Мулти-култи реалности

  • През лятото на 2006 г. се готвехме за пътуване до Сирия. Съпругата и синът ми бяха развълнувани, тъй като това щеше да бъде първото им отиване. Наша съседка посъветва съпругата ми да не пътува и да гледа филма „Не без дъщеря ми“, за да не я сполети същата като на героинята съдба. В Сирия синът ми се разболя. Имам един приятел лекар, който замина преди години да работи в Саудитска Арабия. Не го бях виждал много време. Случи се така, че беше в Сирия по същото време. Обадих му се да прегледа малкия. Когато дойде в къщата, той отказа да се ръкува със съпругата ми и я поздрави само отдалече. Забелязах, че по време на прегледа когато искаше да я пита за симптомите на детето, не я гледаше в очите. Съпругата ми се обиди. На мен той ми се стори като непознат. Обясних й, че хиляди мои сънародници, които работят и живеят дълго време в Саудитска Арабия, стават консервативни. Приятелят ми ме разпита за живота в Европа и дали например приемам да посещавам съседа си българин, ако в къщата му има алкохол. Или приемам покана за вечеря, ако на масата има алкохолни напитки. Казах му, че културната среда в Европа е различна, че мюсюлманите трябва да имат друго разбиране на исляма в зависимост от реалността, в която се намират. Според него би трябвало да поискам от съседа си да изхвърли алкохола, преди да дойда, иначе няма да му гостувам. Има мюсюлмани като него и сред които има и духовници, които отказват и забраняват на другите да поздравяват християните на религиозните им празници. Слава Богу, мнозинството мюсюлмани не споделят същото виждане. На свой ред го попитах дали, ако поздравя някого за Коледа, ще стана християнин, или ако той ме поздрави за Байрам, ще стане мюсюлманин. И не е ли това акт на взаимно уважение?
  • Преди няколко дни същият ми се обади да поиска съвет в коя западна държава да емигрира. Оплака се, че работещите в Саудитска Арабия имигранти нямат права и могат да бъдат уволнени всеки един момент. Напомних му нашия разговор в Сирия. И че той ще има права в която и западна държава да живее, но също така ще има и задължения, както и ще се срещне с различна от неговата ценностна система, която трябва да уважи. Попитах го, ако живее на Запад, как ще работи, ако една майка дойде на преглед с детето си след като отказва да се ръкува с нея. Казах му, че това е не само обидно, но и осъдително на Запад, където не се толерира дискриминацията между половете. Посъветвах го да си остане в Саудитска Арабия.
  • По време на нашия престой в Сирия вуйчо ми дойде на гости, за да се запознае с жена ми. По време на разговора той й обясни как мюсюлманите почитат Христос и Дева Мария и как в Корана има две сури, посветени на тях. И че ислямът задължава мюсюлманина да заведе жена си християнката на църква, ако тя реши да се моли. Това жена ми го знаеше, но другото, което не знаеше, е, че вуйчо ми лиши всичките си сестри от бащиното наследство, макар ислямът да задължава наследството да се дели между всички, независимо от пола.
  • Дъщерята на мой приятел в София учи в университет. Веднъж, докато пътувала с автобус, група скинари я нападат, махат хижаба и й казват, че мястото й е при талибаните, а не тук. Преподавателите й я подкрепиха и защитиха правото й на обличане, докато уплашеният й баща я посъветва да махне хижаба. По време на разговора с нея й казах: „Според юристи богослови хижабът е задължение за всяка мюсюлманка. Но шериатско правило гласи, че необходимостта отменя задълженията, тоест ако един мюсюлманин се намира на ръба на оцеляването или в среда, където няма друга храна освен свинско месо, той може да яде такова, макар свинското да е забранено, тъй като Коранът смята човешкия живот за най-ценното. Същото важи и за хижаба. Ако една мюсюлманка прецени, че е застрашена, тя може да го махне“. Аз й казах, че нейният начин на обличане дори не отговаря на ислямския дрескод и че обезсмисля хижаба. Според теолозите облеклото на жената трябва да е широко, за да не показва контурите на тялото, докато тя се гримира, има маникюр и носи впити дънки с висок ток. Но тя настоя да остане с хижаб, а аз и баща й уважихме нейното решение.
  • След атентата срещу „Шарли Ебдо“ бях поканен от една национална телевизия да обсъждаме ескалирането на ислямофобията в Европа на фона на терористичните атаки. Охранителят, който ме познава заради редовните ми участия, настоя да ме заведе до студиото. Служителка от екипа му каза: „Нидал добре познава пътя, за какво го водиш?“ а той в шеговит тон отговори: „Беше ме страх да не носи взривен пояс и да не взриви сградата.“ В същия ден в метрото съпружеска двойка ме разпозна от екрана и водихме разговор за Сирия. На слизане се сбогувахме, но ми направи впечатление, че вървяха зад мен дълго време. Мъжът явно усети, че съм ги забелязал и ми каза усмихнато: „Не се притеснявай, случайно е, ние не следим емигрантите.“
  • Приятелка на жена ми й сподели, че отказва да се качва в метрото, ако в него се качи пътник с близкоизточен вид.
  • Участвах в предаване с религиозна насоченост. Водещият ме представи като мюсюлманин, а другите гости като християни. Беше ми странно да бъда представен и свеждан само до религиозната ми принадлежност. Религията е част от моята култура, но тя за мен идва на второ или на трето място след националната ми принадлежност. Бих предпочел да бях представен като журналист или гражданин от Сирия. Да не говорим, че преди предаването не съм претендирал, че съм теолог или представител на мюсюлманите в България (имигранти и граждани). Нито тематиката на предаването тогава бе теологична.
  • Миналото лято под голямото дърво пред входа се бяха събрали на по бира съседи от блока. Съседка ме покани да се присъединя към тях. Още преди да отговоря, друг съсед каза: „Ма той е мюсюлманин, а те не консумират алкохол.“. Тя му отговори: „Откъде знаеш, че той не пие бира, той вече е един от нас, отдавна живее тук.“ Продължих по пътя и ги оставих да бистрят кой как разбира интеграцията.
  • В едно заведение мой приятел българин си поръча вино. Докато аз си поръчах чай. Тогава той ми каза усмихнато: „Приятелю, там където спира да се консумира вино, спира цивилизацията.“ Сервитьорът, който чу разговора, ме погледна с очакване да сменя поръчката си. Но аз упорствах за чая.
  • Дъщеря ми Лидия е във втори клас в държавно училище. Тя казала на учителката си, че един ден ще отсъства, защото е Байрам. Неин съученик я попитал какво е това, а тя обяснила, че това е мюсюлмански празник. Тогава няколко други съученици се развикали: Туркиня, туркиня, сочейки я с пръст. Бях впечатлен не само от пасивната реакция на учителката, но и от предразсъдъците на едва 8-годишни деца.
  • Гледах съвместната пресконференция на иранския президент Рохани и италианския премиер Ренци през януари миналата година, която се състоя в музея Капитолини в Рим. Домакините, за съжаление, закриха голите статуи, за да не злепоставят госта. Много медии и политици критикуваха този акт и го сметнаха за унижение на националната култура на Италия в името на големите икономически сделки с Техеран. Малко преди това, по време на посещението на Рохани в Париж, иранците поискаха от домакините да махнат виното от менюто на официалния обяд. Но Елисейският дворец отказа категорично и анулира обяда, смятайки почерпката с вино на официални срещи за част от традициите на републиката. Мисля, че ако това, което италианците, направиха се беше случило във Франция, щеше да предизвика сериозен политически трус. Не само защото Франция е родината на лаицизма, но и на фона на разгорещените дебати в страната относно интеграцията, емиграцията, тероризма и мястото на исляма в обществото.
  • Част от мои познати бежанци в Германия бяха възмутени от часовете по сексуално възпитание в началните класове. Една бежанка каза, че дъщеря й изпитала неудобство, когато учителката извадила банан и показала как се слага презерватив. Особено, че класът е смесен. Според нея е рано децата да бъдат запознавани в трети клас със сексуалния живот. Някои училища разделят учениците в тези часове. Други познати пък приеха това, тъй като вече живеят друга среда. И за тази цел училищата организираха срещи с родителите, за да обяснят значението на този учебен предмет. Една учителка споделила, че сирийските деца били любопитни както другите и задавали въпроси, на които не могат да получат отговори от родителите си. Според нея в края на часа децата получили нова информация, тоест знаели как да контролират сексуалният си живот, за да се предпазят от болести по полов път и нежелана бременност. А един бежанец ми сподели, че има и германски родители, които не били особено щастливи, когато учителката разказала на децата, че има други варианти на сексуалния живот като връзка между мъж с мъж и жена с жена.
  • В речта на норвежкия премиер Ерна Сулберг преди Нова година, тя спомена името на имигрантка от Сомалия, която работи като шофьор в градския транспорт в Осло. И помоли гражданите, които се качат при нея, да са любезни и усмихнати. Имигрантката, която е разведена с три деца, изрази радостта си, че работи. И сподели, че се отнася любезно към пътниците, защото е лицето на фирмата, към която работи. Интересното е, и че националистите, и ислямистите там я критикуваха. Първите защото носи хижаб, вторите, защото носи панталон и кара автобус. А никой от тях не спомена, че тя заслужава уважение, защото е решила да работи, вместо да чака унизена на опашките за помощи.

Примери като горните често са обект на моите разсъждения. Несъмнено няма лесни и бързи рецепти за интеграция. Защото тя е като любовта – двупосочен процес и има нужда от постоянни усилия от двете страни (Европа и имигрантите), за да е успешна.

Мюсюлманите в Европа са призовани да стартират процес на самокритика и вътрешни дебати относно факторите, които им пречат да се интегрират. В техен интерес е да развиват едно отворено модерно разбиране на исляма, което да е в крак с реалността. Затворените идентичности се самоунищожават с времето, за разлика от по-отворените такива, които са готови да дават и да вземат. Ако изолиращите се мюсюлмани гледат на религията като на течаща река, а не като на езеро със застояла вода, ще разберат, че религията не пречи човек да е модерен гражданин и добър вярващ едновременно.

От друга страна, медии и политици в Европа трябва да престанат със стереотипизацията и с внушенията, че да си мюсюлманин непременно противоречи на това да си европейски гражданин. Тук ми идва наум един стих на чернокожата американска феминистка Пат Паркър от поемата й „За белия човек, който иска да знае как да ми стане приятел“: „Първо трябва да забравиш, че съм чернокожа, а второ никога не трябва да забравяш, че съм чернокожа.“ Защото, когато мнозинството свежда имигранта само до религиозната или етническата му принадлежност, то го изолира. А в същото време мнозинството не трябва да забравя, че този имигрант принадлежи на малцинство и затова е по-вероятно той да бъде дискриминиран.

 

Текстът е публикуван в Offnews.bg.

Avatar

Нидал Клайв

Нидал Клайф е журналист. Коментатор на събитията в Близкия Изток. Автор на десетки статии по проблемите на ислямизма, бежанската криза, толерантността.