Роман за срама, вината и страха от неизказаната истина

 

 

На 4 декември излиза от печат романът „Не се казвам Мириам“ на известната шведска писателка и журналистка Майгул Акселсон. Книгата превежда читателя през живота на една жена от ромски произход, преживяла ужаса на Втората световна война. Малика е изпратена в Аушвиц, където е принудена да промени името си на Мириам, за да оцелее. Дори след войната, когато заживява в Швеция, тя продължава да пази своята истинска идентичност в тайна. Миналото ѝ обаче я преследва и не й дава покой. Настъпил е мигът Мириам да разкрие тайната си, но как ще бъде приета тя? „Не се казвам Мириам“ е роман за срама, вината и страха от неизказаната истина, за най-потресаващата част от историята на Европа, за отношението към ромите и за живота в Швеция след войната.

 

 

 

Не се казвам Мириам“ – откъс

Все още е нощ, макар слънцето да е изгряло. Град Несшьо е в покой под ясното небе. Няма го шепота на вятъра в клоните на брезите в градския парк, бръмченето на коли по улица „Родхюсгатан“, тракането на влак към гарата. Толкова е тихо, че един самотен гълъб, клатушкащ се с бързи стъпки през площад „Стура Торгет“, изведнъж застава на място и се заслушва в необикновената тишина. Стои така напълно неподвижен с леко наклонена глава, чака нащрек, после обаче забелязва половин сандвич малко по-нататък, забравя за всичко, рязко премества червеното си краче напред и изпълнен с тих възторг от очакващото го угощение, се отправя със ситни стъпки към храната. Не защото е особено гладен. Никой край езерото в днешно време не е гладен, дори птиците и плъховете. Тук има достатъчно храна за всички.

Дори след войната, когато заживява в Швеция, Мириам продължава да пази своята истинска идентичност в тайна.

Въпреки това Мириам сънува, че е гладна. Вече повече от шейсет години се крие в този град и през цялото това време не е гладувала и за час, въпреки това всяка нощ сънува убийствения глад от детството си. И макар това да няма нищо общо с живота ѝ след младежките години или с този сега, сънищата я връхлитат отново, промъкват се в нея и я обладават, връщат я шейсет и осем години или повече назад във времето, карат я да заляга и да бяга, да свежда поглед и да се изгърбва, да краде парче хляб от някой, който вече няма сили да 8 яде, да се мъчи да храни братчето си, при все че то вече дори не може да преглъща, да застава плътно до Елсе по време на апела и тихичко да си повтаря азбуката, а миг по-късно да се вглежда в неестествено огромните очи на Елсе, тези очи, които…

Всичко това се повтаря отново и отново. Всяка нощ. А случи ли се Кайсер, овчарското куче на съседите, да се разлае, когато го пуснат на двора рано сутрин, Мириам отваря широко очи, цялата пламнала от ужас.

Тази нощ обаче Кайсер не лае, той си спи в леглото на дебелия си стопанин, така че Мириам може да си позволи да се събуди бавно и да остане за малко в състоянието между сън и реалност. Това междинно пространство тя обича повече от всичко, то е съвсем реално, макар да се намира само във въображението ѝ, пространство, където тя може да управлява сънищата си и да ги прави меки и приятни, където всички мъртви все още са живи, където е свободна и може да бъде когото си поиска, да прескача в различни времена и места, спомени, сънища и реалности. Не това обаче прави днес. А точно обратното: остава в междинното пространство и се оглежда, забелязва, че днес то е кръгло и че всички врати в него са открехнати. Вчера са били осемдесет и четири, но днес са станали осемдесет и пет, знае го и без да ѝ се налага да смята. Освен това всички са от тиково дърво и имат лъскави дръжки. Всъщност приличат на вратите на шкафовете в първата ѝ собствена кухня, която тя обичаше по-силно и искрено, отколкото някога бе обичала Улоф, а това значеше много. В момента обаче не мисли за това. Вместо това застава пред вратите и ги оглежда, опитва се да пресметне кои са първите и кои последните, но гледа да не ги отваря широко. И ето! Зад една от тях забелязва раирано парче памучен плат и това ѝ е достатъчно, протяга се и я затваря, после прокарва ръка през още петнайсет врати назад и пет напред и ги затваря и тях с рязко и преценено движение. Тряс-тряс-тряс! Оглежда се и отпуска рамене, усмихва се, прехвърля дългата си бяла плитка през рамо и погалва носа си с нея, сякаш е гальовно животинче. Така. Сега е време да отпразнува рождения си ден сама, преди цялото ѝ семейство да се събуди и да я откъсне от спомените ѝ.

В следващия половин час надниква в много шкафове на спомените си. Там малкият Томас се втурва към нея, тя го притиска силно в обятията си, започва да се върти, полата ѝ на точки се развява, а детският смях кара и нея да се разсмее. Ето я и като шаферка на сватбата на Хана, букетът с цветя трепери в ръцете ѝ, когато Хана избухва в сърцераздирателен плач, докато Егон поставя пръстена на ръката ѝ. „Толкова съм щастлива – хълца Хана и съвсем неуместно си избърсва носа с дясната ръка, облечена в ръкавица. – Извинете! Просто съм толкова щастлива!“ И всички се смеят. Егон се смее и Улоф се смее, кметът се смее, нотариусът се смее и Мириам се смее, но изведнъж Томас се размрънква от количката си и Мириам се навежда, за да го завие по-плътно с памучното одеялце. Зад следващата врата вече тя самата е булка и е много красива с бялата си рокля, докато се изкачва към олтара. Толкова е млада, тъмна и хубава, до нея обаче Улоф изглежда изплашен. Може би си мисли за първата си сватба, за истинската си сватба, състояла се в голямата църква в града; бракът му обаче бе продължил едва една година, до деня, в който младата му съпруга бе родила Томас и после беше престанала да диша, сърцето ѝ спряло да бие и по никакъв начин не могли да го примамят да се върне обратно към живота. А може би Улоф се притеснява, че без да му каже и дума, Мириам отиде в църковното бюро още на следващия ден, след като той ѝ предложи, и обясни, че иска да се отрече от вярата на дедите си и да премине към шведската държавна църква, ако е възможно. И да, беше възможно. На пастор Клинтберг направо му потекоха лигите от възторг и веднага запази час за кръщене следващата неделя. Улоф знае, че Мириам не е убедена в съществуването на Бог, пък и той споделя съмненията ѝ, въпреки това решението ѝ го тормози. Възможно ли беше тя да е преминала към християнството само заради сватбата? Защото е искала да се изкачи в бяла рокля, було и венец до олтара на църква „Света Валбурга“? Защото след това е искала да застане с любимия си кожух от заешка кожа на стълбите на църквата, докато близките и роднините на Улоф хвърлят ориз над нея? И ако е така, какъв човек я правеше това?

Човек, който те обичаше, прошепва в отговор Мириам повече от шейсет години по-късно. Човек, който вече бе загубил всичко, включително себе си, и който знаеше, че няма да преживее да загуби и теб, човек, който беше готов да лъже и да дава грешни клетви, стига само никога да не го оставяш, и който със своята голяма наивност си мислеше, че църковният брак ще означава повече за теб, ще бъде по-важен и ще го направи по-сигурен и траен от гражданския. Не исках да ме оставяш! Затова трябваше да се венчаем в църква. Въпреки Бог. За по-голяма сигурност.

