Морален ли е затворът (български)?

В поредицата „Травма“ досега поставихме проблемите за нечутите гласове на социалното изключване на българските инвалиди, на българските евреи, на българските турци.

В този брой ще говорим за българските затворници.

По същество това е провал, пробив в социалната “тъкан” на справедливостта – на очакването, че болката ще бъде посрещната и връзката – възстановена. Болката е покана за връзка. Това е етичният и биологичният смисъл на болката. Социалната травма оставя след себе си морални дефицити.

Публикациите от тази поредица са опит да се помогне да разберем тоталитарното състояние на обществото и на хората в него – задача, която подемаме с различен успех вече 27 години.

В следващите броеве ще продължим да предизвикаме и разговор за още една, забранена за дискусия, институция на травмата – милитаризмът и глорификацията на войната.

„В Ярославския затвор нямаше по-голямо престъпление от опита да установиш някакава връзка с другите затворници. Всъщност точно това беше мотивировката за всички карцери, за всички репресии![1]

„Коледно тържество за потребителите на социалната услуга ЦСРИ за правонарушители се проведе тези дни в Х. Екипът на Х събра на празнича почерпка бивши правонарушители и техните семейства, с които Центърът работи. Дрехи, обувки, храна и подаръци, събрани от екипа на Х , зарадваха клиентите на Центъра и им създадоха празнично настроение[2].“

Цитата от спомените на Евгения Гинзбург свързвам с разказа на един мой познат, който започвал стаж в един от българските затвори. Най-важното правило, което е трябвало да спазва, е да се старае да не установява лична връзка с никой от затворниците.

Вторият цитат не е от Андрей Платонов, а от разказа за дейността на една от най-големите НПО, която работи с бивши затворници. Защо бившите затворници тук се наричат бивши правонарушители, може би ще ни каже Мишел Фуко. Във всеки случай той е на мнение, че „Техниката на наказателното учреждение и престъпният човек са някак братя-близнаци[3].“ С други думи – затворът не се интересува толкова от престъпника, от неговата драма, трагедия или комедия, „рехабилитация“, „интегриране“ и т.н. а от онзи, който (още?) не е престъпник, но трябва да знае, колко силна и сурова (травматична) може да бъде държавата власт. Хората, преминали през затворите, са ходещи травми[4] – знаци за силата на държавната институция? Става въпрос за една специфична власт – тази причинява болка[5]. Тази болка (на български е преведено като страдание[6]) е задължително да бъде приета за справедлива. Тогава възниква въпросът за количеството на страданието. Кога е много и кога – малко? 5 години са по-малко от 15. Ако за тези 5, обаче, ти се случат разни неща[7]? Количеството и качеството на тези безобразия се замитат под килима и тук идват на помощ две системи на изграждане на обществена търпимост. От една страна, възниква и се преподава специалната наказателна педагогика, която създава наукообразно основание за травматичното отчуждение. От друга страна, се установява и узаконява социалната несправедливост (бедните цигани в нашите затвори са свръхпредставени), към която затворите изграждат публичен имунитет като държат хората далеч от себе си, а и хората започват да приемат социалната несправедливост за естествена и се държат далеч от тях и от спорната им справедливост.

Странно, колко малко Фуко е привлякъл вниманието към българските затвори на българските интелектуалци, въпреки че много се кълнат в него (Деянов, Деянова, Канушев и др.)! Фукоянският анализ на българските затвори се избягва, както се избягва фукоянският анализ на училището[8] и болниците като дисциплиниращи (насилнически) социални пространства. Дисциплината (насилието над насилника над правилата) е единствена парадигма в системата на т.нар. социална работа с правонарушители (пенитенциална педагогика), която се основава морално на изказвания като това, налично в основен текст по наказателно право:

„Ако престъплението е една зло, което престъпникът причинява на пострадалия или обществото, наказанието е също едно зло, което държавата пък причинява в отплата на престъпника … Наказанието по своята същина винаги представя едно възмездие за извършеното престъпление (Долапчиев[9], 1994, 462)[10]

Педагогиката на затвора, тогава, се изразява в намаляване на влиянията на това зло. Затворническите психолози не се смущават да четат свидетелства на концлагеристи като психологически описания за справяне в нечовешки условия. Честни са да признаят, че изолацията (?), принудителното съжителство (?), тоталният контрол (?) са основните фактори на възмездието, на злото, извършено от държавата. Но кой пък чете пенитенциарната психология, освен пенитенциаристите, на които им плащаме да вършат зло от наше име и вместо нас? Вижте как удобно се получава – колкото по-малко знаем за философията и практиката на извършеното зло, толково повече сме склонни да си затворим очите за стореното там. Колко прокурори, съдии, адвокати, нотариуси, психиатри и др. са излежали присъда в затвор? Защо се сърдим на Айхман, тогава, след като толкова много хора са били улеснявани в незнанието? Поставени в нечовешки условия, хората в затворите се опитват да оцелеят по начини, които са научили в, общо взето, скапания си живот „навън“, или им предстои да научат в не по-малко скапания си живот „вътре“. Затворническата власт знае за това, печели от това явно, но и скрито, чрез контрол над каналите за нарушение, които допълнително развращават справедливостта на злото. Българските затворнически деятели добре знаят, че безработицата сред напусналите затвора е три пъти по-висока от средното за страната и не изглежда да страдат (поне не съм чел, но не съм чел всичко), когато посрещат рецидивистите обратно вътре. Но то пък кой ли страда от това?

Затворниците в България са към 10 000 души. Това поставя страната ни на 111-о място по брой лишени от свобода в света. 138 души на 100 000 в България са в затвора, сочи доклад на Международния център за изследване на затворите от 2013 г. Ние пък си знаем, че циганите сред затворниците ни са към 70%, както и че рецидивизмът е много висок (към две трети!), като това не е само българско явление[11]. Мисля, че рехабилитационната идея губи много от моралното си основание и практическа постижимост след тези факти.

Критиката към затворите на Фуко и Вакан се познава от малцина, а българските магистрати, техните преподаватели и фамозният анонимен „Законодател“, зад който се прикриват много нечисти съвести и злоупотреба, облечена с власт, не изглежда да се интересуват от нея. Можеш да завършиш право, да станеш съдия, без да е необходимо да видиш как изглежда мястото, където въдворяваш хора. Едни хора.

Краткият безпощаден въпрос за начало на разсъжденията върху затворите е: има ли справедливо зло? Ако не сме толкова сигурни в отговора, със сигурност ще направим и затворите и себе си малко по-добри. Мисленето ни за затворите се усложнява от криминологията, особено от недолюбваната у нас критическа криминология – интердисциплинарен подход към престъплението и наказанието, който поставя специално ударение върху ролята на средата и социалните отношения, икономическите и политически интереси, скритото и явно задоволяване на които създават „престъпленията“ и „престъпниците“. Превежданият отскоро у нас професор Нилс Кристи е автор на едни от най-силните метафори[12] на критическата криминология[13]. Ключовият въпрос на критическата криминология: е как постигаме наказателна (криминална) справедливост в общество, което е базисно несправедливо?

Травматичността на затвора у нас е неудобна тема – по принцип (защото поставя под въпрос справедливостта на насилието изобщо), но и конкретно – поради състоянието на българските затвори. То е лошо[14]. Ромите, бедните, наркотиците, психичното здраве[15], корупцията, насилието, пренаселеността, са болест на много затвори по света и, за съжаление, нашите не правят изключение. Натискът е върху властите, не върху гражданите, и той идва отвън – от вездесъщият орган на националната провинциалност – ЕС като въплъщение на „Запада“. Но за кого да има значение, че състоянието на затворите ни е лошо? Ако задачата на затвора е да травмира, с извинение за цинизма – колкото по-лошо – толкова по-добре? Ако той е пълен с цигани, за кого е важно, че

„…българите сме безспорно европейците с най-ниско „социално доверие“, т.е. с най-ниско междуличностно доверие … в най-голяма степен у нас доминира мнението, че винаги трябва да имаме „едно наум“, да сме подозрителни, резервирани към другите[16]

И, че

„Ромите-респонденти демонстрират по-силно недоверие към другите[17]

Дали нововъвеждащата се пробация, новите технологии (гривни и други джаджи, които позволяват домашен арест), работата на наблюдателните комисии по места, чисто новият закон за детското правосъдие ще избегнат анономната наказателност (травматичност) на класическия затвор? Институционализмът, който пронизва всичко, което се пише и говори за затворите? Тук се казва „предстои да видим“, но искам да предупредя, че това виждане зависи изключително много от очите, които гледат и от посредниците на този обзор. Криминолозите у нас са кооптирани към машината на наказанието, техните открития не конфронтират властта, далеч са от критиката на властта и са част от репресивното себе-утвърждаване на бюрократичната централна държава в нео-колонизаторския ѝ поход срещу обществото на хората. Сигурно и социалните работници в сферата на инвалидността не са толкова социални, както и т.нар. социални работници в затворите, след като и обективно е показано, че

„В България са създадени огромни властови дистанции и неравенства по повод на възможностите за въздействие на хората в решенията, които се вземат … Подобни характеристики са основната причина за механизмите на изхвърляне на хората от обществения обмен и формират изключващо общество[18].“

Няма подкрепяща и подпомагаща среда за лишените от свобода след освобождаването им[19]. Но възможна ли е „реинтеграция“ без отчитане на травмата? Ефектите, негативните ефекти[20] от затворническия опит са много и българската територия на тези травми е напълно непозната страна. Става въпрос за влияние върху психиката, нагласите, културата на изтърпяващите и изтърпелите наказанието. Става въпрос за влиянието върху техните семейства (много сериозен проблем). Става въпрос за влиянието върху морала и социалните нагласи на персонала в затвора.

Лоик Вакан предизвикателно нарича наказателната политика, която водят страни като САЩ (но и България) наказание на бедните[21]. Тук у нас за бедните не се говори смислено, не знаем как, не гледаме на бедността като на травматична реалност, въпреки че последиците от нея са навсякъде. Бедността е особено предизвикателство за изначално институционализираното ни (отчуждено) общество. Иннституциите за подпомагане на бедните (оксиморон?) не са никак социални, управляващата класа лично и бързо насочва общественото мнение към т.нар. етнически дискурс.

Адвокат Здравка Калайджиева e от хората, които четат Вакан, въпреки че хората в нейния прочит са или затворници (лица, лишени от свобода), или данъкоплатци:

„Какъв ефект може реално да очаква данъкоплатецът от платеното от самия него наказание лишаване от свобода? Очакването, че това е средство за намаляване на престъпността, е обосновано само при прилагането на скъпо струващи мерки. Понеже такива пари няма, ние държим затворниците в мизерни условия и без адекватни и финансово обезпечени поправителни, образователни и ресоциализиращи програми. Осъдените на лишаване от свобода често не могат да работят, защото при високата безработица за затворите няма осигурена работа, а в условията на “свободна конкуренция” немалко от по-рано съществуващите техни собствени производства са закрити. Закрити са и много от училищата към затворите. Така, вместо да бъдат подложени на превъзпитание, осъдените допълнително оскотяват. Данъкоплатецът очаква, че когато излязат от затвора, те трябва вече да заживеят почтено, но няма представа, че това е почти невъзможно при безработица и липса на адекватни програми за социализация. В същото време – пак поради недостатъчни средства, затворническото население търпи риска от туберкулоза и сифилис, застрашено е и от СПИН[22].“

Отделният разказ, оголеното страдание на пречупения от затвора живот, възможността да видим в затворника себе си все още липсва. Адвокат Калайджиева е правозащитник с високи мандати в йерархията на правозащитното правосъдие. Подобни текстове, писани от историци, социолози, антрополози, криминолози, психолози, социални работници, преподаватели по право, съдии и прокурори предстоят. В изкуствата сигурно ще се разделим с образа на добрия затворник, който избягва от лошия затвор, и ще видим сложния и трагичен свят на загубата, срама, вината, яда, самотата, тъгата, отчаянието, надеждата.

Отчуждителното говорене за проблемите на бедността и злоупотребата с власт (две страни на една и съща монета) могат лесно (но само ако искаме) да се свържат с високото ниво на недоверие (междуличностово и спрямо публичните институции) и ниската социална свързаност[23], надежда и щастие (да щастие) сред статистическата група „българи“.

В „обществото на ниското доверие“ (Тилкиджиев и Димова, 2010) затворите, както и животът на лудите, инвалидите, на другите изобщо, няма да представлява особен интерес, и това е един от греховете на родната хуманитаристика. Или – симптомите – на социалната и интелектуална анемия, която владее университетските умове и сърца наоколо? Социално травматичните индустрии със сигурност могат да бъдет разглеждани като част от проблема на унинието, апатията и безперспективността, които „ние“ имаме в повече, поне когато се сравним с много други, особено в Европа. И не само.

Организациите[24], които работят със затворниците, са малко, твърде малко, и онези, които предлагат директна работа с бивши затворници и някои от тях приличат много на сателитите на властта, които работят за държавата на инвалидите у нас, в случая – Министерство на правосъдието (МП) и/или Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), защото се ангажират с различни социални услуги, плащани от държавата и така предотвратяват възможността да просвещават, като възмущават, предизвикват и свързват. Колко независим например ще е независимият мониторинг върху пробацията, когато се осъществява от организация, която е част от МП-естъблишмънта? Сигурно защитата на човешките права не е бизнес, но познаването на правата и произтичащите от това конфликти е непозната и неприветлива тема на периодично процъфтяващата идея за гражданско образование в училищата? Нагласите не се променят към по-добро, може би дори напротив, след като медицински специалист в затвора споделя охотно:

„След деветдесетте години правата на затворниците рязко се увеличиха, нашите права паднаха, а стресът е много голям. Ти ги лекуваш – те след това решават, че нещо не им харесва и започват да пишат по различни инстанции, навсякъде. Започват да им вярват. Пращат ни писма да обясняваме и ние започваме да търсим документация, ровим се, губим си времето – много персонал се заема за тези неща. И после пак проверка ето – ти стрес. Ето сега излизаме от операция и слизам долу в мазето, където е архива, да се ровя в един случай. Представете си аз имам сто пациента за три дни преглеждам целия затвор – няколко да се оплачат и ти създават проблеми[25].“

Не е случайно, че бъдеще след затвора не се очаква да има, след като по-малко от 5% от бившите затворници успяват да си намерят работа на свобода[26].

Промяната

В ход е активно обучение и преобучение на затворническата администрация[27]. Пътечка е направена до Норвегия от подобни делегации на държавни (на други държави) разноски. Мисля, че този подход е обречен.

Историята на сполучливите реформи в областта на социалните политики, които пораждат социално изключване, имат един общ принцип. Той гласи „нищо за нас без нас“. През 60-те години на миналия вече век група бивши затворници в Швеция организират протест срещу социалното изключване, на което са подложени. Шепа университетски преподаватели се присъдиняват към тях. Възникват прочутите скандинавски (Швеция, Дания, Норвегия) сдружения за реформа на затворите, в които затворници, надзиратели, администрация, криминолози и др. постигат заедно съдружен процес на критична оценка, заедност, взаимно уважение в обща задача за хуманизиране на затворите в своите общества[29] в ежегодни конференции, които продължават до днес, като целта им е не непосредственото премахване на затвора (аболиционизъм), а неговото ограничаване и хуманизиране на наказателната система в отделните ѝ елементи и като цяло.

Ще бъде успех за всеки интердисциплинарен семинар, посветен на подобряването на българските затвори, ако успее да привлече трайно съграждани със затворнически опит в усилияте за хуманизиране на средата чрез поддържане на връзка на уважение между всички участници в този – предизвикващ (компрометиращ) човешкостта ни – процес.

 

[1] Евгения Гинзбург. 2013. Тежък Маршрут, Фондация КОМУНИТАС. (стр. 245).

[2] Из отчета на НПО.

[3] Мишел Фуко. 1998. Надзор и наказание. Раждането на затвора. Унив. Изд. „Св. Климент Охидски, София.

[4] Mika’il DeVeaux. 2013. The Trauma of the Incarceration Experience. Harvard Civil Rights-Civil Liberties Law Review (Vol. 48)

[5] Nils Christie.1992. Limits to Pain. Martin Robertson, Oxford.

[6] Нилс Кристи. 2015. Предели на страданието. Сиби, София.

[7] Унизително отношение, физическо насилие, хепатит или СПИН, разбито семейство, деца излези от пътя, силно, депресия и опит за самоубийство и т.н.

[8] Румен Петров. 2003.Отношенията в съвременното българско училище. Нагонът към власт, корупцията и кризата на средното образование. „Култура“, бр. 35.

[9] Никола Долапчиев. 1994. Наказателно право. Изд. на БАН, София.

[10] Емил Маджаров.2016. Пенитенциарна психология, първа част. Албатрос, София.

[11] John Kleinig.2008. Ethics and Criminal Justice.An Introduction. Cambridge University Pres

[12] Нилс Кристи. 2015. Предели на страданието. Сиби, София.

[13] Nils Christie.1994. Crime Control as Industry. Towards GULAGS, Western Style. Routledge, London

[14] Обективизирано е редовно от тесен кръг организации (БХК, ЦИД и др.)

[15] Hans Joachim Salize, Harald Dreßing, Christine Kief. 2007.Mentally Disordered Persons in European Prison Systems – Needs, Programmes and Outcome (EUPRIS) Final Report. October 31.

[16] Николай Тилкиджиев, Лилия Димова (съст.). 2010. Благополучие и доверие: България в Европа?. Сравнителен анализ по Европейското социално изследване (ESS) – 2006/2009.„Изток-Запад“, София., стр. 47.

[17] Пак там, стр. 46.

[18] Николай Тилкиджиев, Лилия Димова (съст.). 2010. Благополучие и доверие: България в Европа?. Сравнителен анализ по Европейското социално изследване (ESS) – 2006/2009.„Изток-Запад“, София.

[19] Даниел Стоянов, председател на Асоциация за реинтеграция на осъдени лица в интервю пред агенция „Фокус“ http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=31856

[20] Alison Liebling and Shadd Maruna (Eds.) 2005. The Effects of Imprisonment. Cambridge University Press, Cambridge.

[21] Loïk Wacquant. 2009. Punishing the Poor. The Neoliberal Government of Social Insecurity. Duke University Press, London.

[22] Здравка Калайджиева.2004. Затворите на нищетата, или завръщането на невидимата ръка на Адам Смит с желязна ръкавица. „Култура“, Бр.25.

[23] Тилкиджиев, Н., Димова, Л. (съст.). 2010. Благополучие и доверие: България в Европа?. Сравнителен анализ по Европейското социално изследване (ESS) 2006/2009. „Изток-Запад“, София.

[24] Асоциация за реинтеграция на осъдени лица, Български хелзинкски комитет, Дружество за религиозна и обществена подкрепа на лишените от свобода, Мисия спасение, Фонд за превенция на престъпността – ИГА, Фондация „Инициатива за здраве”.

[25] http://www.sapibg.org

[26] http://btvnovinite.bg/article/1194395569-Badeshte_sled_zatvora.html

[27] http://prison.yf2001.org/

[28] Thomas Mathiesen. 2015.The Politics of Abolition Revistited. Routledge, London.

[29] Thomas Mathiesen. 2006.Prison on trial. Waterside Press.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.