„Назови ме с твоето име“ – „до после“ на любовта

 

В новия си текст от рубриката “Следобедът на един фавн” Елица Матеева ни разказва за романа на Андре Асиман “Назови ме с твоето име” и за филма на Джеймс Айвъри “Призови ме с твоето име” като истории за любов, в които има сантименти, топли целувки по обед и дъх на кайсия по устните вечер, уморени тела, които търсят вечността, има и истории за археология, история, поезия, музика, истории за момичета и момчета, които търсят себе си в лятото. Но се разказва и за родители, които не крещят на децата си, дори ако те са тръгнали по наклона на живота. Тук родителите се стремят децата сами да се опознаят, да изследват света и тялото си.

 

 

 

Той има навик да казва „до после“ вместо „довиждане“. За Елио, той е „поредният досадник“ за „през лятото“. Казва се Оливър и е американец-учен, от онези, които се настаняват в дома на бащата на Елио и цяла година се разхождат из стаите му сякаш са си у дома. И Оливър като другите ще остане цели 6 седмици. Може да прави каквото си иска, стига да помага с кореспонденцията на професора.

Тук хората не правят нищо, чакат да свърши лятото, а през зимата…чакат лятото. Лятото е безкрайно в италианската Ривиера. Елио не знае нищо за нещата, които имат значение, а Оливър знае всичко. Знае какво ще се случи след 20 години и ще съжалява, че не е направил истинския избор през лятото от средата на 80-те, там в онази италианската вила, до която се стига с такси или велосипед, ако живееш в град Б.

И ще има привличане. И ще има секс. И ще има любов. И ще има раздяла. Ще има търсене на другия в теб, но никога няма да се появи повторно Този, който ще искаш да назовеш с твоето име-друг Елио, който да бъде зората и изгрева за теб, който да запълва самотата ти… няма да откриеш. Защото онези тайни неща през късите влажни, задушни вечери се случват внезапно. Те внезапно те изваждат от равновесие и както казва авторът на романа „Назови ме с твоето име“ Андре Асиман: “Някои се съвземат, други се преструват, че са се съвзели, някои не се завръщат, а други умишлено спират, преди да е започнало, а има и такива, които толкова се страхуват да предприемат какъвто и да е завой, че се улавят как цял живот живеят грешния живот.”

Андре Асиман (Александрия, Египет 1951 г.) е роден в семейството на сефарадски евреи, което бяга в Рим през 1965 г., прогонено по неговите думи от антиевроейските настроения при управлението на президента Насър. През 1969 г. той се мести в Ню Йорк, където живее до момента. Изследовател е на Марсел Пруст, преподава сравнително литературознание в Сити Юнивърсити (Ню Йорк). Първият му роман „Назови ме с твоето име“ излиза през 2007 г., и е екранизиран праз 2017 г. от режисьора Лука Гуаданино като филмът печели Оскар за най-добър сценарий (дело на Джеймс Айвъри) и е носител на над 90 забележителни международни отличия. През 2019 г. предстои да излезе своеобразното продължение на „Назови ме с твоето име“ – „Открий ме“, в което Асиман разказва за живота на известния пианист Елио Пърлман, установил се в Париж. В едно интервю Асиман признава, че персонажите от филма на Гуаданино не му дават покой, а Оливър и Елио са му показали същността на интимността, която той считал, че познава добре, но чак след като те заживяват върху белия лист, Асиман осъзнава, че е нагазил дълбокото в крехкостта на привличането.

 

 

Като всяка история за любов и в тази има от всичко по малко: сантименти, топли целувки по обед и дъх на кайсия по устните вечер, уморени тела, които търсят вечността, има и истории за археология, история, поезия, музика, истории за момичета и момчета, които търсят себе си в лятото. Но в тази история има родители, които не крещят на децата си, дори ако те са тръгнали по наклона на живота. Тук родителите се стремят децата сами да се опознаят, да изследват света и тялото си. Тук родителите са търпеливи треньори, които деликатно напътстват своите птички, докато напуснат гнездото. Тук деца и родители са едно цяло, един общ дух, единение. Ще кажете „това е литературна идилия“, но нима тя е невъзможна в реалността? За доверие става дума и за взаимност. Не, това са западноевропейски химери с остатъци на псевдо буржоазно възпитание, там само това правят: пръскат въздуха с либерални дивотии, които водят до разпад на обществото.

В романа „Назови ме с твоето име“ Елио ни хвърля страстно във водовъртежа на спомена за любовта, в която всеки е фигура от любовен дискурс, но не с онази загадъчна философски-тревожна усмивка на Барт, а с лежерността на горещ ден, в който радостта от живота трепти във всяка фибра на очакването.

 

Четвърта част на романа е пост скриптум на една любов, която предварително е обречена с участта на всички невъзможни любови, случили се под небето. Във финалната част на „Призрачни места“ Елио и Оливър са достигнали онази зрялост, която им вещае последната една трета от живота-скука и самота. Но няма нищо по-сладостно от споделянето на самотата, когато другият Елио си признае „аз съм като теб.“ Човек живее може би заради един единствен момент, преди голямата любов да отпраши далеч от нас:  за мига, в който ще повикаме любовта с нашето име, за да усетим още веднъж болезнените й разрези върху устните и слънчевия сплит, а в ляво нещо ще се свие завинаги, за да бие „въпреки“… Прочетете „Назови ме с твоето име“ в превод на Ростислав Пламенов, издателство „Black Flamingo“ , за да опитате забранения плод, чийто вкус е най-драгоценното доказателство, че сме живи.

За филма

Призови ме с твоето име (2017) *

 

Кадър от филма “Призови ме с твоето име”

Джеймс Айвъри адаптира едноименния роман на Андре Асиман, придобил измеренията на кино разказ. Третият филм от трилогията на Лука Гуаданино, посветена на страстта и желанието е като притча. Филмът започва с презентация на тялото от древни времена чрез изображения на склуптури – красиви мъжки тела, които показват идеала за красота. Лято е и къщата на семейство Пърлман е в очакване на своя нов американски гост. Всяка година един млад учен помага на бащата археолог в неговата изследователска дейност и ето че сега приятен и много симпатичен американец на име Оливър пристига и ще плени всеки член на фамилията, а безгрижният Елио (наследник на фамилията), който изписва листове с композиции ще се загуби в слънчевия поглед на Оливър до такава степен, че ще разбере какво е съдържанието на думите „боли ме сърцето“.

„Призови ме с твоето име“ е филм-носталгия. Тъгуване по простите неща, по красотата на чистите и семпли отношения, в които докосването на две тела, тела, които тръпнат в неистово очакване е ритуал. Оливър дава знаци, които подсказват, че харесва Елио. Елио отначало не ги разчита, но постепенно тези красиви тела намират себе си в свободата на едно незабравимо лято, в което чрез любовта персонажите стават по-зрели и придобиват опит. Въпреки, че Елио иска да бъде силен и провокативен мъж, до финала на филма показва, че той е чувствена и крехка натура. Финалът на филма открива още едно тайнство на любовта, макар и отминала, нейната сладост и споделеност се помни за цял живот. На Ханука Оливър звъни по телефона на Елио с вестта, че следващата година ще се ожени. Отново се разиграва ритуализирания жест на влюбените, когато всеки казва името на своя любим, така, както е било по време на лятото… Въздухът се изпълва с възклицанията: „Елио,Елио, Оливър, Оливър“…, но това е само спомен, по отминалия миг на страст и безгрижие. Този финал отказва зрителят да се потопи в четвъртата част на романа на Асиман. И в това е плюсът на филма: да остави зрителят в задъхана и стягаща душата развръзка. Невъзможната любов е свещената любов!

Тимъти Шаламе (Елио) и Арми Хамър (Оливър) са страхотен дует в изиграването на привличането, разкриването и споделянето. Сякаш през нас се разтваря чрез филма „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт – всяка фигура в отношенията между двамата е фрагмент по Барт в процес, в емоционален транс.

Естетско изпълнение и философия на любовта предлага това пътешествие, в което родителите на Елио споделят без да се конфронтират с Елио неговата история-баща му казва, че всичко е опит, и сърцето и душата не трябва да бъдат затворени за помъдряването. „Призови ме с твоето име“ не е пасторална гей историйка, а утопичен копнеж по близостта. Утопичен, защото близостта е мираж, копнеж, защото тъгуваме красиво по отминалата красота. Всеки харесва Оливър, но само Елио успява да почувства истинските сокове на привличането. Когато красота и тяло, физика и емоция се постигат в тоталност това е КАЛОКАГАТИЯ-древногръцката философия за синхрон на нравственост, емоция и физика. „Призови ме с твоето име“ артикулира възможността за рай, рай като любовен делириум, рай, в който няма доминиращи, а само търсещи се, рай, който има начало и край.

Операторът на филма е тайландецът Сайомбу Мукдийпром, който е работил и с Апичатпонг Вирасетакул над сънно-мистериозно-визуално съвършения „Чичо Бунме, който помни своите минали животи”, награден със „Златна палм“а на фестивала в Кан 2010 г.).

Бащата на Елио казва, че при липса на любов човек се захабява. При липса на кураж да обича, човек повяхва. Затова „Призови ме с твоето име“ е може би най-трогателната филмова история, заснета през 2017- в нея няма привиден конфликт, няма първични рани, има осъществен блян, опитан по възможно най-красивия и изтънчен начин с любов, будеща възхита и чувство за празник.

 

*  текстът е неиздадената книга на Елица Матеева „Европейско кино за нетрадиционалисти. Кино режисьорите „За“ дъгата“.

 

Avatar

Елица Матеева

Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Тя e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна