Надежда Дерменджиева: Квотите са резултат от прогресивно мислене, а не обратното

Споделете статията:

 

Предизвикалите бурни реакции в медиите и социалните мрежи променени правила за наградата Оскар, ни накараха да потърсим мнението на младата и много авторитетна българска феминистка Надежда Дерменджиева. Тя казва: “Балансираното полово представителство в процесите на взимане на решения, дали в бизнеса или в политиката, допринасят за добруването на всички”.

 

Надежда, миналата седмица филмовата академия „Оскар“ изненада любителите на киното с нови стандарти за получаване на престижните си награди. Включително и самата Академия трябва да удвои жените и представителите на цветнокожите и малцинства сред своите членове до 2020 г. Като ярък активист на правата на жените* у нас, какъв е коментарът ти?

Благодаря, Юлияна, за коректно зададения въпрос. Беше ми интересно да проследя как тази новина за променените стандарти на Академията ще пристигне в България и как ще бъде отразена. Разбира се, нямаше изненади и се появиха апокалиптични заглавия за джендър квоти и „квоти по глупост“, предвещаващи едва ли не края на американското кино. Според мен, много е важно да се кажат две неща – в случая не става дума за квоти, а за леко променени критерии и второ, професионалният ми опит сочи, че квотите по пол, винаги са резултат от вече налично прогресивно мислене, а не обратното. Например, в Скандинавските страни и Германия в някои сфери има квоти по пол (в политиката и в бордовете на големите публични компании), но само като временна мярка. Редица изследвания доказват, че балансираното полово представителство в процесите на взимане на решения, дали в бизнеса или в политиката, допринасят за добруването на всички. В България, между другото, също има квоти по пол – в образователната система. Но да се върнем на Оскарите и Америка. За мен, случващото се там е по-скоро политическо решение и е резултат от борбата на различни социални движения (феминистко, на цветнокожите, на ЛГБТ+ хората). Тоест, аз виждам промяната в критериите на Академията като резултат от тези борби, проведени в много по-различен контекст от нашия, а не като начало на тепърва стартиращ процес. Също така, изкуството, каквото е киното, е нещо много субективно, когато говорим за вкус, но когато говорим за достъп до ресурси (примерно, има твърде малко режисьорки) или за представителство на определени групи хора (трансхора, например), тогава дебатът става много по-широк. Накратко, като активистка за човешки права, приветствам тези промени. Като зрител – също. Самата аз бих предпочела да има повече филми, които разказват истории на успешни и щастливи жени или изобщо, бих искала рязко да намалее броят филми, в които супергерои (мъже) спасяват света. И последно, мисля, че в България тепърва ще дойде този дебат, което ме радва – за #MeToo, за женските образи в киното и така наречения „мъжки поглед“ (male gaze),  за теста на Бечдел (The Bechdel test), за репрезентацията на малцинствата и за силата на киното да разказва истории и променя съдби.

Реакцията не само у нас по този повод беше в голяма степен тревожна, дори негативна. Една от най-популярните актриси Кейт Бланшет, председател на филмовото жури във Венеция, каза:“ Аз съм от поколението, за което думата актриса се използва почти винаги в унизителен смисъл“. Въпреки това, тя определи идеите на Филмовата академия Оскар за „клаустрофобични“. Защо, според теб?

Да, както споменах, реакцията у нас изобщо не е изненадваща – ние сме по-скоро затворено, хомогенно общество и ни е трудно да се определим дали искаме да сме прогресивни или консервативни. В същия момент, струва ми се, че на филмовата индустрия у нас й се иска да е в крак с времето, но някак си не може да направи този пробив. На мен като зрител ми липсват в българското кино силни женски образи, ромски персонажи и изобщо, интересни истории на необикновени хора. Нещо интересно по темата, което е абсолютно лично впечатление – мисля, че американските сериали са много по-напред от американското кино в смисъла на репрезентация на различни образи и понеже българските младежи много гледат сериали, ми се струва, че за тях промените в Академията са най-нормалното нещо. Тоест, бегло следейки коментарите в социалните мрежи, мисля, че негативната реакция от случващото се в Америка дойде по-скоро от „по-старото поколение“, ако мога така да се изразя. Относно Кейт Бланшет – мисля, че репликата й е напълно валидна и разбираема, изказана от творец. В същия момент, убедена съм, че като жена, тя напълно застава зад окуражаването на жените-режисьори и зад това да има повече разнообразни женски образи. Между другото, в Холивуд е доста голям дебатът и за това какво става с актрисите, когато достигнат една определена възраст и как пред актьорите няма такъв проблем. Така че, репликата на Кейт Бланшет е хубаво да се разглежда в по-широк контекст.

Как оценяваш и решението на организаторите на другия авторитетен кинофестивал в Берлин да премахнат джендър наградите за най-добри актьори и актриси в името на борбата с дискриминацията. Талантливото изпълнение е талантливо, независимо от пола, сексуалната идентичност и ориентация на изпълняващия/изпълняващата дадена роля, така ли е?

Определено се въздържам да давам каквато и да било оценка. Мисля, че решението за неутрална награда за главна роля през 2021 г. на „Берлинаре“ е сходно с решението за промяна в критериите на Академията – това е резултат от дълги социални борби и процеси.

Често ние, правозащитниците, сме обвинявани във фундаментализъм, фанатизъм, сектантство. В мейнстрийма надделяват гласовете както срещу движението „Me too“и българските му последователи, така и към „Black lives matter“. Вече има табели пред входа на хотел с надпис „Животът на белите има значение“. На какво се дължи това?

По принцип, в мейнстрийма обикновено надделяват гласовете на шумните, агресивните и арогантните. Така че, не съм сигурна кой и в какво точно ни обвинява. Вярвам, че и в България ще дойде времето на #MeToo, както и на #RomaLivesMatter. Не само вярвам, а работя по въпроса. Относно табели по хотели и расизма в България – мисля, че сексизмът, расизмът и хомофобията обикновено вървят ръка за ръка и са част от брутално токсичната балканска патриархална култура. Това, което със свито сърце наблюдавам от години е, че ни е много лесно да мразим слабите и уязвимите и да обвиняваме тях за проблемите си, отколкото да си признаем, че ние, българите, все още не сме активни граждани, не сме единно гражданско общество и не сме се научили да протестираме (и мразим) истинските виновници за бедите ни, а именно – управляващите.

В голяма степен представянето на активностите на повечето организации в коалицията ни „Равни БГ“ бе препятствано от Ковид-19. Имаш ли страхове за бъдещето ни?

Разбира се, че имам страхове за бъдещето. Но нося в себе си и много надежда. И гледам да се концентрирам върху нея. Мисля, че Ковид-19 промени света ни и най-вече нас, хората, по безброй много начини, които ние тепърва ще осъзнаваме. И съм убедена, че от нас зависи как ще изберем един ден да гледаме на Ковид-19 – като шанс за ново начало и по-добър живот или като криза, променила света към по-лошо.

*Надежда Дерменджиева е изпълнителен директор на Български фонд за жените, тя е твърда феминистка, която се бори срещу насилието над жените и половата равнопоставеност

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).