – без цунамита, без земетръси. „Фотографията – казва в тази връзка Тони Николов – е в състояние да „запечати“ времето, връщайки го в неговата про-образност“. Сякаш се срещаме преди милиарди години с древната Пангея малко след разкъсването на тектоничните плочи, които обаче някак кротко, царствено дори се отдалечават една от друга. Фотографиите на Борислав Борозанов в този цикъл (а мисля, че и въобще, доколкото познавам творчеството му) изобщоа не са тревожни, смущаващи, депресиращи, напротив – във всичките си образни проявления изразяват сдържано безмълвие, пестелива втишиненост, дискретна невъзмутимост, които оставят погледа да се рее всред мир, сигурност и мълчание. Даже единствените органични обекти в „Отблизо“ – нагъсто натрупаните в успоредица наръч изсъхнали треволяци не са в състояние да разбият внушението за умиротвореност и успокоеност. Неговите снимки в „Отблизо“ не ни карат да се смущаваме, неговите снимки ни карат да се отпуснем. Вее от тях някаква северна улегналост, хиперборейско самообладание, съчетани с уталожени южни прораствания, утаени орфически енергии. Спомням си едни негови фотографии – много впечатляващи, на гръцки православни черкви, сътворени с инфрачервен филтър: скандинавски дух + балкански образ, визия на смирен патос. Повърхността е кротък релеф, пейзаж без тревога. Ето защо съм мъничко несъгласен с мнението на Тони Николов, че: „стоп-кадрите му пресъздават „просеката“, чрез която светът артикулира своя лик и форма изпод плашещата тъма на безизразната материя“. Не съм съгласен, защото специално в тези снимки на Борислав Борозанов (да не кажа във всичките му снимки) няма плашеща тъма, има успокояваща светлина. Те са наистина Lichtung (Мартин Хайдегер), която ни отвежда на място, където човекът (още) го няма, но това човешко отсъствие не безпокои и не плаши, това човешко отсъствие умиротворява. „Отблизо“ е една нирвана-фотография. Или – ако се опрем на една от двете големи теоретични картина на света, световата конструкция като безметежност и (хладнокръвно, ледено) спокойствие…

Светът без човека не е страшен, светът без човека е несмутим.

 

снимка: Николай Трейман

Както несмутимо е „Блатото“, въпреки следите от цивилизационно присъствие в него – счупена бутилка, абразивен диск, овъглено дърво, розов пуловер. Тези технологични вещи обаче блатото си е присвоило, превърнало ги е в част от себе си, от собствената си органика. Тук, впрочем, е голямата разлика между фотографиите на Николай Трейман с тези на Борислав Борозанов, не в използването на цвят: ако вторият снима геологически, първият снима биологически. Или, отново влизайки в теоретичната диференциация, неговата фотография съответства на есенциалисткия, натуралистичния дискурс: животът, съществуването, биологическото е навсякъде, неунищожимо е. Βίος-ът е в центъра на окуляра, βίος-ът като пан(и)дея, пред(о)ставен (ни) в неговата всепобеждаваща повсеместност. Животът се е разпрострял дори там, където не го сееш, животът е несломим и в обилието от (блатни) органични форми откриваме това негово могъщо вездесъщие. Нещо повече, макар снимката да е застинал момент, punctum, казано с думите на Ролан Барт, тук, в „Блатото“, тя излъчва енергия, движение, динамика. Помръдва. Особено личи настроението за/към движение в зеления лишей, приличен на охлюв (или на коронавирус), който очакваме ей-сега да се помести, да поеме нанякъде. Или пък преплетените тресавищни водорасли, които всичките са се развили-навили в някакъв хаотичен вихър, без начало и край, а жълтите отблясъци по повърхността им – настоятелно бегли, им придават още повече жизненост, още повече кипеж. Те са биомаса, но такава биомаса, която не е статична, не е мъртва, не е застинала, а цялата е изпълнена с дъх. Даже счупената бутилка – уж окончателно умъртвена, а в същото време очакваш всеки момент да се раздвижи, да събере частите си да се превърне в каквато е била: Лазаре, ходи!; Бутилке, стани! На спокойната, тектонична , конструктивистка фотография на Борислав Борозанов Николай Трейман отговаря с възкресителна, органическа, есенциалистка; затова при него усещането, което човек изпитва, докато я гледа, е не за ледена умиротвореност, а за термична жизнеутвърденост. Всичко в нея е движение; един кинематограф, изпълнен от фотограф. Затова отново ще си позволя поредно несъгласие – несъгласие с глагола, употребен от Георги Лозанов за снимките на Николай Трейман: „дебнеше някой“. Нито някой ни дебне, нито нещо ни плаши; просто в „Блатото“ кипи от живот и този живот ни се показва открито, свежо, неподправено, àко и тъмната на места цветова гама. Прочее, аз даже си мисля, че той съвсем нарочно ни се показва тъмен животът – не за да ни стресне, а за да ни демонстрира, че дори в сенките се крие живинка, светлинка, видинка. Крие се непобедимостта на живота, който е навсякъде; в „Блатото“ особено, макар и без човека, макар и след човека…

Животът продължава дори когато човекът отсъства в него.

снимка: Николай Трейман

 

 

Фотографската дълбочина в снимките на Борислав Борозанов и Николай Трейман не е нито рекламна, нито болестотворна, тя е умиротворяващо-жизнеутвърждаваща. Толкова силно въздейства, че дори в извънредното положение създава невероятно впечатление – метафизическо и био-гео-логическо. Преди човека, след човека: снимките на двамата уж изключват нас, хората, но заедно с това ни включват като зрители, като наблюдатели. Ние сме също в тези кадри, несмутими и неспирни…

Вирус ли?…

Източник: Портал Култура

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.