Не с шум, а с наука срещу евтините провокации

Споделете статията:

 

 

 

Наскоро бях въвлечен в дискусия, дали изобщо е необходимо да се обръща внимание на всички онези псевдонаучни писания, циркулиращи периодично в социалните мрежи и които професионалните историци гледат с насмешка. Те знаят, че тези „драсканици” нямат нищо общо с историческата наука, но в същото време смятат за ненужно да се борят с „вятърни мелници”, тъй като така или иначе няма да има резултат.

Кр.К.

Един поглед към проблемите на образователната система и псевдонауката

Все повече псевдонаучното се представя като научно, защото звучи привлекателно, прави ни велики и е казано от някой „голям авторитет”, чието име чуваме за първи път, но пък за сметка на това пред името му стои грациозно титлата „професор”. Социалните мрежи и телевизионните предавания легитимират всичко това, представяйки го на разбираем за аудиторията език. Произнесено веднъж от малкия екран и прочетено във Facebook „новото знание” не се нуждае от доказателства. Това дава трайно отражение на по-сетнешното говорене за миналото и за създаване на чувство на недоверие към представители на професионалната историческа гилдия, осмелили се в даден момент в публичното пространство да оспорят вече циркулиращото твърдение или просто да изложат различна хипотеза.

Ваксината срещу това отдавна е измислена, но явно няма ефект заради липсата на масово прилагане. Призивът на министъра на културата Боил Банов за борба с „евтините провокации” и то „не с шум”, а с „наука” (макар и казано по повод на една изложба)[1] остана просто някъде там – във времето и в пространството. Всяко появяване на специалист, който се опитва да представи миналото, такова каквото е било, се посреща с усмивка от тълпата, свикнала да задоволява апетита си с разкази за величие, мистериозност, свръхестественост, уникалност. Вече щом е наложено едностранното мнение никой и по никакъв начин няма право да го оспорва, защото иначе рискува да бъде обвинен като „фалшификатор на миналото”, „соросоид” или „родоотстъпник”. Дори позоваването на извори (доказани като автентични, а не фалшификати) не може да промени нещата, защото документът би оспорил чутото по телевизията и неговото съдържание не би се харесало на мнозина.

Наскоро една журналистка в ефир направи коментар, от който не последва никаква реакция. През социализма темата за богомилите била табу и чак след 1989 г. хората започнали да се преориентират към това духовно учение от времето на Средновековието. На пръв поглед нищо смущаващо предвид предприетия от БКП атеистичен курс, третирането на религията като „опиум за масите” и нарастването на интереса към духовните дела в десетилетията непосредствено след падането на режима на Живков през 1989 г. Всъщност, историците знаят, че социалистическият режим до известна степен симпатизира на богомилството, разглеждайки го като мощно социално движение с „християнско-комунистически аспирации” и като протест срещу „господствуващия експлоататорски обществен ред”[2]. Този конкретен казус, на пръв поглед свързан с непознаване на материала и нямащ нищо общо с горенаписаното, показва желанието на медиите за по-голям рейтинг за сметка на професионалното говорене за миналото. Наблюдава се тенденцията журналистите да изместват професионалните историци в представянето на историческите събития, процеси и явления.

Именно поставеният въпрос с богомилите е поводът за написването на този текст, който вероятно би провокирал разнопосочни мнения и оценки. Въпросите, които ни вълнуват, е кой трябва да поеме отговорност за ситуацията, в която се намираме; на какво и на кого се дължи вярата на тълпата във всичко, чуто по телевизията, и на всичко, прочетено в социалните мрежи, но не и на думите на специалистите. По-обезпокоителното е, че подобни твърдения се възпроизвеждат и споделят от настоящи и бивши студенти, минали през системата на висшето образование и някои от тях дори продължили с „даскалството”. Ако журналистката, говореща за богомилите, не е била подготвена по съответната тема (което пък отваря друг въпрос за всеобщата компетенция на всички по всичко) и тя на база на логическото допускане, разглеждайки богомилството като религиозно движение, е стигнала до погрешни заключения, то липсата на ответна реакция на псевдонаучните твърдения и тяхното възпроизвеждане от самоидентифициралите се за част от „интелектуалния елит” субекти само по себе си показва проблематичността в образователната система.

На теория за университетите не е важно дословното възпроизвеждане на прочетения в книгите, научните изследвания или т. нар. „учебници” текст (от тип ученическо „зубрене”). От студента се изисква да познава процесите, тенденциите и различните им интерпретации, защитавани от съответните школи. На основа на това от него се очаква да изгради критично мислене. Дали пък изискванията не са много големи и неизпълними?! Практиката обаче се разминава с теорията. Проблемът наскоро беше поставен от министъра на образованието Красимир Вълчев, който в интервю за Mediapool каза: „Избраният през десетилетията на прехода квазипазарен модел, съчетан с крайна масовизация на приема, доведе до свръхпредлагане и нерационално търсене на висше образование – търсене заради самата диплома, но и не заради това да бъдеш знаещ и можещ човек и специалист. Нерационалното търсене избуя предимно в социалните, стопанските и правните науки. Висшите училища отговориха с предлагане, като откриха неприсъщи за профила им професионални направления. Повишената конкуренция, която трябваше да доведе до подобряване на качеството, се превърна в конкуренция за нерационалното търсене и за бройка студенти. Моделът на финансиране стимулираше това. Стигна се до конкуренция чрез занижаване на изискванията за придобиване на висше образование. Това доведе до репутационните проблеми на системата”[3]. Политически, показвайки разликата между някогашното и сегашното управление, министърът не пропуска да отбележи и направеното днес, когато „над половината от финансирането на висшите училища вече зависи от качествена оценка”[4].

Вълчев идентифицира проблема – количеството за сметка на качеството, но също така разглежда този „квазипазарен модел” като практикуван през „десетилетията на прехода”. Читателят остава с впечатлението, че ако проблемът не е напълно решен, то поне вече има целенасочена и устремена политика по неговото отстраняване и оставяне в миналото. Въпреки че нещата вече са поставени на масата лично от ресорния министър, те не водят след себе си до отговора на въпроса: „И какво от това?”. Какво от това, че проблемът вече е публично оповестен?! Нима до сега никой не е знаел за него?! Нима до сега академичният колегиум не се е сблъсквал поне с един казус, опитвайки се да защити качеството пред количеството?! Или пък не е знаело за това обществото, в което се е наложило мнението, че и магаре да влезе в университетите, то ще завърши?!

За изясняването на проблема и в търсенето на възможни решения трябва да се проследи „пирамидата на отговорността”. Разкривайки нейните етапи, става ясно, че проблемът е комплексен, има много и различни нюанси и отговорността е колективна. Псевдонаучните твърдения, възпроизвеждани и споделяни от студенти и от някои учители, са само върхът на айсберга в една порочна система, основана на зависимости. Констатирането на проблема не лишава от отговорност Министерството, нито пък автоматично премахва от него логистичните подходи по търсене на решения за излизане от кризата.

Унищожаването на традиционната връзка „преподавател-студент”, разглеждано като възможна реакция на постмодернизма, е свързано и с ликвидирането на авторитета на този, който стои пред теб. Ти вече нямаш дори най-елементарните и имагинерни очаквания от него, че с вълшебна пръчка ще отвори главата ти, за да налее тъй нужния ти еликсир на познанието. Очакванията се променят – ти си плащаш семестриалните такси, следователно имаш „депутатски имунитет”, който никой и по никакъв начин не може да ти отнеме. Защото си усвоил принципите на консуматорското общество (или на капитализма – както биха се изразили някои), преповтаряйки заученото: „Който плаща, той поръчва музиката”.

Така системата изправя пред изпитание бъдещето на университетите и изобщо на идеята за академичен дух – едно лутане из лабиринта на Минос в търсене на всевъзможни начини за оцеляване на дадени професионални направления година за година, ден за ден. Стига се и до процеса на безусловно търсене на студенти, поставили си за цел само да се „докопат” до заветната диплома и дори отказвайки да имитират дейност, наизустявайки даден текст. Отговорността по тази пирамида на зависимости не бива да подминава и родителите, които видимо се самозалъгват (и често пъти дълбоко в себе си го осъзнават), че финансират бъдещето на децата си без да оказват какъвто и да е контрол, доверявайки им се напълно (не че съм против утвърждаването на „култура на почтеността”, но дали сме дорасли за нея?!). Така стигаме до широко наблюдаваната липса на студенти в аудиториите за сметка на препълнените дискотеки. За тях чалга културата е много по-привлекателна от текстовете на Халвбакс, Мос, Кимлика, Андерсън, Бродел       , Вебер и т. н.

И не на последно място отговорност има и обществото, което не изисква, не очаква и не настоява дори за някакви наченки на „висш академичен пилотаж”. Такъв не му е и нужен! То се радва и приема с овации тези, които на разбираем за него език му разказват приказките на Шехеразада – за българите като създатели на света, за кирилицата като най-старата световна писменост, за Бил Гейтс, който ще ни чипира, или пък за ваксините, които ще ни вкарат в ДНК-то турска кръв. Приказки, много по-опасни от онази грешка с богомилите и много по-обаятелни. Разкази, които се разпространяват и от вече „даскали”, заели тези позиции заради връзките си, положението си в общността или пък вероятно заради няколко случайно попаднали някъде си финикийски знака.

Тепърва ще виждаме много от порочните практики в образователната система. Онлайн обучението спомогна за разкриването на една голяма част от тях и показа, че всъщност и онлайн, и присъствено обучението си остава офлайн. От нас като общество зависи дали ще допуснем това да продължи, подминавайки за пореден път проблема и подсмихвайки се, когато се сетим за образа на магарето, което може да завърши с лекота висше образование, или ще покажем най-малкото позиция – че ни „пука”!

[1] Банов за руската изложба: Евтина провокация, която се бори с наука, не с шум: <https://news.bg/politics/banov-za-ruskata-izlozhba-evtina-provokatsiya-koyato-se-bori-s-nauka-ne-s-shum.html> (29.05.2020).

[2] Ковачев, Кр. „Опасен експеримент”: Промяната в медиевистиката (1944-1956) // Балканистичен форум, 2 (2019), с. 166.

[3] Соколова, Цв. Красимир Вълчев: Предозирахме масовизацията на висшето образование. <https://www.mediapool.bg/krasimir-valchev-predozirahme-masovizatsiyata-na-vissheto-obrazovanie-news316094.html?fbclid=IwAR2t1-XfHGS8d9rW2rOrnokq_WpUqLNbMaXmvV03LBYpexU5cXyhuUo4ipY> (28.12.2020).

[4] Соколова, Цв. Красимир Вълчев: Предозирахме масовизацията на висшето образование. <https://www.mediapool.bg/krasimir-valchev-predozirahme-masovizatsiyata-na-vissheto-obrazovanie-news316094.html?fbclid=IwAR2t1-XfHGS8d9rW2rOrnokq_WpUqLNbMaXmvV03LBYpexU5cXyhuUo4ipY> (28.12.2020).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: