На Солунския книжен пазар спорят за “Тайния дневник на Хитлер”

VLAVIANOS BLACK & WHITE FOTO
Харис Влавианос. Снимката е предоставена от автора.

Харис Влавианос е роден в Рим през 1957 г. Следвал е философия в университета в Бристол и политическа теория в Оксфордския университет. Докторската му дисертация на тема „Гърция 1941-1949: От Съпротива към Гражданска война”, е издадена от изд. „Макмилън” (1992). Автор е на единайсет поетични книги сред които двуезичното библиографско издание „Повърхността на нещата” (2006), стихосбирките „Ваканция в действителността” (2009), „Сонети на пагубността” (2011) и „История на западната философия в сто хайку: от просократиците до Дерида” (2011), есетата „Другият тип” (1994), „Кого касае поезията?” (2007), „Двойната мечта на писането” (в съавторство с Христос Хрисопулос, 2010), на хумористичната антология „Britannica” (2004). Отличен е с награда за поезия на гръцкото литературно издание „Диавазо” (2010). През 2015 г. излиза „Защо пиша поезия”.

Превел е на гръцки творби на върхови поети като Уолт Уитман, Езра Паунд, Т.С.Елиът, Уолъс Стивънс, е.е.Къмингс, Джон Ашбъри, Майкъл Лонгли, Ан Карсън, Збигнев Херберт, Уилям Блейк („Бракът на Рая и Ада”, 1997, номинирана за Държавна награда на Гърция за превод) и др. В продължение на петнайсет години е главен редактор на сп. „Поезия” („Ποίηση”). От 2008 г. ръководи списание „Поетика” („Ποιητική”). Преподава история на идеите и политическа теория в Американския колеж на Гърция (Deree), както и творческо писане на поезия.

На тазгодишния Тринайсети международен панаир на книгата в Солун сред най-интересните представени издания бе „Тайният дневник на Хитлер” /Атина, изд. „Патакис”, 2016/

Това е последната литературна творба на Харис Влавианос, познат на българския читател с поетичната му книгата „Стихове”, (изд. „Балкани” 2006). Изданието имаше премиера и в Атина, в една от най-големите книжарници – „Янос”, където за нея говориха професорът по конституционно право в Атинския университет Никос Аливизатос, известната писателка Маро Дука и преподавателят по социална и икономическа история от Атинския университет и автор на предговора към книгата Костас Костис.

Новата творба на Влавианос е „кръстоска” между историческа студия и роман написана под формата на дневник. Запитан как би назовал този хибриден жанр, авторът го нарича „фикционален документ”. Написан е от първо лице, а това придава по-голяма отчетливост на въображаемото реконструиране на идеите, намеренията и наклонностите на главния му герой, който е младият Хитлер. Подобен хибриден жанр има своите предшественици в съвременната литература: разказът на Нормън Мейлър „Армиите на нощта” (1968), за най-големите в САЩ протести срещу Виетнамската война, когато 250 хиляди души се събират пред Пентагона през октомври 1967, е разделен на две части – Романът като История и Историята като Роман. Две години по-рано Труман Капоти с „Хладнокръвно” (1966), която авторът й окачествява като non-fiction novel, също прави опит да обедини в един сплит реални и измислени събития. Харис Влавианос следва коловоза на този жанр, като създава „фикционален документ”, но добавената му стойност идва от факта, че творбата му е композирана като вписвания в дневник. Чрез тях авторът прави възстановка на периода прекаран от Хитлер в затвора „Ландсберг” (1923-1924) след Бирения пуч, като се вглежда проницателно в личността, оставила своя кървав отпечатък върху двайсети век. Но той не спира дотам, тъй като текстът му дава критични поводи за размисли насочени и към явления от днешния ден.

В дискусията с публиката на Солунското книгоизложение Влавианос сподели, че „феноменът Хитлер” открай време го е хвърлял в размисъл и го е карал да си задава множество въпроси. Как този невзрачен човек със скромен произход и липса на образованост, вманичаен и обладан от натрапчиви идеи, успява до такава степен да подчини на гибелното си обаяние германския народ, да го увлече, да просмуче с евтината си реторика политическите нрави и нагласи на своето време, да поведе страната си по най-катастрофалната за другите и самоунищожителна за самата нея пътека и да се превърне в олицетворение на абсолютното зло? До каква степен теориите за „предателството” на политиците, подписали унизителната капитулация на Германия след Първата световна война, са подкопали националното себепознание? Колко мощно трябва да е било усещането за национално унижение и всеобщото обезкуражаване, че германското общество да приеме Хитлер като месия, способен да възстанови уязвената гордост на страната? „Още от времето, когато следвах история и политическа теория в Оксфордския университет”, каза авторът, „се стремях да вникна в непроницаемия мрак на „века на крайностите”, да открия отговорите на тези въпроси, а много години по-късно – когато видях подема на неонацизма в цяла Европа – една идея стояла в зародиш започна да добива плът и кръв”. В отговор Влавианос смята, че „разковничето” за реакцията на масите към личността на Хитлер и популярността му се дължат най-вече на това, че е бил виртуозен демагог; епизод в книгата го описва как репетира речите си на висок глас, опиянявайки се от собствения си глас.

VLAVIANOS HITLER'S SECRET DIARYПрез 1923 г. Хитлер прави неуспешен опит за преврат в Мюнхен с цел отменяне на демократичния режим на управление на Ваймарската република и завземане на властта в Германия. Метежът не успява, Хитлер е осъден и излежава присъда в крепост, служеща за затвор. Става дума за един измислен Хитлер, който в затвора се опитва отново да стъпи на крака и да „събере парчетата си”, така че да изпълни предначертанието си или онова, което е смятал за своя мисия.

Бъдещият Фюрер е осъден на пет години затвор, докато други задържани заедно с него, като Лудендорф, са оневинени. След издаването на присъдата той прекарва само девет месеца в затвора, тъй като председателят на съда е на мнение, че подбудите на Хитлер са били почтени и той е бил подведен, затова разрешава затварянето му в „Ландсберг”, затвор с олекотен режим, с удобни килии, без принудителен труд, където посещенията са почти свободни. Доста комфортните условия, при които е поставен там позволяват на бъдещия фюрер да диктува програмния текст на Националсоциалистическа партия „Моята борба” на също излежаващия присъда метежник и негов секретар Рудолф Хес. А обстановката там му дава основания да прави изявления пред журналистите, че държавата му е направила най-големия подарък, като му е предоставила възможността безплатно да се самообразова.

Споменът за скандала през осемдесетте години с предполагаемите дневници на Фюрера, откъси от които са публикувани в „Щерн” и лондонския „Таймс” (дни преди да бъде разкрито, че са фалшифицирани), може да пробуди подозрения у онези с по-будна памет. Новият „Таен дневник на Хитлер” не представлява разкритие направено от демоничен репортер. Написана под формата на дневник, като съчетава фикция с историческа фактология, книгата очертава образа на един емоционално осакатен, духовно плитък, самонадеян и егоцентричен човек, като проследява неговото развитие до невероятен претендент за властта. Настойчивият му стремеж да „я обладае” проличава в писанията му от затвора, където е съчинен и първият том на прословутия му манифест „Моята борба”. В този контекст Влавианос подчертава, че Хитлер се е възхищавал от Кемал Ататюрк, тъй като в негово лице е виждал лидер, който с похода от Анкара към столицата на Османската империя е успял да направи онова, към което се е стремял самият Фюрер – да превземе центъра на властта и да го разбие.

Вписване във фикционалния му дневник от 26 март 1924 разкрива пиетета му към основателя на съвременната турска държава: „Нека да приведа примера с Кемал: как е успял той, обединявайки своя народ, да отмени всички унизителни договори подписани с Антантата от султана предател, и чрез революцията си да създаде една нова, мощна, етнически прочистена Турция. Онова, което направи Кемал в Турция, се опитвам да сторя и аз в Германия: нима не е било „преврат” решението му да обяви за свалено правителството в Истанбул? Сега, обаче, той е смятан от всички за „баща на нацията” и един от най-великите политици в Европа”.

Фикционалният дневник на Хитлер започва от неговото сравнително кратко затворничество (ноември 1923) и завършва през декември 1924 г., когато е пуснат на свобода, тъй като му е дадена амнистия. Продукт на изчерпателно изследване и дългогодишно проучване, книгата всъщност представлява психограма на диктатора между литературата и историята правещи дълбочинен разрез на неговия характер и амбиции. Страсти, страхове, омрази, обсебеност, комплекси, маниакалните натрапчиви идеи и предубеждения изтъкават плетеницата от болни фантазни представи на Хитлер, които няколко години по-късно ще бъдат осъществени в кланицата на военните фронтове и крематориумите. А Холокостът ще стане едно от многобройните му и най-зловещи престъпления. С прецизността на историк и проницателността на писател Влавианос поднася приковаваща вниманието книга, която помага да проумеем как един демагог, изстрелващ реторика на омразата, успява да се изкатери до властта и обайвайки милиони хора да ги отведе към гибел.

Характерно за демоничната му и харизматична личност – Влавианос прави уговорката, че „харизматичен” не винаги има положителен оттенък – за която са характерни пълна потайност, мнителност и студена емоционална отстраненост, са провокирали автора да копае по-надълбоко в психологическите й недра. Той подкрепя мнението на един от най-меродавните биографи на Хитлер Иън Кършоу, че „Хитлер е един от малцината индивиди, за които може с абсолютна сигурност да се каже, че без него ходът на Историята би бил различен” „Достатъчно е” – каза Влавианос – да се замислим над последствията от Втората световна война: Холокоста, поляризирането на Европа, разделението на Германия, за да бъде потвърдена правотата на това мнение”.

Защо обаче дневникът се нарича „таен”? „Хитлер действително е водил дневник”, казва Влавианос, „както свидетелстват редица източници, който след освобождаването му от затвора и появяването на „Моята борба”, неизвестно как изчезва. Следователно, един от поводите да се опита да го възстанови е реален факт. А в заглавието е предпочел да сложи думата „таен” вместо „изгубен”, тъй като по време на написването му, през тринайсетте месеца прекарани от него в затвора, изглежда само Рудолф Хес е бил запознат със съществуването му. Очевидно Хитлер не е искал да разкрие тогава пред своите съмишленици зад решетките, че е водил такъв дневник. Все пак, доста по-късно, в разговори с близки сътрудници, често го е споменавал.

Както отбелязва в предговора си към изданието Костас Костис, книгата стъпва здраво върху двете разумни страсти на Влавианос – Поезията и Историята: „Творчеството му се разгръща в две плоскости: Историята и Поезията, която предоставя на Влавианос подходящата ложа, но и необходимия бинокъл, за да наблюдава света и да го разбира. Защото Влавианос е преди всичко поет”. В електронното издание www.lifo.gr литературният критик Йоргос-Икарос Бабасакис добавя към „съставките на успеха” на „Тайния дневник” и още една, трета плоскост: хуморът: „Хумор твърде сериозен, нека ми бъде позволен този оксиморон, хумор съчетаващ британската дъждовна флегматичност и слънчевата средиземноморска жизнерадост”. Това тройно съчетаване дава възможност на Влавианос да представи Хитлер вписващ в дневника си мисли като: „11 януари 1924. Единственото добро, сторено от дядо ми, било да промени ужасното си име Шикългрубер на Хитлер”. (Не мога да си представя привържениците ми да ме приветстват, викайки „Да живее Шикългрубер!”. Би било нелепо). А единственото свястно, свършено от моя баща пияница, било да се ожени за онзи ангел на име Клара (майката на Хитлер, б.а.)”.

Бабасакис добавя: „Когато хуморът не е съчетан с широкобхватна ерудиция, проверен доказателствен материал и дълбока тревога за днешния и утрешния ден, той е само жалък майтап. Обратното, както е в случая с Влавианос, когато той е следствие от знания и чувствителност, и особено когато се вписва органично в повествованието, хуморът се превръща в мощно средство за просветляване, (според Корнелиус Касториадис), става прожектор разпръскващ светлина в мрачните гънки или/и в онези, които оставяме да минат незабелязани. Хуморът на Влавианос доконструира хитлеровия ламтеж за власт, разчленява уж философски структурираната му мисъл, демонтира модела, който е искал да наложи на човечеството”. Посредством хумора се разкрива комплексираният характер на тогава трийсет и петгодишния бивш ефрейтор, а също и отвращението, което е изпитвал към жените, долните му машинации срещу неговите най-верни сподвижници, вътрешните механизми, които го тласкат в един момент да се перчи, а в следващия да изпада в смехотворно самоокайване. Още в първото вписване от 14-ти ноември 1923, Хитлер се жалва: „Аз съм едно нищо”, а в шестото от 25-ти ноември повтаря: „Аз съм един обикновен селяк, един провалил се човек на изкуството, едно нищо”.

В „Тайния дневник”, където откриваме и „черновите” за написването (или по-скоро записването под диктовка отначало от Емил Морис, а впоследствие от Рудолф Хес) на „Моята борба”, Влавианос не пропуска и схващанията на Фюрера за философията и изкуството. Във вписването от 4-ти септември 1924 четем: „Израждането на изкуството в днешна Германия. Въздействието на болшевизма. Духовният упадък, както той е отразен в творбите на футуристите и кубистите. Епидемията на „дадаизма” […] Ако Партенонът символизира века на Перикъл, то една болшевишка, отблъскваща, кубистична гримаса символизира нашия век”.

Като психологически акценти в портрета на диктатора, Влавианос подчертава, че силно са го занимавали евреите, комунистите, руснаците и въобще славяните, към които е хранел сляпа омраза. Спрямо Англия и Америка е изпитвал комплекс на малоценност и е респектиран от тях, но уважението му лесно се изражда в завист. Във висша степен го интересува ролята на лидер, манипулирането на масите, пропагандата, образът на партията му по отношение на останалите десни партии в Германия, както и позицията на конкретни негови съмишленици спрямо фюрерските му амбиции. И преди всичко „възраждането” на Германия и мястото й в нова Европа, която ще формира самият той. Като всичко това, разбира се, е подправено със силна доза конспиративност, народни суеверия за „чистотата на кръвта и расата” и наукообразни възгледи относно евгениката. „Някъде там”, казва Влавианос, „неизбежно се промъкват и личните му разбирания за расите и половете: отвращение към жените – с изключение на майка му и минимален брой други, на които той приписва във въображението си майчински качества, и възхита, несъмнено с хомосексуална окраска, спрямо мъжете, особено към атлетичните и снажни типове”.

Хитлер не се задоволява с това само да поглъща произведения на видни философи и идеолози, шедьоври на световната литература и пр. Влавианос споделя мнението, че той е имал претенцията да бъде смятан за сериозен политически мислител, докато в действителност онова, което представя като свои „размисли” и „анализи” не са нищо друго, освен баналности и самонадеяни хрумвания на един фантазьор страдащ от мания за власт. Които не се различават особено от онези, разгласявани от всякакви безделници националисти, сред цигарен дим и алкохолни изпарения в кафенетата на Мюнхен или Берлин. Авторът го представя като ужасяващо безразборен читател, който се среща с върхови произведения на човешката мисъл само и само за да избърза да изопачи техния смисъл в неразбирането си, като чрез тях потвърждава свои предварително взети решения и предпоставени възгледи. Влавианос смята, че Хитлер не само успява да завземе властта, да я консолидира и да я наложи на тълпата, която възбужда с демагогията си, но да увлече и хора далеч по-умни и по-способни от него самия, като Мартин Хайдегер и Карл Шмит.

На премиерата на изданието Влавианос очерта профила на бъдещия диктатор в историческия контекст на неговия възход: „Опитах се да проумея своеобразната личност на Хитлер като отчитам изкривяванията проникнали в много следвоенни мемоари на нацисти и в различните неизбежно анекдотични споменавания на личността му от от хора от неговото обкръжение. По същество идеите на Хитлер са банални; те са лишени от оригиналност. Самият той е продукт на конкретна епоха и конкретна държава. Германия от неговото време нито има силна парламентарна традиция като Британия, нито е разрешила първостепенния въпрос за мястото си в Европа. Тя се обединява по-късно, когато в останалия свят вече доминират Англия, Франция и Америка. Напорът й да съществува и извърши велики дела благоприятства решението за разширяване към Централна Европа, прегазването на свободни държави. Тя се е опитала да го направи през 1914 и не е успяла. Хитлер пробва отново през 1939, като прилага идеята за търсене на „жизнено пространство” на Изток, която също не е новаторска. Разбира се, повечето водачи в Историята не се отличават с оригинално мислене. Онова, което изпъква, е жаждата им за власт и непоколебимата им вяра в собствената им правота.”

В разговора с публиката на солунското книгоизложение бе засегнат и въпроса за това, че на първи януари 2016 бяха освободени авторските права върху Хитлеровия манифест на националсоциализма „Моята борба” излязъл за първи път през 1925-1926. През трийсетте години от него са продадени над 12 милиона екземпляра, а новото издание се превърна в бестселър в категорията „нон-фикшън”. Търсенето на книгата в Германия, и не само, е огромно. Според „Дойче Веле”, тя се продава на цена 59 евро и първият тираж от 4000 екземпляра е бил разпродаден само дни след отпечатването й. Допечатани са още 15 000 екземпляра и са подготвя трето издание. Поради реакционния й и подстрекателски характер се водят спорове дали книгата трябва да бъде разпространявана или внимателният прочит на едно ново анотирано с критичен коментар издание обаче би позволил по-пълното разбиране на историческите факти, довели на власт Адолф Хитлер, както и на идеологията на личността, изправила света пред най-унищожителната война в човешката история.

„Тайният дневник на Хитлер” е литературна измислица”, казва Влавианос, „здраво стъпила обаче върху историческите факти, върху текстовете (и на самия Хитлер), върху анализи и тълкувания на плеяда историци и изследователи”. Авторът споделя мнението, че днес, когато една нова варварщина доминира по цялата планета, когато национализмът е в опасен подем, а градусът на екстремистката и антисемитска реторика расте, когато расизмът печели популярност и манипулирането на масите се постига с всевъзможни средства и европейският градеж е заплашен от рухване, един нов и необичаен подход към Хитлер и нацизма е твърде полезен, необходим и навременен.

Avatar

Здравка Михайлова

Здравка Михайлова е завършила „Журналистика и масови комуникации” в СУ „Кл. Охридски” и „Международна организация и дипломация” в Атинския университет „Й. Каподистриас”. Работила е като репортер и редактор в Радио София. От 1994 г. работи в Министерство на външните работи, секция „Гърция и Кипър”. Превела е на български 35 книги от гръцки и кипърски автори, автор е на публикации предимно на културна тематика, пътеписи, есета и др. Води рубрика „Из библиотеката на съседа” за съвременна гръцка литература и автори от други националности, които тематизират Гърция, която може да бъде следена на адрес: http://www.grreporter.info/taxonomy/term/78. Отличена с Държавна награда на Гърция (2010) за най-добър превод за поетичната антология със стихове на Янис Рицос със заглавие „Писмената на зрящия” (изд. „Стигмати”, 2009)