Монография на изтъкнати експерти систематизира политическите и управленски грешки към турците и ромите

Споделете статията:

 

Пред нас е един великолепен том* от поредицата на ИИНЧ, който всеобхватно представя и анализира социалните неравенства, които водят до демографски дисбаланси в българското общество. Жанрово е по-скоро съавторска научна монография, а не само аналитични и препоръчителни текстове, които да съдействат за подобряване на управленските практики.

 

Едва ли имаме по-пълно изследване, което методологически се опира не само диахронно, но и съвсем актуално върху социологически и антропологически данни, богата библиография, но също така прави безкомпромисен критичен анализ на държавните политики.

Наред с описанието на съвременните стратегически и нормативни документи, част от които остават само нереализиран или провален  написан текст, имаме представена широка палитра на реалността, в която живеем всички. Става ясно, че непоследователните, а понякога активно деструктивни държавни политики водят до съответните стопански абсурди, социални неравенства и демографски дисбаланси.

Илона Томова се придържа в характерния си стил на писане към емпатията, що се отнася до таргетните групи, и както обикновено не скрива своята прецизна, но чувствителна емоционална критика към държавните политики, особено по отношение на малцинствените общности.

В гл.3, раздел 3.1 (с.71-108) безкомпромисно, макар и пестеливо, прави преглед на политическите и управленските грешки (волни и неволни) по отношение на цялото общество, но съвсем конкретно към турците и ромите. Тези политики в известен смисъл са виновниците за един продължителен и сложен преход в България до днес, защото разбъркват естествените демографски процеси, а и поставят основите на бъдещи икономически и социални неравенства, които водят до нови демографски падения.

Заслужава специално внимание гл.4 Икономическа и социална интеграция и дезинтеграция на ромите( с.91-108). Констатациите за разпространението на бедността в България по периоди, както и сравнителният анализ с други страни в Централна и Източна Европа, разтърсващите данни за икономическата активност на големите етнически общности (българи, турци, роми) от 1992 до 2011 г. говорят сами за себе си, за да нямаме никакви илюзии, че  през годините съществуват реални управленски политики и практики за икономическа интеграция на турците и ромите, а от там разбира се и за социалното им включване.

Детайлно и пълноценно е изследването на Любомир Стойчев в гл. 5 (с.109-137), посветено на жилищната ситуация в България, както и на жилищните нужди на уязвимите етнически и религиозни общности.

Сама по себе си, извън пълнотата и съпоставителните факти с други страни, тази глава има ясно дефинирана методология на изследването, чрез което придобива монографичен профил. Изводите са непоколебими в констатацията, че „за да бъде успешна всяка жилищна политика, тя следва да бъде съпроводена от мерки за социална защита и политики за редуциране на подоходното неравенство и борбата с бедността”[1].

Впрочем практиката и пилотните опити на НПО в ранните години на прехода за осигуряване на добро жилищно пространство на ромите, макар и не детайлно документирани, доказа, че подобна политика не издържа, ако не е предварително подсигурена със заетост за възрастните членове на семейството и с образование за децата[2].

Не напразно авторите в своите препоръки така са степенували препоръчителните мерки към управляващите институции в част ІV, гл.2 (305-344). Най-напред мерки в сферата на образованието, сетне мерки за достъп до здравеопазване, всичко това съчетано с намаляване на риска от бедност и социално изключване, а на четвърто място идва подобряване на жилищните условия, за да просъществуват и да бъдат витални.

Върху една от най-болезнените теми се е фокусирала Илона Томова в гл.6 „Образование”(с.139-162), като ясно дефинира, че „образованието е основен статусен индикатор в модерното и пост-модерното общество, защото мощно определя заетостта и доходите…, шансовете за развитие на децата, икономическото развитие и благосъстояние на семейството, общността и обществото”[3]. Не случайно ЕС приоритизира образованието и концентрира усилията си върху качеството и достъпността му за всички в продължение на целия човешки живот.[4]

В тази глава са представени всички проблеми с образованието на ромските и мюсюлманските деца на територията на България. И.Томова не пренебрегва откъслечните добри практики, които проблясват като инциденти на фона на цялата дезинтеграция на образователните практики за децата от големите малцинствени групи, особено в сферата на средното и висшето образование.

Илона Томова е анализирала теренни изследвания и статистически данни и по темата за здравеопазването в гл.7 (с.163-179) , като вниманието на автора е насочено към ромската общност. Очевидно е, че начинът на финансиране на здравната система в България носи рискове за всички големи етнически общности, най-много за уязвимите социални групи.

Все пак не може да не се подчертае, че в тази област има известен напредък с утвърждаването на институцията на „здравните медиатори”, която дългогодишно беше развивана и отстоявана от проф. Ивайло Търнев, докато не се институционализира официално наскоро. Има напредък и по отношение на ваксинирането на ромските деца, чрез преодоляване на предразсъдъците към ваксините, и със съдействието на здравните медиатори.

Изключително показателни за нивата на предразсъдъците към ромите са анализите на социологическите представителни изследвания, направени от Маркет Линкс по поръчка на ИИНЧ през 2018 г.  Разтълкувани и обобщени са от Любомир Стойчев в част ІІІ, гл. 8 „Нагласи и дистанции на българите във фертилна възраст спрямо ромите. Този възрастов диапазон обхваща чрез стандартизирани анкети лице в лице мъжете между 18 и 55 години и жените между 18 и 50 годишна възраст, което е отбелязано в 8.1 Методологични бележки (с.182-183).

Очевидно е значението на образователното ниво на респондентите, както и значими фактори се оказват полът и наличието на собствени деца или не. По пол мъжете и жените, например, проявяват съответно 2.4 и 4 пъти повече съгласие децата им да учат заедно с ромските деца, отколкото онези, които отхвърлят тази възможност.   Не е особена изненада, че жените майки са значително по-толерантни и склонни да се борят със своите предразсъдъци.

Така или иначе това е детайлен и важен анализ, който определя авторовата констатация, че „самоопределящите се като етнически българи трудно могат да бъдат определени като отворени, непредубедени и склонни да допуснат в личния си живот представители на уязвими етнически групи и в частност на ромската общност”[5].

Гл. 9 е посветена на нагласите към имигрантите и неин автор е Любомир Стойчев. Много важен текст, който отново е подготвен с прецизност и задълбоченост от автора. Недостатък е отсъствието на известен диахронен прочит за нагласите към имигрантите в края на 90-те и в началото на ХХІ век. Разбираемо е, че авторът се фокусира върху анализа на най-новите социологически проучвания, но би следвало да има кратък пасаж, който да разглежда интересните и различни нагласи на приемащите и на имигрантите в социален, икономически и психологически аспект преди 20 години.

Визирам по-специално едно от първите изследвания по темата със съставител Анна Кръстева, както и публикация в сборник на ИИНЧ.[6]

Това би обогатило анализа, защото сравнителният времеви подход би показал рязкото покачване на негативните стереотипи и отхвърлянето през последните години, както се вижда и от изследването на МаркетЛинкс, добре анализирано от Любомир Стойчев.

Много добро попадение е, че авторът отделя специално място на българската специфика, а именно, че в България (София) не се създават етнически обособени имигрантски квартали, каквито има в повечето европейски столици.[7] Особено стриктни в това отношение са арабите имигранти, които идват от Близкия и Средния Изток, които се стремят да живеят диспергирано сред приемащото население. Те поддържат контактите със своите сънародници на работните си места или в земляческите дружества.

Безспорно добра работа по тема, която стои доста в страни от изследователския интерес.

Глава 10 „Мюсюлманите в България” (с.245-303) е подготвена от Михаил Иванов, което предварително вдъхва спокойствие на рецензента. Авторът е прецизен до педантичност и не е необходимо детайлно да се проверяват данните, нито пък е възможно да се очакват липси в използваната и приложената библиография.

Текстът е пространна интерпретация на данни от национално представително изследване „Нагласи на мюсюлманите в България – 2016”, съчетана с библиографски анализ и сравнения с предходни изследвания на социални антрополози и социолози.

Обръщам внимание на справедливо избрания подход в обобщената религиозна (мюсюлмани) общност, да бъдат включени всички групи от населението, които независимо от етно-културните си различия, се самоопределят като такива. Въпреки, че понякога става дума за преферирана идентичност, както и въпреки нагласите на другите общности да ги определят различно. Става напълно ясно, че мюсюлманите в България не са хомогенна общност.[8].Те не са хомогенни нито етнически, нито езиково, независимо от самоопределението им. Изследването предпочита да нарича ромите мюсюлмани, които често се идентифицират като турци „мюсюлмани в гета”

В детайлния анализ на Михаил Иванов отсъства единствено маркирането, тълкуването и разбирането към мюсюлманите, които бяха привърженици на Движението на Фетхуллах Гюлен. Част от тях се отказаха от своята привързаност, а други се превърнаха в криптогюленисти след събитията в Република Турция през 2016 г.

Детайлно са представени мюсюлманите в България с диспропорциите в социалната си структура. Представени са в проценти техните доходи, материално положение (реално и като самооценка). От голяма важност са данните и техните интерпретации за миграционните нагласи на мюсюлманите, наличието на роднини и близки в чужбина, както и геополитическите им нагласи. Важно е представянето на приоритетите в тяхната ценностна система.

Изследването и интерпретациите са до толкова детайлни и пълноценни, че авторът в заключение препоръчва да се направи аналогично изследване за нагласите на християните в България.

Част ІV. „Предложения за мерки за намаляване на демографските дисбаланси и на социалните неравенства, свързани с етничността”(с-305-344) с автори Илона Томова и Любомир Стойчев.

Естествено е след толкова детайлни и прецизни монографични текстове с данни, графики и таблици, изводи, констатации и препоръки, базирани на актуални представителни, теренни и други проучвания, авторите да предложат препоръки, идеи за действащи правителствени политики, както и за въздействие върху обществените нагласи.

Трудно е да се направи критичен анализ на препоръките, защото те са изготвени от професионалисти с много опит и знания по отношение на малцинствените общности в България. И защото всеки, който е близо до проблемите на малцинствата естествено би се подписал под тези препоръки.

Тук въпросът е различен, а именно дали те биха били прочетени и анализирани от институциите и дали би се намерила политическа воля, за да бъдат приложени (поне част от тях).

Защото опитът през изминалите години, когато независимите експерти апробираха с целия риск на „проба-грешка” дейности, които да редуцират дисбалансите, които да подпомогнат включването и да помогнат за оздравяването на атомизираното общество, в общи линии бяха пренебрегвани или проваляни по една или друга причина.

Да се надяваме, че т.V и съдържащите се в него анализи, констатации и препоръки, ще бъде пионер като бъде прочетен и приложен.

*МЕРКИ ЗА ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. ТОМ V. Демографски дисбаланси и социални неравенства между големите етнически групи в България, ИИНЧ, Издателство на БАН „Проф.Марин Дринов”, София, 2020, 382 с. Автори: Илона Томова, Любомир Стойчев, Михаил Иванов

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Рецензираната монография, с.137

[2] Опит на МЦИМКВ, да построи луксозна къща през 90-те г. и да настани многодетно семейство край Самоков. Година по-късно къщата беше разфасофана и разпродадена, защото семейството беше безработно и не бе в състояние да плаща вода, ток, данъци, нито пък да изхранва децата си и да ги поддържа в училище.

[3] Рецензираната монография, с.139

[4] Пак там, с.139

[5] Рецензираната монография, с.210

[6] Имиграцията в България. Съст.Анна Кръстева, IMIR, 2005;  Антонина Желязкова, Аналитичен доклад за проблемите на нелегално работещите имигранти в България. В: сп.Население, Май 2010

[7] Рецензираната монография, с.234

[8] Рецензираната монография, с.251

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.