Насъф Мутлу: Ние, изпратените на остров Белене, свидетелстваме. Бяха използвани най-жестоки и нечовешки методи и средства

Споделете статията:

 

Насъф Мутлу е разпитван и изтезаван в килиите на Областното управление на МВР в гр. Сливен, изпратен е в Концентрационния лагер “Белене”, след това го заселват в с. Долна  Кремена, Врачанско. На 24. 05. 1989 г.без да му се даде възможност да се сбогува със семейството си, е принуден да напусне България и да замине за Западна Европа, откъдето идва в Турция. До пенсионирането си през 2011 година работи като педагог психолог в една гимназия в гр. Бурса. Ето какво пита 32 години по-късно Мутлу:” Защо турците, независимо от образование и ценз, бяха принудени като роби да служат само в Строителни и Ж.П.войски?Защо партийните и другите организации на ръководна длъжност нямаше нито един турчин? Защо кметове на села със 100% турци бяха българи, изпратени от други места? Защо в България нямаше нито един турчин офицер, пилот, прокурор, съдия, дипломат? Защо тютюнът и животинските продукти, които бяха основния износ на България, лежаха само върху гърба на турците? Защо в мините и инфраструктурните обекти работеха само турците?

 

 

 

 

След войната между Русия и Османската империя от 1877-1878 година и след изтеглянето на Османската империя от днешната територия на България върху тези земи остават да живеят компактна маса турско и мюсюлманско население. Различните източници сочат над един милион само броя на турците. Именно от тогава започва консолидацията и образуването на турското малцинство в България. Официално и окончателно статут на малцинство турците в България получават с Договора за дружба и приятелство от 1925 година и допълнителния протокол към него, подписан от правителствата на Република България и Република Турция.

През последните сто и повече години към турското малцинство и мюсюлманите в България различните режими и политически сили, от които е управлявана страната, имат различно и противоположно отношение. Именно поради това турците и мюсюлманите, наред със спокойните години, прекарват и много тежки и трудни периоди.

Трябва дебело да подчертаем, че повратностите на историята и събитията не се отразяват много на отношенията между етническите българи и етническите турци. Те винаги остават верни на добрия комшулук и в хубави или лоши дни са рамо до рамо. Това явление едва ли може да се срещне в други части и страни на света.

Най-тежки за турците в България са годините между 1984 и 1989, когато това население преживява една с нищо незаслужена трагедия, която неминуемо ще се предава от поколение на поколение като един зловещ спомен. Именно през тези години с подкрепата на огромни полицейски и военни подразделения с най-жестоки и нечовешки методи бяха сменени имената им.

Историята показва, че когато се потъпкват достойнството, честта и най-елементарните човешки права на определени народи или малцинства, справедливата съпротива за извоюване на отнетите права и за възмездие за причинените страдания неминуемо настъпва. В този контекст трябва да разглеждаме и Майските събития от 1989 година. „Бурната” 1989, както мнозина сполучливо я наричат, е наистина богата на вълнуващи, понякога драматични и кървави събития, които бележат края на 45-годишната диктатура на българските комунисти. И всички журналисти, историци, политолози и писатели, които напоследък пишат анализи, коментари, статии, книги и интерпретации за тези събития, са съгласни, че основно място сред тях заемат мирните протести на турците в България. За какво по-точно става въпрос:

Пет години това население е подложено на невиждан тормоз и терор. Забранено му e да употребява имената си, да говори и общува на майчин език, да изповядва своята религия, да спазва своите нрави и обичаи, да погребва починалите си близки така, както повеляват неговата вяра и традиции. Затворите и концлагерите са препълнени с невинни турци. Чашата на търпението прелива. Напрежението достига връхната си точка и започват повсеместните демонстрации:

– На 20 май – Каолиново:

– 21май – Разград, Подайва, Тодорово, Йонково, Китанчево;

– 22 май—Правда, Вокил, Овен;

– 23 май – Езерче, отново Йoнково;

– 24 май – гара Самуил, Владимировци;

– 25 май – селата около град Върбица;

– 26 май – селата около град Антоново;

– 27 май – Търговище, отново гара Самуил, Обителският район, Омуртаг.

Паралелно с демонстрациите в Северна България, Южна България – Родопите пък са залети от гладни стачки.

Без съмнение Майските събития поставят началото на последната фаза в борбата на турското малцинство срещу асимилацията, на борбата за спиране и отмяна на мероприятията по цинично наречения “възродителен процес”, за извоюване на права и свободи за турското малцинство в България.

Именно поради това в близката история на България събитията от Май 1989 година заемат особено важно място. Заради това, в последно време, тези събития са предмет и обект за проучвания и изследвания за много журналисти, историци, политолози и писатели. Всички те в своите книги и публикации търсят отговор на един единствен въпрос, а именно: “Кой организира тези събития? Коя организация или кой лидер стои зад тези събития?“

Тези събития имат голямо историческо значение не само за турското малцинство в България, а и за целия български народ, защото тяхната цел беше демокрация, човешки права или по-точно събаряне на тоталитарния режим. В днешна България няма нито един трезвомислещ човек, който да отрича този факт. Именно поради това, когато се анализират тези събития, е необходимо да се погледне от една по-широка перспектива на причините и последствията на тези събития. Важното е техният принос за разклащането на устоите на тоталитарния режим да бъде добре разбран и осъзнат.

Като един от многото арестувани при провеждането на зловещия процес за насилствена асимилация, прекарал дълги години в полицейски килии, концлагери и заточение, смятам, че имам правото да изразя своето мнение, вижданията и констатациите за тези събития.

Както е известно, невижданата в човешката история гавра с човешкото достойнство, каквато беше принудителната смяна на етническата принадлежност на турското малцинство през декември 1984 и януари-февруари 1985 година, беше осъществено с прякото въвличане на огромни военни подразделения и полицейски сили. Това беше едно чудовищно престъпление, защото бяха използвани най-жестоки и нечовешки методи и средства. Комунистическите управници смениха имената на всички турци, забраниха тяхната майчина реч, религия, нрави и обичаи. За момент помислете какъв удар е това върху тези хора – изведнъж нямаш право да използваш името си, дадено ти от твоите родители, нямаш право да говориш на майчиния си език и.т.н. Тези трагични събития станаха причина за смъртта на стотици невинни хора и за проливането на реки от човешки сълзи.

Виждайки невероятната и справедлива съпротива на турското малцинство, комунистическата върхушка, с цел да гарантира успешния напредък на асимилаторския процес, нареди на окръжните комитети на БКП, на окръжните ръководства на Държавна сигурност и МВР цялото турско малцинство и особено интелигенцията и имащите влияние сред това население морално и физически да бъдат смазани, да бъдат сплашени до такава степен, че да не могат да си надигнат главите. Именно с такава цел хиляди хора минаха през полицейските участъци, където бяха подложени на нечовешки изтезания и мъчения. Аз, пишещият тези редове, преди да бъда изпратен в концлагера на Остров Белене, прекарах 36 дена в мрачните и влажни килии на МВР Сливен. Тук на свой гръб изпитах невъобразимите жестоки изтезания на палачите. Това нараняваше физически, но по-дълбоки рани отваряха постоянните гаври с достойнството и псувните. Именно след тези жестоки изтезания стотици невинни хора без никакво конкретно обвинение бяха изпратени в концлагери и затвори.

Всичко това, макар само временно и привидно, даде резултати. Турското малцинство до средата на 1987 година даваше вид на смазана и примирила се със съдбата си маса. Комунистическата партия, възползвайки се от тази лъжлива картина, започна да тръби с всички средства, с които разполагаше, че турското малцинство е възприело насилствената асимилация. Най-голямото оръжие на комунистите през този период беше лъжата. В това отношение те не признаваха никакви граници. Стигнаха дотам, че да тръбят на ляво и на дясно, че турците са отишли да сменят имената си с музика и хора. Едва сега ние разбрахме какво е представлявал комунистическият морал, който ни се натрапваше постоянно.

В действителност какво беше реалното положение?

Към средата на 1987 и началото на 1988 година Турското малцинство започна усилено да се отърсва от своите страхове и психическото състояние, в което бе изпаднало. Причините и факторите, довели до това ново състояние, са най-различни и смятам да ги анализирам поотделно.

 

  1. ПРОМЕНИТЕ, КОИТО НАСТЪПИХА В СВЕТОВНАТА ПОЛИТИЧЕСКА КОНЮНКТУРА.

От 1987 година натискът на свободния свят и западните държави върху Източния блок за правата на човека рязко се засили. На всички форуми и съвещания в Европа и в различните държави на света нарушаването на човешките права в социалистическите държави, особено положението на турското малцинство в България, започнаха да заемат първото място в дневния им ред. Настъпилият застой в икономиките на тези страни и натискът на западните държави доведе до едно раздвояване и паника в ръководствата на социалистическите държави. Тези страни при всяка трудна ситуация разчитаха и вярваха на подкрепата на Съветския Съюз. Но с идването на власт на Горбачов и тук нещата се промениха. Всичко това не убягваше от погледа на турското малцинство. Тук искам дебело да подчертая един много важен факт. Турското малцинство в България не се интересуваше много от политика. Малцина бяха тези, които редовно следяха пресата и телевизията. Но след 1985 година всички без значение на възраст, пол и образование просто бяха в плен на западните радиостанции като Свободна Европа, Дойче Веле, ББС, Гласът на Америка, Гласът на Турция и др. Защото тези хорица с течение на времето разбраха едно: че именно те казват и разпространяват обективната и реална истина. Комунистите много обичаха да говорят за морал, чест и достойнство. А главното и основното им оръжие и средство, както подчертах и по-горе, бяха единствено лъжата. В гнусните си лъжи те стигнаха дотам, че започнаха да твърдят, че турското малцинство по своя инициатива с музика и хора е отишло да сменя имената си, които са им дадени и завещани от неговите родители. Всеки турчин виждаше като най-голям дар името си от своя баща и смяташе за свой дълг да го запази чисто и неопетнено. Всичко това стана причина за кратко време това малцинство да разбере кой говори истината. Неслучайно народът е казал, че на лъжата краката са къси. За да не бъда голословен, тук искам да посоча два примера. След 19-месечни унижения, изтезания и нечовешки тормоз в Концлагера на остров Белене бях заточен в с. Долна Кремена, Врачанска област. Тук при мен идваха на свиждане мои близки и далечни роднини, а и много други млади и възрастни мъже и жени, които искаха да изразят подкрепата си. При разговорите си с тях ми правеше особено силно впечатление как те правеха много уместни тълкувания на събития и как те много често споменаваха имената на горе посочените радиостанции. Един друг пример: Имах един ученик, който се казваше Ясим. Той израсна и създаде семейство. Една сутрин синът му Зеки – първокласник – закъснява за училище. Учителката го пита: „Зеки, защо закъсня?“- той отговаря: „Слушахме Дойче Веле, другарко.“ Тези радиостанции имаха огромен принос за отърсването им от страха и за излизането им от депресията, в която бяха в продължение на 2-3 години. Защото те ги уверяваха, че Западният свят ще подкрепи тяхната справедлива кауза.

 

   ПОЯВАТА НА ПЪРВИТЕ НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ

През 1988 година започнаха да се полагат основите на неправителствените организации, чийто предмет на действие бяха човешките права и екологията. В началото те бяха основани от българи, но в своите програми дадоха място и на проблемите на турското малцинство. Това също доведе до повдигане на самочувствието на тези изстрадали хора.

 

 ОТЗВУКЪТ И РЕАКЦИЯТА В TУРЦИЯ

Усилията на турското правителство, на политическите партии и неправителствените организации в тази страна да държат на своя дневен ред проблемите на това малцинство и да правят всичко възможно за привличане на световната общественост за справедливото разрешение на тези проблеми стана импулс за повдигането на вярата на това малцинство, че проблемът няма да се потули, както впрочем стана с помаците и циганите.

 

БЕЗСИЛИЕТО НА ПОЛИЦИЯТА И ПАРТИЙНИТЕ ОРГАНИ

От 1987 година в различните райони на България Полицейските сили и партийните активисти започнаха да се огъват, да показват ясни признаци на безсилие при упоритите незачитания на забраните и глобите при употреба на майчиния език и при носенето на своите народни носии. Това доказа на турците, че терорът, който се упражнява над тях, няма никакво бъдеще и че ще завърши с пълен провал.

 

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА И ВЛИЯТЕЛНИТЕ ХОРА ОТНОВО ИЗЛИЗАТ НА ЦЕНАТА

В края 1984 и в началото на 1985 година една голяма част от турската интелигенция и влиятелните сред това население хора бяха изпратени в концлагери и затвори или бяха събрани на определени и отдалечени места под прикритието на военна мобилизация. Огромна част бяха уволнени от длъжностите, които заемаха. В резултат на това в районите, населени от турци, цареше една привидна тишина. Това обаче беше затишие пред буря. През 1987 година една голяма част от тези хора, под влияние на гореизброените фактори, започнаха да се отърсват от страха и да възбуждат обикновените хора, чиито очи бяха обърнати винаги към тях. Тоест, те разбраха, че е настъпил моментът за изпълнение на историческата си мисия.

В интерес на истината трябва да подчертаем и факта, че една малка част от тази интелигенция изневери на своя етнос, остана вярна на комунистическия апарат и дори и днес, без никакво угризение на съвестта, носи имената, дадени им по време на насилствената смяната на имената.

 

         ВЛИЯНИЕТО НА ИЗПРАТЕНИТЕ В КОНЦЛАГЕРИ И ЗАТВОРИ.

За отърсването от страха и излизането от шоковото състояние решаващо влияние върху турското малцинство оказаха безкомпромисната борба и съпротивата на изпратените в концлагери и затвори. Обикновените хора все по-често започнаха да си задават въпроса: “За кого и за какво тези хора лежат в концлагери и затвори?” Това започна да ги подтиква към действия, с които искаха да направят това, което е по силите им за олекотяване на болките и страданията на семействата, чиито близки се намираха зад решетките. И тук искам да дам един красноречив пример. През юни 1988 година едната от моите дъщери близначки се омъжи. На 19.09.1988 година беше сватбата. Аз бях твърдо решен да не присъствам на тази сватба. Откакто бях задържан на 25 януари 1985 година или близо четири години не бях стъпвал на родна земя и не исках да сторя това, докато нашата справедлива борба не завърши с успех. Но под натиска на близки и познати и най-вече, за да спрат сълзите на дъщеря ми, реших да се възползвам от тридневния отпуск, който ми беше разрешен от МВР. Четири години бях откъснат от хората на този любим край. Поради това за мен беше много интересно да видя тяхното настроение и отношение както към мен, така и към всичко онова, което беше извършено през последните четири години. Още със стъпването в родния край разбрах защо така охотно МВР ми беше разрешило този отпуск. Тяхната цел беше да опипат пулса на това население, да видят отношението на хората към мен. Хората от целия район, чули за моето идване, масово се стекоха на тази сватба. Въпреки мерките на милицията, хората като една пълноводна река от всички села в района се стичаха към моето село. Всеки искаше да ми стисне ръката и да ме прегърне. В техните очи аз бях един герой. Но най-голямата изненада за мен дойде на следващия ден след сватбата. Такава беше традицията и всички дошли на сватбата, независимо дали са от селото или отвън, бяха гости и се угощаваха. За тази цел, преди аз да дойда, моето семейство са взели 11 овце от кооператива и 65 каси бира и 40 литра ракия. На следващия ден аз взех необходимите пари и тръгнах да се разплащам. Първо отидох в кооператива. Оттам ми отговориха, че не им дължа нищо. Попитах защо? Отговорът беше: „Една група твои приятели платиха всичко.“ Същия отговор получих и в кръчмата. Това беше нещо невероятно. Това потвърждаваше, че всичко онова, което аз и моето семейство преживяхме през последните години и продължавахме да преживяваме, е дало резултат, за който ние се борехме. Това беше истинско щастие за мен, защото всичко това потвърждаваше по недвусмислен начин, че тези хора никога няма да склонят глава пред палачите на Тодор Живков.

По време на насилствената асимилация много турци получиха много тежки телесни и душевни травми. Тежките телесни рани с времето започнаха да заздравяват. Но душевните рани, раните в сърцата им все повече се задълбочаваха. Тези хора бяха сред народа. Първите години те мълчаха, но с нетърпение чакаха удобния момент и подходящите условия, за да се изявят. И така именно тези хора се оказаха в първите редици на Майските събития.

Дотук, в няколко последователни параграфа, се помъчих да изброя причините и факторите, довели до масовото участие на турците в Майските събития от 1989 година. Това е моето мнение. Към тях могат да бъдат прибавени още и други причини и фактори. Основният проблем обаче е да се даде един верен и безпристрастен отговор на въпроса: „Каква беше ролята на организациите за човешки права, които въпреки огромните трудности, пречки и опасности, започнаха да се появяват през 1988 и 1989 година?“

През 1988 година една част от българската интелигенция и родолюбивите българи започнаха да се обединяват, за да търсят пътища за извеждането на България от тежкото социално и политическо положение, в което беше изпаднала през последните години. Слава и чест на тези хора, които въпреки огромните рискове, дръзнаха да изразят своята нетърпимост към своеволията на комунистическия режим като създадоха първите организации за защита правата на човека. В тези исторически за България дни на преден план излязоха: Независимото дружество за човешки права, Дружеството за Свобода, Клубът за гласност и преустройство, Комитетът за защита на Русе и т.н. Особено Независимото дружество за човешки права на Илия Минев стана притегателен център за мислещите и разсъждаващите българи. Много турци също станаха членове на тези дружества и организации. След тяхното членство много от тях дадоха място в своите програми на проблемите на турското малцинство. След време обаче турците констатираха, че техните проблеми не са най-важни сред приоритетите на тези дружества и организации. Именно за да се прекрати насилствената асимилация на турците, започнаха да се създават такива организации от самите турци, чиято цел основно беше насочена към това да се сложи край на гнусния, нечовешкия и отвратителен процес на насилствена асимилация, който лепна едно голямо черно петно върху челото на цяла България.

Така през 1988 година бяха положени основите на Демократичната лига за защита правата на човека, Виена – 89 и други.

Каква беше дейността на Демократичната лига? Имах възможността отблизо да следя основаването и развитието на тази организация. Това се дължи на факта, че основателите на тази организация Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Сабри Искендер бяха интернирани в села много близки до селото, в което аз бях интерниран. Въпреки настойчивите искания на тези доблестни и безстрашни мъже, аз, поради това че имах много сериозни здравословни проблеми, свързани със сърцето и сърдечната дейност (кръвното ми не падаше под 100–160, въпреки лекарствата, които вземах тогава), не можах да взема активно участие при учредяването и създаването на организацията. Но дължа да подчертая, че дадох своя принос за разрастването на организацията. Натоварих брат ми Мустафа Билялов (Мутлу) и кмета на Шуменското село Конево – Ахмед Османов (Йозтюрк) със задачата да обикалят селата в Герлово, Лудогорието и Добруджа, за да запознаят интелигенцията и по-будните турци с целите на Демократичната лига. Заради апостолската дейност, която развиха, техните имена, редом с имената на легендарния кмет на село Ябланово Инж.Хюсеин Нухов, сестрата на Сабри Искендер и дъщерята на Али Орманлъ, ще бъдат записани със златни букви в историята на борбата на турското малцинство за национално самосъхранение.

Селото, в което бях интерниран, се намираше близо до град Мездра. За селата, в които се намираха основателите на Лигата, обикновено се минаваше през моето село. От различни области на България започнаха много хора да идват, за да станат членове на Демократичната лига. Една немалка част от тях първо се отбиваха при мен. Някои от тях оставяха молбите си на мен, а други след моите упътвания отиваха при Сабри Искендер, който беше най-близо до моето село.

От януари 1989 година искам да дам по седмици броя на дошлите при мен (Мога да дам имената им от дневника ми, който водех тогава).

 

ЯНУАРИ 1989 ГОДИНА:

Първа седмица – 3

Втора седмица – 5

Трета седмица – 4

Четвърта седмица–7

 

ФЕВРУАРИ – 1989 ГОДИНА:

Първа седмица– 6

Втора седмица – 8

Трета седмица – 7

Четвърта седмица – 11

 

МАРТ – 1989 ГОДИНА:

Първа седмица – 7

Втора седмица – 3

Трета седмица – 8

Четвърта седмица – 4

 

АПРИЛ – 1989 ГОДИНА:

Първа седмица – 13

Втора седмица – 11

Трета седмица – 8

Четвърта седмица – 9

 

МАЙ – 1989 ГОДИНА:

Първа седмица – 12

Втора седмица – 14

Трета седмица – 23

На 24 май, 1989 година, рано сутринта съпругата ми беше дошла на свиждане при мен. След нейното идване полицаите нахлуха в дома, в който живеех, изкараха ни навън и под конвой ни закараха в София. Колите спряха пред централна гара. Слязохме от колата и полицаите ни казаха: „За вас повече място в тази държава няма, изберете си една западна държава и си вземете билети за влака.“ Това го правеха без ние да сме подавали молби за задгранични паспорти. Оставайки зад гърба си децата си и всичко онова, което с дългогодишен честен труд и пот на челото си бяхме придобили, ние бяхме изхвърлени като мръсни котки извън пределите на страната.

Нека пак да се върнем на онези критични дни. Всички, които идваха при мен, носеха томари молби за членство в Демократичната лига, които бяха на техни близки, приятели и комшии. Тези молби аз незабавно изпращах на Сабри Искендер. Една част от дошлите при мен оставаха по един два часа, а някои и по един-два дена. Така аз придобивах възможността да разговарям с тези хора, да опипам техния пулс, да науча техните мисли и планове и най-важното – тяхното мнение за това какво мислят за спасението на турското малцинство от положението, в което беше изпаднало. Директно им задавах въпроса: „Какво очакват от Демократичната лига?“ Отговорите, които получавах, могат да бъдат групирани в две категории:

  1. По-образованите и сравнително по-младите заявяваха, че за да си получат правата, е необходимо да започнат организирана борба и затова е необходимо да се членува в такива организации.
  2. Онези с по-ниско образование и възраст над средната мислеха, че ако не членуват в подобни организации, няма да могат да се изселят в Република Турция. И тук искам да дам два примера:

– На 15 март, 1989 година, от село Филаретово, Сливенско, при мен бяха дошли двама възрастни мъже с две възрастни жени. По време на разговора те ми казаха, че искат да отидат при Сабри Искендер. Аз с една кола ги изпратих в с Камено Поле. На връщане оттам те останаха една вечер при мен. По време на разговора с тях аз им зададох следния въпрос: „Защо и с каква цел вие отидохте при Сабри Искендер и станахте членове на организацията, създадена от него и другарите му?“ Получих следния отговор, който ме изненада: „Ние искаме да влезем в черния списък на Държавна сигурност. Вие сте в този черен списък и в най-близко време ще отидете в Турция и ще се спасите от този ад. А тези, които кротуват като агънца, ще теглят днешните теглила дълги години.“

– На 27 февруари,1989 година, при мен беше дошъл един възрастен на име бай Юсуф. По време на разговора с него той ми каза следното: „Чух, че вие тук сте правели списък на желаещите да се изселят в Турция, аз затова дойдох при теб.“

Накратко казано, една част от желаещите да станат членове на Демократичната лига направиха това, защото за тях това беше единственият път и средство, за да се изселят в Турция.

По време на разговорите и беседите с тези изстрадали хора ние се мъчехме да ги убеждаваме, да им втълпяваме някои неща, които според нас бяха много важни за турското малцинство а именно:

  1. За да може турското малцинство да придобие всички свои етнически и религиозни права, е дошло времето да издигне високо своя глас. Именно затова е необходимо всички да станат членове на новосъздаващите се организации за човешки права. Не бива безправието, прилаганите санкции да се посрещат безропотно и да няма съпротива срещу тях.
  2. Ако в някои области и центрове се организират митинги и походи, непременно масово трябва да се участва в тях.
  3. Най важното: ПРИ ТЕЗИ СЪПРОТИВИТЕЛНИ МИТИНГИ И ПОХОДИ НЕ БИВА ЗА НИЩО НА СВЕТА ДА СЕ ПРИБЯГВА ДО НАСИЛИЕ. Всеки трябва да стои далеч от насилието и не бива да се поддава на провокации. Всички протестни акции на турците трябва да бъдат мирни.
  4. Всеки трябва да бъде наясно по един кардинален въпрос: ЗА ВСИЧКО ТОВА, КОЕТО НИЕ ТУРЦИТЕ ПРЕЖИВЯХМЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ, ЗА ОГРОМНИТЕ СЪЛЗИ, КОИТО ПРОЛЯХМЕ ОБИКНОВЕНИТЕ БЪЛГАРИ НЯМАТ АБСОЛЮТНО НИКАКВА ВИНА.

Ние, интернираните в селата на област Враца, бяхме подложени на редица ограничения. Нямахме право под никакъв предлог да напускаме селото. Сутрин и вечер отивахме на подпис при кмета. Въпреки тези ограничения, тримата ръководители на лигата, най-вече вечерно време, отиваха в близките градове и от там се свързваха със западните радиостанции за да докладват своята дейност, тоест, да популяризират дейността на организацията си. По такъв начин и турското население се държеше в течение на нещата.

В тези трудни, дори мъчителни дни и седмици, които очаквахме да решат съдбата на турското малцинство, ние, лишените от свобода, с голямо внимание следяхме политическите и социалните събития в България и се мъчехме да дадем своя принос за тяхното положително еволюиране. Ние не мислехме за себе си. Нашите мисли, тревоги и борба бяха единствено за изстрадалото турско малцинство и целокупния български народ.

От тези исторически дни до днес минаха повече от 25 години. Напоследък за събитията от април – май 1989 година се пишат много статии и книги, провеждат се симпозиуми. Това е радващо. Борбата на турското малцинство за мир, братство, демокрация и човешки права не бива да се забравя и непременно трябва да се предава на бъдещите поколения. Като се прави това обаче, не бива да се пренебрегва историческата истина. Събитията трябва да се осветляват по най-обективен, безпристрастен и достоверен начин.

През последните 25 години много личности се опитват да преписват на себе си заслугите за тези събития. Твърденията от рода на „Ако аз не бях, тези събития нямаше да се случат” или „Ако аз не бях, турците нямаше да се стекат на митинги и демонстрации” са най-малкото несериозни.

Майските събития от 1989 година, в които взеха участие огромни тълпи и бе постигната невиждана масовост, са една ярка страница в борбата на България за демокрация и човешки права. Не може да се отрече с лека ръка ролята и приноса на новосъздадените дружества и организации за тяхното масовизиране.

Ако на мен ми се наложи да направя едно подреждане по степен на влияние в тези събития, бих ги подредил по следния начин:

  1. Създадените от българската интелигенция дружества и организации
  2. Демократичната лига за защита правата на човека
  3. Виена – 89

Всъщност по най-категоричен начин поддържам и следната моя теза. Нито една от горепосочените организации нямат решаващо значение за възникването на Майските събития. Ако не беше създадена нито една от горепосочените организации, Майските събития пак щяха да бъдат реализирани от турското малцинство. Причините за това се постарах да изброя в началото на тази статия. Плюс това, мога да добавя и следното: Тогава когато през декември 1984 и януари и февруари 1985 година милиционерските и военните подразделения с най-жестоки и кървави методи, средства и действия сменяха имената на турците в Бенковски, Момчилград, Джебел – Кърджалийско, село Ябланово – Сливенско и др., Турците проведоха такива мащабни и масови протести, които ще останат завинаги в историята на България. Те бяха организирани без да ги ръководи някое дружество или организация, такива все още тогава нямаше. Те бяха спонтанни и се ръководеха от инстинкта и желанието за самосъхранение. Накратко казано, Майските събития от 1989 година са резултат от преливането на чашата на търпението. Рано или късно това население щеше да каже своята последна дума  без някой да го ръководи и организира. Това е съвсем нормално и разбираемо, защото срещу невижданото потъпкване на достойнството, на неговите най-елементарни човешки права, това население не можеше да стои дълго време с наведена глава, това е в противоречие с неговото разбиране за човечност и морал.

Тук му е мястото да посоча един ярък пример за потвърждение на по-горе казаното. На 27 май 1989 година Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа” се свързва с Отец Димитър Амбарев и разговаря с него за събитията, развили се през деня. На едно място Румяна Узунова пита: „ИМАТ ЛИ НЯКАКЪВ ПРИНОС ДРУЖЕСТВАТА ЗА ЧОВЕШКИ ПРАВА И НАЙ-ВЕЧЕ ВАШАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ЗА ОРГАНИЗИРАНЕТО НА ПРОТЕСТИТЕ И ПОХОДОДИТЕ НА ТУРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ, КОИТО С ВНИМАНИЕ СЛЕДИМ И НАБЛЮДАВАМЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ?“ Отецът отговаря: „НЕ, НЯМАТ. ТЕЗИ ПРОТЕСТИ НА ТУРЦИТЕ СА ПОСЛЕДИЦА НА НАТРУПAНИЯ И НАСЛОЕНИЯ ГНЯВ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ.“

Днес никой няма прaвото да игнорира това обстоятелство и да казва: “Лъвският пай за организирането на тези събития е мой”. На събитията, развили се в този критичен момент, в тези съдбоносни дни, има полза да се погледне и от друг ъгъл, от друг един прозорец. В моята глава се загнезди един въпрос, на който до ден днешен не мога да намеря отговор.

На 06.06.1989 година се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БКП. В своята реч пред Политбюро Тодор Живков дословно казва следното: „Ние сме принудени да направим така, че да изселим колкото е възможно повече турци (от една страна твърди че турци в България няма, а от друга страна говори за изселване на турци). Техният брой трябва да достигне най-малко 200 000. Ако не сторим това, България ще бъде превърната в Кипър. По-специално трябва да изселим онези, у които чувството за принадлежност към турците е високо.

Пред това заседание на Политбюро Георги Йорданов пък казва следното: „Трудно е от днес да се прогнозира броят на онези, които ще отидат и ще се установят в Република Турция. Но ние имаме нужда НАТРУПАЛАТА СЕ МРЪСНА КРЪВ да изтече. Днешните събития са дело на тези, които преминаха през затвори и лагери. Те са фанатици и не могат да бъдат спечелени. Тук ще останат тези, които мислят като нас (ЛАКЕИТЕ) и ние, опирайки се на тях, ще осъществим своите планове.

Всеки много добре знае, че тогава всяка дума, изречена от Тодор Жив или от някой член на Политбюро, беше закон. Те се изпълняваха веднага, никой нямаше правото да възрази или да се противопостави. Както е известно, тъкмо тогава всички, които бяха изпратени в концлагери и затвори, биваха откривани под дърво или камък и принуждавани за няколко часа да напуснат пределите на България. Така както аз бях взет от селото, в което бях интерниран и принуден да напусна България. Дори имаше такива, които бяха извадени от болници и взети от болничните си легла и принудени със светкавична бързина да напуснат България.

Базирайки се на причинно – следствената връзка, ако направим анализ на събитията от тези дни, логически възниква следния въпрос: „Защо никой не закачи някои личности?“ Този въпрос днес, а може би и в близко бъдеще, няма да получи отговор.

В книгите и статиите, написани за Майските събития, се спекулира и по един друг въпрос. Много автори твърдят, че в лозунгите и плакатите, носени и скандирани на митинги и походи, се набиволо на очи само този, в който се искало право за изселване в Република Турция. Това абсолютно не е вярно и не може да бъде прието, защото не отговаря на историческата истина. От полицейските записки и протоколи от онова време (От книгата „СЕКРЕТНО” на Веселин Ангелов) се вижда, че най-честите лозунги, издигани по това време се изреждат така:

  1. Искаме си имената!
  2. Искаме правото да говорим и учим на майчиния си език!
  3. Искаме демокрация!
  4. Да живее демокрацията!
  5. Да живее Горбачов!
  6. Дайте ни имената и правата!

На митингите и походите в градовете и селата на Герлово, Лудогорието и Добруджа са носени и скандирани именно тези лозунги. Истина е, че на много места е имало искане на правото за изселване в Турция. Това е съвсем нормално, защото за турците в България изселването винаги е било една алтернатива. Българите и особено българската интелигенция трудно разбират това, защото те никога не си зададоха следните въпроси:

  1. Защо турците, независимо от образование и ценз, бяха принудени като роби да служат само в Строителни и Ж.П. войски?
  2. Защо в селища като Омуртаг, Преслав, Върбица, Кубрат, Нови Пазар, Исперих, Ардино, Крумовград и др., където повече от 80% от населението бяха турци, в държавните органи и организации, в общините, партийните и другите организации на ръководна длъжност нямаше нито един турчин?
  3. Защо кметове на села със 100% турци бяха българи, изпратени от други места?
  4. Защо в България нямаше нито един турчин офицер, пилот, прокурор, съдия, дипломат и т.н.?
  5. Защо тютюнът и животинските продукти, които бяха основния износ на България, лежаха само върху гърба на турците?
  6. Защо в мините и инфраструктурните обекти работеха само турците?

Тези въпроси българите не намираха нужда да си задават. Но не можеха да не знаят, че тези въпроси дори за миг не излизат от умовете на турците. Именно поради това възможността да се спасят от положението да бъдат втора категория хора и граждани те виждаха в изселването.

Майските събития от 1989 година са една светла страница и ще бъдат изписани със златни букви в новата история на България. Всеки, който иска да даде своя принос за проучване и осветляване на тези събития, трябва да се ръководи от обективността и историческата истина. Тези, които искат да предадат на бъдещите поколения истината за Майските събития, трябва винаги да имат предвид едно обстоятелство: онези турци, които взеха участие в тези събития, направиха това, вслушвайки се в гласа на своята съвест, без никакви чувства на омраза, мъст и шовинизъм. Тези чувства за тях бяха чужди. Те обичаха България и българите и искаха да живеят в добър комшулук с българите. Те искаха само зачитане и уважение на техните имена, език, религия и обичаи. Въпреки огромната опасност, те направиха за всичко това необходимата саможертва. Много млади хора паднаха под куршумите на милицията. Именно признателността и почитта на светлата памет на тези млади хора трябва да стои винаги на преден план.

Когато четем и анализираме тайните стенографски протоколи от заседанията на Политбюро, протоколите и записките на служители на Държавна сигурност, книгите и статиите, написани след  1989 година, и най-важното, когато слушаме речите и изказванията на някои политици, се натъкваме на един факт, който хвърля черно петно върху цялата българска общественост. Защото в тях срещаме два аргумента, които нямат абсолютно никаква връзка с реалната действителност и са само една измислица и клевета. За какво по точно става въпрос:

  1. Твърди се че онези, които са оказали съпротива на насилствената асимилация, изпратените в концлагери и затвори, са били агенти на Tурция. Техните действия са били ръководени от някои органи на Турция. Това дебело подчертава и Тодор Живков пред всяко заседание на Политбюро. И днес някои политици, а за съжаление и някои университетски професори, излизат с такива твърдения. Човек не може да не си зададе следния въпрос: Какво целят те с това? Защото те самите знаят, че техните твърдения нямат нищо общо с обективната истина. Какво смятат, че ще спечелят като настройват по този начин българския народ срещу невинните турци? Нима това заслужава това кротко малцинство, което отдаде всички свои сили и възможности за развитието на България? НИМА ИСКАНЕТО ИМ ДА НОСЯТ ИМЕНАТА, ДАДЕНИ ИМ ОТ ТЕХНИТЕ РОДИТЕЛИ, ДА ГОВОРЯТ НА МАЙЧИНИЯ СИ ЕЗИК, ДА ЗАЧИТАТ ВСИЧКИ СВОИ ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ, Е НЕЩО ЛОШО И АНТИБЪЛГАРСКО ? Тяхното семейно възпитание беше такова, че те не можеха да отстъпят от тези най-елементарни човешки права. Нима това вредеше на българите и България ? Трябва да се знае, че тогава, когато в България имаше един период, през който имаше турски училища, гимназии, дори отдели в университета, имаше няколко вестника и списания на турски език, предаване на турски език по радиото, турски театри и т.н. турците бяха-най предани към България и никой не мислеше да се изселва. Така че, издигането на глас за своите права да се тълкува като услуга на Турция е най-малкото несериозно и дори кощунство с честта и паметта на тези хора, които освен добруването и щастието на българския народ, нищо друго не искаха.

Ако изпратените в концлагери и затвори и участниците в Майските събития имаха някаква връзка с турската държава, то съдбата на тези, които се установиха в тази държава, трябваше да бъде по-различна. Най-малкото отношението към тях трябваше да бъде по-различно. Турската държава по никакъв начин и никога не е имала нещо общо с тези хора и затова не прояви интерес към тяхната съдба. Тези хора получиха много дълбоки телесни и душевни травми в полицейските участъци, концлагери и затвори. В резултат от това много от тях си отидоха от този свят, без да видят един бял ден. Останалите и до днес теглят последиците от това.

  1. Пред заседанията на Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков винаги когато говори за изпратените в концлагери и затвори и за тези, които не възприемат насилствената асимилация, ги нарича екстремисти и терористи.

За голямо съжаление след 1989 година някои писатели, политици и дори университетски професори си позволяват да наричат тези чисти като капка човешка сълза хора с тези незаслужени и мръсни епитети. В действителност турското малцинство беше подложено на нечуван терор, който продължаваше 24 часа всеки божи ден, във всички населени места, където имаше турци. Въпреки всичко това, нито един член на турската общност не видя изхода в екстремизма и тероризма. За това целият български народ дължи една голяма благодарност на турското малцинство. Ако в която и да е държава на света към някое малцинство бяха постъпили така, както в България се постъпи към турското малцинство, щяха да се развият събития, краят на които не можеше да се предвиди. Това обаче не мина дори през ума на турците. Защото турците никога не живяха с лоши чувства към България и българите. През този период в България се случиха няколко терористични акта. Те бяха дело на някои органи в България и целта им беше да оправдаят вълната от жестокости, които се упражняваха над турците. Днес това вече е пределно ясно.

Ние, изпратените на остров Белене, по цели нощи спорехме за бъдещето на турците в България. По две точки обаче винаги имаше единомислие:

  1. Турците в България никога и под никакъв предлог не трябва да прибягват към насилие и терор. Борбата за правата трябва да се води само с мирни средства.
  2. Турците в България трябва винаги да останат верни на териториалната цялост на България.

Малко или много всеки гражданин на България има представа за турците, живеещи на нейна територия. Всеки честен и добронамерен човек не може да не отчете техния огромен принос за развитието на страната. Затова могат да бъдат дадени безброй примери.

В тези няколко страници се постарах да изложа своите мисли и чувства за Майските събития от 1989 година. Някои хора могат да имат възражения по всичко написано или по отделни пунктове от написаното. Ако сме истински демократи и мислите, и чувствата, противоположни на нашите, трябва да бъдат посрещнати с уважение. Достатъчно ни е да сме съгласни с едно нещо. А то е да приемем историческата истина, че турците в България преживяха една незаслужена трагедия и съвсем справедливо през май 1989 година се стекоха на улиците и площадите.

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: