На безпощадно конкурентното поле на сравнителното литературознание се появи бяла врана

 

В рамките на проекта „Literature as World Literature“наскоро излезе „Българската литература като световна литература“ (изд. Bloomsbury: New York, 2020). Един от съставителите й е Димитър(Джими) Камбуров, доцент по литературна история в СУ“СВ.Климент Охридски“, а негов съредактор е Михаела Харпър.

Освен като преподавател в СУ, доц. Кабмуров има десетгодишен опит в университетите в Ирландия, САЩ и Китай. Той смята, че българската литература е бяло поле върху картата на света, върху тази на световната литерна република. За проекта той казва: „Това е опит за спасение на литературните факултети в англоезичния свят и в останалия запад“. Един от акцентите на Камбуров в поместения по-долу разговор подсказва академичната цел:“Малко е преведено и малко е написано за българската литература на някакви “конвертируеми” езици. Как тези текстове, които тази литература притежава и произвежда в момента, могат да бъдат видени като диалогични из-от своята маргиналност и даже малкост, без комплекси, но също и без свръхмерни претенции за универсална, общовалидна вещина!“

Като гост-модератор за декемврийското издание на клуб Маргиналия поканихме уважавания от читателите ни литературен критик и поет  Марин Бодаков. 

Ю.М

 

Марин Бодаков: В какъв издателски и литературоведски контекст се появява този извънредно представителен том, посветен на българската литература като световна? И какъв беше пътят неговото осъществяне?

Димитър Камбуров: Това е хубав въпрос, благодаря, Марине. Наистина, тези привидно технически и банални неща всъщност са важни, защото без тях събития като тази книга  не биха могли да се случат. Става дума за една поредица на издателство Блуумсбъри, която се нарича „Literatures as World Literature”. Блуумсбъри е мощно световно издателство, за което са чували всички поне покрай “Хари Потър”, така че можем да си представим мащаба и обхвата му. Става дума за транснационална корпорация с центрове в Ню Йорк, Лондон и Сидни. Издателството се интересува от тази проблематика отдавна, а преди пет години е подхванало поредицата за световна литература. Михаела Харпър, съредактор на сборника, е участвала в един от първите томовете от поредицата, този за криминалната литература като световна литература. Оттам й идва и идеята и вдъхновението за проект върху българската литература като световна, защото разбира, че се работи по румънската и съответно бразилската като световни литератури. Така че ние общо взето се качваме доста в началото на тази поредица, съвсем в зората на един мощен, дълготраен проект, който ще се опитва да покрие значителни територии от световното литературно поле. Понеже Михаела Харпър отдавна работи и живее в чужбина – понастоящем тя е преподавател по култури, цивилизации и идеи в университета Билкент в Анкара, а преди това е завършила бакаравърска, магистърска и докторска степен в авторитетни университети в САЩ – контактите й с хора, вещи в тази сфера, са по-скоро извън границите на страната. Аз се явявам вътрешният човек, който разполага с контакти вътре в страната. Оттам и поканата към мен.

Димитър Камбуров е доцент по литературна теория към едноименната катедра на Факултет по славянски филологии на СУ. Преподава литературна теория, литературна история, културни изследвания, полородови изследвания. Автор e на Явори и клони, изд. Фигура, София, 2003; Българска лирическа класика, изд. Просвета, София, 2005; съ-редактор заедно с Ирина Новикова на Men in the Global World и др.

Не беше лесно това решение, трябва да кажа, леко личен момент да въведа, да се закача за този проект, защото пристъпих със сериозни вътрешни съпротиви и недоверие по отношение на самата концепция за световна литература. Не че бях изчел Бог знае колко много, но имах съзнание, че този проект е опит за спасение на литературните факултети в англоезичния свят, пък и в останалия запад. И че това е някаква форма на приют, последен пристан и заслона за сравнителното литературознание. Ето защо подозирах, че се касае за проект, който в същината си е анти-теоретичен; т.е. опитва се да разглежда литературата по начин, противопоказен на всичко онова, в което съм вярвал като литературен човек, а именно, че когато някой твърди, че може да мине без теория в общуването си с литературата, той всъщност подхожда към нея с някаква стара теория, при това насляпо, без да си дава сметка. Опасността, по-скоро подозрението, че може би се захващам с нещо, което противоречи на професионалното ми кредо – че литературата трябва да се чете отблизо, бавно и многократно, че преди всичко друго следва да се изследват в детайли нейните фигуративни равнища, което означава да се работи единствено с оригинали, тъй като преводимостта е принципно непостижима – ме държеше на тръни и в колебание, но все пак реших да вложа три години от живота си в този проект. То е по една много очевидна причина – от десетгодишния ми опит в Ирландия, САЩ и Китай, че българската литература е бяло поле върху картата на света, върху тази на световната литерна република. И това е валидно и за българското кино, и за българската култура като цяло. Колкото и да изглежда проблематична тази идея за износ на култура, за излагането на някакви родни стоки върху световното културно тържище, на мен ми се видя важно да се захвана с тази работа и по една крайно прагматична причина: защото се почивствах виновен, че моите магистри в Тринити колидж в Дъблин почти няма какво от българската литература да прочетат, пък и да видят като кино на английски, а още по-много пък да влязат в досег със смислени рефлексии върху български направи. Малко е преведено и малко е написано за българската литература на някакви “конвертируеми” езици. Идеята за това да се появим редом с другите източноевропейци, славяни и балканци на някакво Световно изложение 130 години след Алеко, ми стана важна, колкото и да си давам сметка, че тя е проблематична като жест и напън дори, ако щете, поради факта, че подобна книга малко може да промени. Аз я разглеждам като бяла врана, тази книга, като прощъпулник в правилната посока. И трябва да имаме в предвид, че това е едно конкурентно, едно безпощадно поле, в което шансовете за случването на тази книга и на последващи усилия в тази посока да направят видима тази литература като световна, са проблематични. Но по-добре да правим нещо, отколкото нищо да не правим със съзнанието, че нищо не можем да променим. Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.

Марин Бодаков: Доскоро мислехме българската литература като малка литература. Удобен за нас беше един постколониален ключ към нея – има център, има маргиналия. Струва ми се, тук ситуацията е друга: спокойна, без суета и без самонараняване. Какви напрежения съдържа твоето съставителство, включително относно структурата на сборника? И вторият ми въпрос: автори с какъв профил избра да поканиш за участие?

Димитър Камбуров: Още един въпрос в десетката –  благодаря за него. Когато човек се захваща с такъв проект, той от една страна има идеята да прави нещо, което да е в крак с времето, с тенденциите за разглеждане и обсъждане на феномена на световната литература. Ключово за мен, а и за Михаела беше да търсим хора, които биха могли да разглеждат българската литература именно в светлината и през призмата на световната литература. Това означава определен вид четене. Ще ми се да избягвам всякакви теоретични жаргони, но става дума за подходи и за български автори и творби, които да са световно конвертируеми: да не бъдат нито провинциално захлупени в своята тукашна битност и почвеническа национална положеност, но от друга страна да нямат нездрави претенция за лесен универсализъм – да имат обсесия от душата, духа, вечността, безкрайността и пр. свръхземни въпроси. Идеята е да се намери някаква средина между едно специфично, достатъчно сингуларно самопознание  и способността за диалог и преводимост на преживявания, опити и пр. бивания в света. Въпросът е как тези текстове, които българската литература притежава и произвежда в момента, могат да бъдат видени като диалогични из-от своята маргиналност и даже малкост, без комплекси, но също и без свръхмерни претенции за универсална, общовалидна вещина. Важно беше и да се акцентира върху текстова, които са реално или потенциално, буквално и преносно преводими – т.е. такива, които не са или не биха изгубили неоправдано много в резултат на своя превод. Това, разбира се, прави неизбежна доминацията на прозата като подбор и фокус…

Марин Бодаков: Точно това си мислех: не българската литература, а българската проза като световна… Или българската женска поезия като световна… Огрубявам нарочно, разбира се.

 

 

 

Димитър Камбуров: Има и много работа свършена върху Пенчо Славейков в книгата, трябва да се признае. Пенчо Славейков всъщност е некоронования ранен крал на българската литература като световна.  А късната фигура, която идва да го замести, е тази на Георги Господинов. Има доста поезия, когато се разглеждат по-ранните периоди. Българският модернизъм е много добре представен в книгата, защото именно чрез него българската литература е започнала да си говори с някакви световни процеси и тенденции. Вярно е, също така, че много малко се говори за лирика, когато става дума за едно по-съвременно състояние на литературата от епохата на късния соц и Прехода. Пак да напомня, че способността на текстовете да се съхранят преведени, е ключов критерий. Така този проект неминуемо поставя акцент върху количества и обзори за сметка на единичности и фокусираност върху конкретни творби. Понеже стана дума за начина, по който е конципирана книгата, то то е щастливо двойно засичане – от една страна, книгата се състои от четири части, които имат за цел да покриват литературното поле по различен начин, да предложат различни срезове на българската литература. Нека да кажа няколко думи за тези четири части. Histories, т.е. Истории е първата част, която осветлява процесите в литературния развой по обхватен, но не и изчерпателен начин, при това със съзнанието, че този развой трябва да се преразгледа и изкара извън границите на националните исторически митове за литературата. Следващата част е Географии – там фокусът са българските модернизми и начините, по които те комуникират и взаимодействат със световните модерни тенденции от началото на 20 век. Географии, освен това, съполага българската литература с източноевропейските литератури, занимава се с въпроса за границите и междупоставеността между локално и световно, с деликатния конфликт между световно и глобално. Третата част на тази книга предвидимо се нарича Economies, Икономики. Това е може би частта, която най-последователно и открито третира литературата през далечни прочити, като обхваща значително количество текстове и ги разглежда от разстояние. Този икономически подход жертва прецизните аналитични вглеждания и евентуално прозрения, при това без особено съжаление. Моят текст, този на Александър Кьосев, на Тодор Христов, на Яна Хашъмова, на Анджела Родел – всички те приемат кармата на далечното четене. Последната част, Генетики, също предвидима част, се занимава с родства и генезиси, с близости, влияния и взаимодействия. Тук имаме приближаване на обектива, фокусиране, по-близко четене, а и себевглеждане. Георги Господинов говори за етапни, жалонни имена и текстове, а говори много и за себе си, когато коментира драмата на един писател, който отказва да го играе кърваво-почвенически. Тук именно Миглена Николчина предлага своя елегантен прочит на женските начала в литературата ни и тяхната съпротива срещу His-story. И Кръстева тук се обръща към Блага Димитрова, тук Дарин Тенев предлага образцова деконструктивна съпоставка между две варианта на стихотворение на Пенчо Славейков. Тези иначе предвидими четири части успяват да предложат не просто различни срезове, но и различна степен на фокусиране – на приближаване и отдалечаване, телескопи и микроскопи, ширини и дълбочини през историите и географиите, през икономическите и генетическите подходи. И всичко това представя една пъстра, многообразна и жива картина на тази литература. Това не е история на българската литература за чужденци. В нея има масиви от “българска” литература, които малко са били разглеждани и обсъждани до момента. Аз наистина малко съжалявам, че някои исторически периоди останаха необхванати, но важни за мен хора се отказаха от участие. Но пък така се оказахме с един по-интересен, по-странен проект, а и избегнахме опасността да бъдем разпознати като хора, които просто искат да пробутат една поредна история на българската литература, написана за чужденци.

Марин Бодаков: Чудех дали тази книга би могла да бъде „преведена“ у нас – и каква реакция би предизвикала в читателската аудитория, в хуманитаристките среди? Как мислиш?

Димитър Камбуров: Това е интересен въпрос, не съм мислил по него. Признавам, че тази книга е писана, преди всичко, за външна, чужда, световна публика. Но не мога да отрека, че си представям тази книга да бъде четена – било на английски, било преведена на български от български читатели – защото нейната перспектива към уж познатата ни литература действително е нова и различна. Авторите сякаш са се старали да зададат и тема, и обхват, и фокус, и теоретичен ракурс, които нововиждат литературата ни и структурно я правят потенциално интересна и за българския читател. Например текстът на Мария Калинова, Камелия Спасова и Васил Видински върху Кирил Кръстев и ямолската група Кресчендо и техните връзки с европейския футуризъм предлага подход, който ме хвана щастливо неподготвен: сякаш ми се случи като шашкащо музикално парче или като отхлюпващо черепа стихотворение. Струва ми се, че книгата е отворила блендите, пренагласила е обективите на самите учени по начин подходите им да “събудят” и българския читател. Мисля същото и по отношение на текстовете, посветени на българите, пишещи в чужбина на други езици. Моят текст, Яна Хашъмова, съредакторката Михаела Харпър – ние се фокусираме върху автори, които имат странно присъствие в българската литературна публичност – Димитри Динев, Илия Троянов, Мирослав Пенков, Капка Касабова, Ружа Лазарова. Те преди време бяха припознати като едва ли не спасители на новия български канон, но после настъпи известно охлаждане към начина, по който изнасят българското. Ала в книгата ние преразглеждаме и “съживяваме” границите на българската литература и през тяхното лиминално място, през тяхната вътреположена вънпоставеност в  литературата проблематизираме самата концепция за национална литература. Литература от българи зад граница, “аутсорснатата” българска литература ни се явява като съществена форма на българската литература като световна, не на последно място и защото е резониращ контекст за par excellence световната литература на Господинов.

Марин Бодаков: Усещаш ли напрежение между по-скоро литературни историци и по-скоро литературни теоретици в съдържанието на книгата? И въобще какво се случва с литературната теория и литературната история днес? Още повече, че виждам рамката на книгата е поставена от историчката Мария Тодорова и от литературния историк Галин Тиханов. Той дори по-скоро вече е историк на идеите.

Димитър Камбуров: Първо да започна с първия въпрос – и той беше дали виждам напрежение между историци и теоретици – бих казал, че не. Това е и едно от нещата, които е характерно за българските литературни историци – те са до един теоретично изкушение. И тези, които присъстват тук, са хора, които преподават литературна история, докато пишат мощни теоретични текстове, или текстове, които са хибридни – които отказват да имат единно дисциплинарно поданство. Така че не мисля, че има такова напрежение. За зло или добро, същото е и с теоретиците: и Никола Георгиев, и Радосвет Коларов, и повечето от нас, техните ученици провеждахме теоретичните си търсения през конкретни анализи на класически български творби. Например и двете ми книги се опитват да препрочитат българския лирически канон и така да вършат работа на историята на българската литература, макар да имат теоретични претенции. Така че у нас такова напрежение между история и теория няма. То съществува, може би, между историците и хората от литературната гилдия като цяло. Мария Тодорова коментира това в своя предговор. Това, че текстовете на Мария Тодорова и на Галин Тиханов обрамчват в този сборник е начин отново да балансираме присъствието на история и теория, защото колкото и да обявява Тиханов края на теорията и да историзира теорията, мисленето и писането му е par excellence теоретично. А типът история, който прави Мария Тодорова, също е вътре в теоретичния дебат около ориентализма и постколониалната критика. Разбира се, техният избор е свързан с изключителния им авторитет като интелектуално присъствие в световен план – те просто са много важни хора, които има какво да кажат въобще за българската ситуация и начина, по който тя би могло да бъде конципирана в една световна перспектива – перспективата на историята и теорията.

Марин Бодаков: За мен един от най-вълнуващите беше текст, който познавах от публикацията му във вестник „Култура”  – текста на Емилия Дворянова? Как го преценяваш на фона на останалото писане?

Димитър Камбуров: Ами то си е писателско писане. То си е литература до голяма степен. Нейното вещо и талантливо есе, което в последна сметка представя собственото й литературно самосъзнание в един преди всичко ортодоксален езиков свят, всъщност добре кореспондира с автоконтекстуализиращото собственото му място в литературата ни есе на Георги Господинов. Аз високо ценя този тип писане. Книгата няма претенцията да бъде ригидно, самодоволно научна. Тя е полидискурсивна от всяка гледна точка и тези текстове въобще не стоят странно или като пришити сред откровеното многогласие на книгата. Текстът на Емилия подхожда към проблема за световната литература от позиция на мъдър и натоварен с опит скепсис. Впрочем и у Мария Тодорова, и у Галин Тиханов има един малко критичен “поглед отгоре” към някаква наша отбранителност, сякаш поне българите в сборника сме все така комплексирано предизвикателни във волята си да пледираме за някакво наше право за представеност, за изтипосаност на световното културно тържище. И у двамата личи, при все такта, известно огорчение и малко тъга, че си оставаме все така провинциални и може и да са прави по своему за някои от нас, дето все така показваме, че и ний сме дали нещо на света. Ала според мен в повечето от текстовете няма такъв комплекс, липсва тази отбранителност на неприпознатия. Вместо това има едно спокойно, мъдро и дистанцирано отношение към всички този въпрос – въпроса за принадлежността, за разпознаваемостта, за включеността и т.н. Така че, ето, текстовете на Емилия Дворянова, на Бойко Пенчев, на Миглена Николчина, на Биляна Курташева, Тодор Христов, Дарин Тенев, на забележителната преводачка Анджела Родел показват с чувство за хумор колко неуместна би била манията да си повярваме, че – ето на – вижте колко световна е българската литература и как ние сега тук ви го показваме.

Марин Бодаков: А откъде, според теб, се появява тази мъдрост? Проява на академичен бонтон ли е – или става въпрос за успешно преработване на едрите национални комплекси. Защото не мисля, че такава точно такава мъдрост е типична за широката академична среда у нас.

Димитър Камбуров: Аз мисля, че за нашата литературна среда тази мъдрост е характерна поне за последните трийсетина години. Имаме съзнание къде сме още откакто се захванахме да правим литературна наука, която да е под егидата на авторитетни теоретични парадигми, които идваха при нас от запад, но често имаха източен корен, какъвто е случаят с френския структурализъм и руския формализъм или пък интертекстуалността на Кръстева и диалогизма на Бахтин. Говоря за някаква постмодерна, деконструктивна, херменевтична, рецептивистка, новоисторическа и прочие теоретична шапка. Това е процес, който беше започнал още с Н. Георгиев и Р. Коларов през 70-те, нашите учители и ние още като студенти го продължихме през 80-те и той продължи през Прехода. Тази вездесъща изкушевност на литературната гилдия от теоретичното мислене, от теоретичните подходи към литературата и културата, доведе наистина и до комплекси и известно чувство за изостаналост, следовничество и догонване, но и до преодоляването на почвеническия провинциализъм в подхода към литературните текстове, независимо от избраната оптика. Всеки си избираше теоретичната ниша и се опитваше из-от тази ниша да върши работа върху съществени масиви от българската литература. Ние разполагаме със съществена пъстрота на подходите, през които е разглеждана българската литература през последните трийсет-четиресет години именно в резултат на общата воля за препрочитане на българската литература. За съжаление имам чувството, че това се забравя напоследък. А според мен ние сме се подготвяли за тази книга в българското си писане от десетилетия. Въпросът беше нашият литературен опит да бъде преведен, по-скоро фигуративно, отколкото буквално, за един доста мащабен общ проект на литературната ни гилдия. Имам превдид българското участие в книгата. Българската литературна мисъл според мен беше имунизирана от този провинциализъм по една очевидна причина – нито един от пишещите за литература не е изпадал в националистически сантименти, да не говорим за бесове.

Марин Бодаков: Но пишещи литература изпадаха… Тези дни препрочетох интервютата на Хайтов – образцов защитник на затвореното общество.

Димитър Камбуров: Веднага трябва да направя уговорката, че говоря за литературната гилдия, която излезе на литературното поле именно там някъде – края на 80-те, началото на 90-те години. Говоря за по-млади хора от Хайтов хора, а и за по-академични гласове, включително и тези на писателите в сборника са такива.

Марин Бодаков: Струва, че скоро пак ще станем свидетели на такава националистическа тенденция, кой знае…

Димитър Камбуров: Аз не вярвам. Според мен този сюжет е изчерпан и дискредитиран през абсолютния провал на политическите играчи, които се опитваха да го яхат. Но може и да греша, аз съм склонен да изпадам в оптимистична наивност, така че е напълно възможно да се заблуждавам.

Марин Бодаков: Иска ми се да обърнем внимание и на още едно изключително авторитетно присъствие в сборника – текстът на Жан-Люк Нанси.

Димитър Камбуров: Той е автор на този кратък, но забележителен текст за романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“. Трудно мога да си представя по-ефективна реклама от тази, която той направи на тази книга, но не само на нея – по начина по който е написан този текст, с характерната за Нанси гениалност, той отваря цялото поле. Тук той показва как може да се свърши много работа с няколко талантливи жеста – като някакъв велик импресионист, който с няколко смело нахвърляни мазки може да представи България, Балканите, Югоизточна Европа и т.н., с няколко замаха. Текстът е образцов със своята икономичност, и със своята ефективност. Той би могъл да бъде модел за това как може да се пише смислено и ефективно за литература, която е тотално неизвестна. В някакъв смисъл той показва как тези неща могат да се правят на равнище, което имаме да гоним.

Марин Бодаков: А какво ни показва текстът на Юлия Кръстева?

Димитър Камбуров: Ами показват един дълъг път. Дългият път, който е изминала, а също така отколко изненадващо високо е тръгнала, ни показва. Когато е написала на български текста си за Блага Димитрова още преди да замине за Франция, е била още невръстна студентка, а писането ѝ се отличава със забележителна проницателност и, пак, мъдрост. Първата част на текста е като свидетелство, като антиципация на всичко онова, което ще се случи с Кръстева, без тя все още да го знае. Това е текст, който е предчувствие за Юлия Кръстева, каквато тя предстои да стане. Втората част на текста – кратичката част от наше време, пък е един мъдър поглед назад. Така че текстът изведнъж покрива една огромна духовна територия – тази на забележителен литературен и хуманитарен гении от втората половина на 20 век и първите десетилетия на 21 век.

Марин Бодаков: Да се върнем към деловите въпроси: как общувахте с втората съставителка?

Димитър Камбуров: Ние общувахме, както в момента са принудени да общуват почти всички хора – главно виртуално, от разстояние.

Марин Бодаков: Не само това, разбира се. Въпросът ми е как синхронизирахте представите си каква да бъде книгата? Още повече, че Михаела Харпър посвещава работата си на своя баща Петър Боянов Казанджиев.

Димитър Камбуров: Да. Казах това за виртуалното общуване, защото сборникът е конципиран и проведен със съзнанието, а и с биографичната ни натовареност на българи зад граница. Михаела си е българка, която отдавна работи и живее в чужбина. Фамилията й е по мъж, иначе нейните компетентности отлично съчетават познания върху българската литературна и културна ситуация и възхитителна теоретична осведоменост. Общуването ни с нея беше най-вече под знака на щастливото разпределение на ролите, защото нашите компетентности и приоритети са достатъчно различни, за да не си пречим и да се застъпваме, докато в същото време се допълваме прекрасно по силата на различията си. Като цяло ставаше дума за много работа. Това ще остане скрито за публиката, за всеки, който не е правил книга, предназначена за чужд пазар, чуждо издателство, на английски. Беше си страшен бач. Чувал съм това от хора в полето на музиката: че всекидневният слушател така и никога няма да осъзнае какво представлява подготовката за един концерт, записването на един албум и до каква степен то се свежда до техническа хамалогия. Тази книга има подобен характер – отне много време на пипкава, скрупульозна, привидно досадна и невдъхновяваща работа: запетайки, думички, понятия, изписване на български и балкански имена, перифрази, синоними, стягане на фразата, стилистично изчистване. Редакторската работа е неотменимото условия книга като тази да види бял свят. Това е неблагодарен труд, без който не може. Това впрочем е един от проблемите на нашата литература и на литературната ни мисъл – че нямаме достатъчно редактори, достатъчно редакторска работа, свършена върху иначе забележителни като замисъл, обхват, замах, проекти. Но тази пипкава работа все още е сякаш презирана от много от нас. И аз дължа много на Михаела Харпър, че ме научи на всеотдайност, на неотстъпчива настойчивост да работим като къртове, като скрити зад текстовете къртици. Стана ми ясна метафората “къртовски труд”.

Марин Бодаков: Защо я няма Яна Букова в тази книга?

Димитър Камбуров: Аз поне не се сещам името й да е било споменавано. Но Яна Букова е още млада, ще дойде и нейното време… Шегувам се, разбира се, но така или иначе, нейното би било едно добро присъствие. Като човек, който преподава от години Милорад Павич, винаги съм се възхищавал на нейния начин да модернизира неговия забележителен стилистичен идиом. А Павич беше първият стопроцентов постмодерен световен писател от Балканите, може би редом с Данило Киш, но по по-оригинален начин. И Букова сякаш има съзнание за плодовете, които има още да дава тази нива.

Марин Бодаков: А кои за теб, в личен план, бяха най-интересните текстове от сборника? Кои най-много те озадачиха, провокираха?

Димитър Камбуров: Вече споменах текста на триото, както си ги наричахме с Михаела, Видински, Калинова и Спасова. Много ми бяха важни текстовете на Реймон Детрез и Мари Врина, защото те зададоха една перспектива към Българското възраждане, която ми беше нова и шокираща. В началото ги посрещнах със съпротива и едва след като посвикнах с аргументите им си дадох сметка, че всъщност в моята съпротива се оглеждат собствените ми комплекси и почвенически чувства, за които не съм подозирал, така че те ми отвориха очите. Удиви ме и текстът на Александър Кьосев по щастлив начин, защото той ми е учител и го познавам повече като майстор на близкото четене, а сега го видях да работи с широта и замах, които наистина не са от вчера при него, но за мен бяха нови. Текстът на Миглена Николчина е образцов: тя чете българска литература с рядко овладян, опитомен и усвоен, тъй да се каже, световен инструментариум. Нейното е вкусно, ефективно писане. Споменах и текста на Дарин, елегантна, образцова деконструкция, за каквато мога само да си мечтая. Текстът на Тодор Христов също ме покори с начина, по който проследява различни етапи от трансформация на байганьовския феномен в българската литература. Но все пак мисля, че интересното за книгата е, че някак не може нещо да се отличи, защото става въпрос за наистина различни, самодостатъчни текстове. Усещането за калейдоскоп, за палитра, когато човек прочете тези текстове един след друг, е, както се казва на английски, mind-blowing. За мен беше зашеметяващо. И това е едно от нещата, с които аз се гордея – това, че постигнахме такова многогласие, което действително създава усещането да многогласието на литературната и културната ситуация в България, защото текстовете се сговарят, докато спорят.

Марин Бодаков: Дали не е време да сложим точка тъкмо тук.

стенограма и обработка: Станка Георгиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика