Митко Новков: Човечеството не се изправи срещу вируса, а срещу себе си

Споделете статията:

 

В рубриката “Утре” ви предлагаме разговора с Митко Новков. Той е автор на 8 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат.  Носител е на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016). Един от създателите на сайта за човешки права “Маргиналия”. Митко Новков казва: “Въпросът е да не отпускаме пружината на нашето внимание по отношение на човешките права и когато паднат мерките, защото тогава може да се върне „речта на омразата“ и сатанизирането на различния. Коронавирусът, както казах, не прави разлика между хората, всекиго застрашава; правозащитниците тъкмо с това са различни, дори противоположни му – те хващат тънките нюанси, различията и за тях тези различия са дар, не проклятие. Трябва да не спираме да държим сетивата си живи, тоест осъзнаващи и осезаващи различното като благо, шанс и възможност…”

 

Господин Новков, наскоро описахте сблъсъка между ахейци и троянци в “Илиадата” на Омир като матрица на всеки сблъсък – независимо дали е между армии или срещу вируси. Доколкото разбирам, подтиквате ни да успеем да погледнем на ситуацията с Ковид-19 с нови очи. Защо има нужда от това!?

Честно казано, по-скоро исках да накарам хората, които ще прочетат материала, да погледнат със стари очи J, дори древни – отпреди повече от 30 века. Така да се каже, с очите на Омир. Който – въпреки че е бил сляп, е прогледнал в този конфликт и го е възприел като възможност за творчество, за създаване на велик, емблематичен епос, епосът на епосите, ако ми позволиш такава патетика. Тоест, да знаем, че ситуацията е сериозна, че е наистина по някакъв начин изпитание, но в същото време това изпитание да не ни кара да униваме и да се жалим, да изпадаме в паника и ступор, а да открием в него онези пролуки, които да сторят така, че да издържим изпита(нието) с шестица, не с двойка. Българският народ е казал: „Всяко зло за добро“ – е, Ковид 19 е може би злото, което ще ни донесе добро. Но не той сам по себе си, защото ние сме – ние, хората, ние, човеците, точно ние сме отговорните за доброто. Та може би тъкмо поради това направих такова сравнение – че каквото и да се случи, какъвто и вирус да ни сполети, начинът, по който ще отвърнем, зависи от нас и показва какви хора сме всъщност.

 Настъпи времето на експертите. Всяка сутрин очакваме новините от Националния оперативен щаб за броя на заразени и умрели от вируса. Вие казвате,че властта се е преместила на средно (специалистко) ниво. И това средно ниво е отдолу обругавано, отгоре жертвано – една хекатомба на експертите, които, вярно, вече са важни, вече са необходими, но сякаш само дотогава, докато безстрашно абсорбират укора и вината. Бихте ли ни обяснили причината за нагласите и поведението на тези „отдолу“? Всички оплакващи се от изолацията и страха си ли сме там?

Е, повече няма да го виждаме всяка сутрин Националния оперативен щаб (НОЩ) в този му състав, от 2 май промениха метода. Което, между другото, потвърждава сякаш казаното от мен: от една страна, това усилие на тези от средното ниво на властови излъчвания да привлекат върху себе си определени властови отговорности, определени дисциплиниращи императиви, които тъкмо те като експерти свеждаха до населението, се оказа задача, трудна за удържане и изпълнение именно от тях като експерти, като средноресурсен властови център. В един момент натискът върху това средно ниво на власт се оказа непосилен за него, то просто издъхна. Огнян Минчев преди време препоръча на Щаба и конкретно на ген. Мутафчийски да се обърнат към PR-експерт, което всъщност и стана – пиарите взеха в ръцете си брифингите, но ги взеха така, че да са хем брифинги, хем и не – свежда се някаква информация, въпроси не се приемат – прибират си папките и си тръгват. Тоест, оказа се, че средното ниво на власт няма този потенциал да издържи на напрежението. Прочее, то се видя и с трагикомичния случай с препоръката от Тръмп да се пият дезинфектанти срещу коронавируса: въпреки предупрежденията тъкмо на експерти и от химическата индустрия, и от медицината, май някъде към 30-50 човека се възползваха от „съвета“ на американския президент. Ще рече, че първото ниво на власт си остава меродавното, авторитетното. В този смисъл „връщането към експертното мнение“, „връщането на експертите“ се оказа твърде за кратко, кажи го мимолетно. То беше смачкано и беше смачкано точно заради натиска на тези отдолу, на които им писнаха ограниченията, забраните, предпазните ленти и КПП-проверките. В известен смисъл – и аз това го написах – конкретно българският Оперативен щаб стана жертва на собствения си успех: те удържаха цунамито на епидемията, не се превърна тя у нас в трагедия както в Китай, Италия, Испания, Франция, САЩ, но видеообменът няма как да замести непосредствените, тук и сега впечатления. „Око да види, ръка да пипне“, е казал народът – е, у нас нито окото видя, нито ръката пипна камарата трупове, каквито имаше другаде. И възприемаше новините избирателно – Щабът говореше, че в Норвегия и Дания, където мерките са строги, починалите са с пъти по-малко от Швеция, която въведе ли някакви мерки, не въведе ли – трудно е да се каже, но публиката чуваше само, че в Швеция няма мерки и че шведите нямат дори намерение да има. Да го кажа шеговито, шведската маса постигна победа спрямо операционната маса. Ето защо, поне според мен, не иде реч чак толкова за страх, че и за изолация, ако щете, а иде реч, че целокупното човечество и българското в частност някак не можа да възприеме, да се кооперира с още един център на власт, който искаше и настояваше да бъде по-рестриктивен дори от големия център на власт, в някаква степен легитимния център на власт. Затова и, ако забелязахте, в страните, ударени жестоко от коронавируса, пред обществото се явяваха министър-председателите (Джузепе Конте, Педро Санчес, Еманюел Макрон) и президентите (вярно, Тръмп отмени брифингите, но чак след гафа с пиенето на дезифектанти) – те със собствените си огромни и легитимирани властови фигури налагаха и защитаваха крутите ограничения. От друга страна обаче, тъкмо защото – поне в началото на епидемията, в България имаше нужда точно от такъв подход – строг, рестриктивен, плашещ, който като ни говори, на нас да ни настръхват косите, та тъкмо поради това голямата власт, големите центрове на власт, политическата власт остави това средно ниво да обира негативите и да тегли последствията. Ген. Мутафчийски, горкият, изпадна в почти Ботевска ситуация, но в страдателен залог – силно да го любят и мразят; смъртните заплахи срещу него не са плод на болни мозъци, а еманация на точно такива настроения. Много интересно (съжалявам за думата, ама е наистина интересно) се получи: хората насочиха своите емоции не към онези, които вземат решения, макар че Щабът непрекъснато говореше, че той само съветва, а не издава постановления, не дори към коронавируса и към неговия източник – Китай (имаше, разбира се, и такива настроения, но засега май единствен Доналд Тръмп остана последният им мохикан-говорител), а тъкмо към хората, призвани и призовани да се справят със застрашаващата ситуация, което те извършиха блестящо, по един великолепен начин. Истински професионалисти, признавам си, че някак изпитвам гордост, че има такива хора в България – отговорни, смели, ерудирани, неуморни. Ами помислете си само – два месеца тези човеци всяка сутрин (а в началото и всяка вечер) се явяваха, отговаряха на въпроси, като междувременно обикаляха страната, за да подготвят медицинските заведения да посрещнат епидемията. Чудесно е това, чудесно, браво на тях! Но вижте сега противоречието: Националният оперативен щаб се явява нещо като върха на айсберга на цялото медицинско войнство, изправено срещу болестта, но ако на медицинското войнство ръкопляскаме и го приветстваме, срещу Щаба роптаем и го ругаем. Да сте чули някой да ръкопляска на Щаба? Никой и никога! Макар че и той не по-малко от лекарите заслужава нашите ръкопляскания. Обаче напротив, непрекъснато опитваха да го дискредитират и поставят под подозрение, че лъже и маже едва ли не… А всъщност Щабът и лекарите на първа линия са едно и също! Едно и също! Никой не си даде сметка, че Щабът също е на първа линия. Само че лекарите, които се борят с COVID 19, първо, са скрити някъде в инфекциозните отделения – нито ги виждаме, нито ги чуваме, и, второ, дори когато ни ги покажат, така са бронирани зад защитните си костюми, маски, ръкавици и очила, че са почти неразличими; някакъв обобщен образ на активен борец срещу световната пандемия. Всички лекари по света, които са на първа линия, така се явяват пред публиката. А Щабът?… Щабът се явява с лицата си и тези лица се превърнаха не толкова в лице на онези хора зад маските, истинските борци, а в лице на самия коронавирус. Парадоксално казано, в България специално COVID 19 се сдоби със своя физиономия и това е физиономията на ген. Венцислав Мутафчийски. Казваш зараза и се сещаш за генерала – ето ти асоциация, съвсем не приятна за него. И всекидневното му сутрешно появяване не беше появяването пред очите на публиката на лицето на борбата срещу коронавируса, беше появяването на самия коронавирус, който идваше да ни съобщи какви ги е свършил, колко хора е уморил, докъде е стигнал със стихийната си енергия на заразител и умъртвител. Затова и цялата неприязън, която в последните дни се усещаше все по-силно – неприязън, изсипвана върху генерала конкретно и върху Щаба в цялост, беше не толкова срещу тях като Щаб и ръководител на Щаба, а беше неприязън срещу вируса, срещу ограниченията, които той – със своето върлуващо съществуване, ни поставяше и поставя. И, за да приключа с този толкова проточил се отговор за нагласите на тези отдолу, нагласите са им точно такива – средното ниво за тях, освен че обра и застана като параван пред високото, за да не поеме то, високото, тези негативи, но това средно ниво им даде, на тези хора отдолу, лицето на коронавируса, лицето на пандемията, което лице, естествено, заплашващо те постоянно със смърт, няма как да заобичаш. И с решението Щабът повече да не се явява на пресконференции не той, Щабът, беше скрит от публиката, от публиката беше скрито лицето на коронавируса, неговото олицетворение, портретът му, ако щете.

Намирате ли за притеснителна ситуацията, която е почти военновременна, затворени сме по домовете и градовете си, някъде по света има полицейски час, у нас цели квартали се ограждат с КПП. Прав ли е Пастьор, чиито думи напоследък се цитират: „Микробите винаги ще имат последната дума“?

Ако ми позволите лека парафраза на Пастьор, страхът от смъртта винаги ще има последната дума. Нашият случай е точно такъв. И всъщност започнахме да усещаме ситуацията като притеснителна, потискаща, непоносима тогава, когато страхът от смъртта лека-полека поотмина, смекчи се. Първоначално, спомняте си, вярвам, всичко се възприемаше необходимо, няма как, трябва да оцелеем, след това обаче – когато се видя, че поне в България нещата не са чак толкова на живот и смърт, се започна с анти-COVID говоренето. Но, както се вижда и напоследък, мерките все повече изфирясват, отменят се, премахват ги и съм убеден, че ако не на 9 май, то на 13 май с извънредното положение ще е приключено. И тогава всеки сам за себе си, както си беше, индивидуално ще решава да се пази ли, да не се ли пази, да носи ли маска, да не носи ли, а не някакви колективни, за всички важещи ограничения, тълкуващи ни не като отделни индивиди, а като маса безлична, в която няма различими лица, само статистически единици и възможни болни. Прочее, мисля си, че огромна част от недоволните срещу мерките роптае точно срещу това – че ги лишиха от лицето им, от личността им. Не случайно и на брифингите на Щаба, докато ги имаше, въпросите на журналистите бяха предимно за конкретни, индивидуални случаи, не чак толкова за общото положение – съпротивата е срещу това, че ни обезличиха, че трябваше да живеем с този коронавирус като маса, една неразличима маса – за всички едно и също. Всъщност разхлабването на мерките представлява тъкмо това – от колективното отново преминаваме към индивидуалното: ти се боиш повече да не се заразиш, значи носиш маска, ръкавици и т.н., друг пък – по-курназ, ще си кара както преди епидемията – разходки, няма маска, няма ръкавици… Всеки сам ще си решава, а не вместо него Щабът да му вменява дължимото поведение и дори да го наказва, когато не слуша J.

Вие сте хуманитар, пишете книги, литературна критика. Ето обаче, че най-ценни се оказаха научните изследвания, които ще ни предложат ваксина срещу злото на Короната! Казват, че инвестирането в здравето е инвестиция, а не в книгата. Как ще коментирате?

Аз не съм съгласен много-много с горната констатация, да не кажа, че изобщо не съм съгласен. Най-напред медицинските научни изследвания, медицината като такава е също хуманитарна дисциплина, грижеща се за тялото на човека. Но да не се хващаме за думите, нека погледнем на точно тази ситуация иначе: изправили сме се били, казват, срещу един древен враг, ни жив-ни мъртъв, който поразява човечеството топтан, „без класа, възраст, пол, занятье“, както пише поетът. Там е работата обаче, че човечеството не се изправи срещу вируса, човечеството се изправи срещу себе си, респективно всеки един се изправи не срещу вируса, а срещу себе си. И при това възправяне се видя кой, как и какъв е. Онези, които асоциират и отъждествяват себе си единствено с работата си, с прехраната, която им дава тази работа, с приятелските кръгове, в които тази работа им позволява да се събират и да се веселят, изобщо с външни характеристики, с външен локус на контрола, както е прието да се казва в когнитивната психология – те се оказаха в небрано лозе. Какво да правят със себе си? Как да се справят с огромното празно време, щръкнало насреща им? Кой да им каже какво са сега, след като нямат работа или не ходят на работа? Изведнъж Петър, Стоянка, Светлана и Димитър – освободени от необходимостта да бъдат сервитьор, гардеробиерка, актриса или адвокат, се изправиха пред собственото си Аз и трябваше да понесат неговата разсъблеченост от професионалната роля, която то играе. И това Аз някак излезе пусто, равно, безсъдържателно. Точно тук вече дойде и идваше на помощ онова другото, духовното, за което вие смятате (или цитирате), че било вече безполезно. Напротив, много полезно си беше, защото хората, които успешно се справяха с цялата ситуация на извънредното положение, бяха точно тези, които и в нормалното положение не живееха единствено и само външен, социален, професионален живот, но и живееха вътрешно, душевно и духовно. И ако има нещо позитивно, което, надявам се, ще дойде след тази пандемия, то ще е тъкмо в това: в разбирането, че професия, социални взаимоотношения, политически пристрастия дори не са чак толкова важни пред това да развиваш себе си, собственото си вътрешно богатство, собствения си потенциал на релефно, богато на всякакви пейзажи живо същество. Аз съм го казвал много, но няма да се уморя да го повтарям (прочее, тези думи май дори не са мои, сума ти хора ги изричат): ако искаш истинска промяна, започни от себе си. Не бъди завистлив, не бъди гневлив, не бъди егоистичен, алчен, не бъди само искащ, но бъди и даващ. А духовното, хуманитарното, онова, което не се вижда, то прави така, че да не бъдеш всички тия отрицателни и пречещи на живота ти качества. Ами че то, ако иде за реч, и коронавирусът не се вижда, ала ето до къде ни докара. Така че, убеден съм, ако обърнем внимание на тези невидими неща, които се наричат възпитание, култура, образование – те също не се виждат с просто око, наблюдават се в жестове, в поведение, в думите, та ако обърнем внимание на тези хуманитарности, самите ние ще станем и по-хуманни, и по-устойчиви. Иначе ще си мислим, че като не сме си отишли на Великден и на Гергьовден на печено агне, люта ракия и свежа салатка, сме пропуснали нещо изключително важно в живота си. Разбира се, не ги отричам тези удоволствия, аз също ги обичам, но те са орнаментите на живеенето, фундаментите са съвсем други – да обичаш, да те обичат, да дадеш, да получиш, да споделиш, да ти споделят; ей такива простички, но в същото време абсолютно безценни неща.

Заедно с Вас от 6 години правим Маргиналия, пишем за свобода на словото, за човешки права. Но оказа се, че в определени ситуации като тази с пандемията, човешките права могат да бъдат „приспособени“. Според Вас, кой е ключът който ще гарантира, че извънредните мерки са временни? Всички знаем, че винаги е по-трудно да се вдигнат мерките, отколкото да се въведат…

То краят на мерките се вижда, ясно е. А за тяхната временност гарантираме всички ние и всеки поотделно. Твърдя, че цялата тази настръхналост срещу мерките, особено забраната да се посещават парковете (която настръхналост, между другото, е прикрито недоволство от забраната да се посещават ресторантите и кафенета), доведе до това, че те ще бъдат отменени, въпреки че коронавирусът си е между нас, дори май ще се наложи да живеем с него. Да, ще се върне ходенето по заведения, но ще бъде сякаш както сега ходим по магазините: ще седим през маса максимум по четирима, а кой знае дали няма да въведат и дистанционно поръчване и всякакви други чудесии. Признавам си, аз никога не съм се безпокоял, че някому ще хареса извънредното положение и той ще го удължава безкрайно – по станалото с Щаба се видя, че това е състояние, което е непосилно дори за онези, които се разпореждат какви да бъдат мерките, тоест за голямата власт. Заедно с това – в България (за разлика от други държави, включително европейски) армията не беше изкарана извън казармите, за да подпомага полицията; справиха се един вид предназначените за това институции със собствени сили. Въпросът е да не отпускаме пружината на нашето внимание по отношение на човешките права и когато паднат мерките, защото тогава може да се върне „речта на омразата“ и сатанизирането на различния. Коронавирусът, както казах, не прави разлика между хората, всекиго застрашава; правозащитниците тъкмо с това са различни, дори противоположни му – те хващат тънките нюанси, различията и за тях тези различия са дар, не проклятие. Трябва да не спираме да държим сетивата си живи, тоест осъзнаващи и осезаващи различното като благо, шанс и възможност…

И един екзистенциален въпрос. Директорът на американските Центрове за контрол и профилактика на заболяванията, Робърт Редфийлд отправи призив към американците да се ваксинират срещу грип с думите: „Ако се ваксинирате срещу грип преди настъпването на следващата зима, това може да освободи болнично легло за вашата майка или баба, ако тя се зарази с коронавирус”. Как да прочетем това?

Страхът в сегашно време се пренасочва в бъдеще време. Може би така. А може би и нови настройки за печалба на фармацевтичните компании. Ще има и такова четене, убеден съм. Но трябва да знаем: всеки чете според себе си, това се нарича проекция и цялата ситуация с коронавируса изяви и това – кой какво изважда навън от себе си. Едни събираха храна и помагаха на нуждаещите се, други пребиваха и убиваха журналисти и под масата отпускаха неоправдани лоши кредити. Да се надяваме, че бъдещето е на първите, не на вторите…

Въпросите зададе Юлиана Методиева

Дотук в рубриката :

Проф. Ивайло Дичев: “След глобалното затопляне, това е вторият сигнал, че трябва да действаме като човечество”

Проф. Михаил Константинов: “Надявам се да сме приключили с икономиката на лукса”

Николай Колев: “Предстои ни лека амнезия…”

Проф. Антоний Тодоров: “Пандемията върна публичната власт на терена, отстъпен в продължение на много десетилетия на пазара”

Златко Енев:” Хората стават безкритично готови за силови решения, променящи после собствените им животи”

Ивелин Георгиев: “Ако спазваме социалната дистанция и хигиената, ще помогнем много, дори и да не го разберем лично”

Румен Петров: “Видяхме нарушения на карантинни правила от страна на богатите, както и от страна на бедните”.

Диана Иванова: “Неочакваната криза мотивира вътрешните ресурси и креативност”

Златко Ангелов: “Благословена е технологията”

Георги Лозанов: “Коронавирусът е случайна грешка в системата, а не е проект за нова”

Христо Карастоянов: “Знае ли някой какво означава това затваряне у дома за възрастните хора и изнервените семейства?”

Проф. Амелия Личева: “Разтърси ме Бергамо, умирането на цяло поколение хора, преживели Втората световна война и раждането на идеята за Обединена Европа”

Проф. Анна Кръстева: Кризите са време на лидери и паразити, гражданите са единственият коректив

Проф. Боян Знеполски: За Еманюел Макрон човекът и неговият живот са на първо място, човекът и околната среда са по-висши от икономическия ред

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.