Сигурността беше най-важната дума за онова време, тогава вече го бе разбрала. Всички шведи искаха повече сигурност, още по-голяма сигурност, направо нечовешка сигурност. Призраците на миналото ги преследваха и постоянно им напомняха с разплакан глас за всички беди. За големия глад преди само четири десетилетия! Бедността и унижението от безработицата преди две десетилетия! Войната преди само едно десетилетие, стигнала до границите на страната, войната, в която от другата страна на границата хора биваха застрелвани, взривявани, умираха от глад или в газовите камери, биваха малтретирани до смърт или унищожавани чрез принудителен труд. Нищо сякаш не можеше да потисне спомена от техните ужасяващи писъци, но никой тук, в страната, нямаше вече сили да ги слуша, никой не искаше да мисли за няколкото предателства, всъщност бяха много предателства, по-скоро хората се сещаха за няколкото късни прояви на героизъм, всъщност бяха много прояви на героизъм, но най-вече обичаха да си мислят как в днешно време всички, дори работниците, можеха да си опекат пържоли за неделя вечер, да ядат кюфтенца и наденици вместо печена херинга в делничните дни, че всички – наистина всеки един човек – имаха всяко лято по три седмици платен отпуск и че някои особено усърдни работници даже можеха да си позволят кола. Собствена кола! Някой миниатюрен фолксваген, паркиран пред миниатюрния им дом. Бъдещето вече не просто предстоеше. То вече беше дошло.

Така бе и за Мириам, вижда го, като надниква иззад вратите, които се отварят точно след сватбата. Там тя излиза усмихната в градината си с табла на ръце, около нея е лято. Розите с цвят на кайсия цъфтят в лехите, розовите божури разкриват цветовете си, а един наскоро засаден и все още плах жасмин вече е разтворил първите си пъпки и е разкрил белите си звезди. На таблата носи домашно приготвена лимонада от ревен от предната година, прясно изпечения мраморен кекс и бухналите канелени кифлички  – нейната гордост. Улоф ѝ се усмихва и казва, че би искал чаша сок от ревен преди кафето, защото сокът от ревен на Мириам бил най-хубавият на света. Томас се притиска към нея и се съгласява с баща си. Най-хубавият сок на света.

Зад следващата врата той вече е станал по-голям и инатлив, но все още си е нейното момченце. Никога не я е ругал или ѝ е правил физиономии зад гърба, но от друга страна, и тя внимава да не му се натрапва. Целува го рядко по бузата и го хваща за ръката само за да провери дали ръкавиците все още му стават, а когато му станат малки, го пита какъв цвят прежда да избере, за да му изплете нови. Сиви? Добре. Значи ще му изплете чифт сиви ръкавици.

В следващата врата се вижда седнала в хола в голямата красива къща, която Улоф е наследил, с красивите мебели, купени от него – Улоф печели добре, зъболекар е и никой друг зъболекар в Несшьо не печели колкото него. Тя е седнала на красивия диван от Карл Малмстен и плете, когато изведнъж всичко изчезва. Карираната ѝ пола се превръща в раирана затворническа дреха, чорапогащникът ѝ се стопява, обувките се изпаряват, паркетът под краката ѝ изведнъж се превръща в необработен цимент, остават само сивият зимен здрач пред прозореца и сипещият се сняг, за момент тя е отново в Равенсбрюк, Елсе се взира в нищото с широко отворени очи, когато треската взема надмощие над нея, а Мириам изпищява, пищи и чува собствения си писък, затулва устата си с ръце, за да млъкне. Седи после известно време неподвижна, затваря очи и потиска вика си, отваря отново бавно очи и се оглежда. Всичко е както преди малко. Намира се в шейсетте години на двайсети век, в един спокоен, леко мрачен февруарски следобед, седнала е в красивия си хол, а в скута ѝ се намира полуоплетена ръкавица за доведения ѝ син.

Но не, не иска да си спомня за този следобед. Не иска изобщо да се сеща за подобни следобеди, затова набързо минава през следващите врати и прескача чак до последната открехната врата, разтваря я широко и надниква, усмихва се широко на добре познатата картина. Вижда се да лежи в уютната си малка спалня, вече е нов век, ново хилядолетие. Стените са светлосини, спалното бельо е карирано и тъмносиньо, пердетата са тънки и бели. До стената се намира подаръкът, който някога я бе направил дама сред дамите: писалището на Хана от лъщящ махагон. До отворената балконска врата е фотьойлът на Улоф, който три години след смъртта му тя бе дала за тапициране наново. Оттогава са минали дванайсет години, но по нищо не си личи, че е било толкова отдавна, платът все още е здрав и тъмносин, изобщо не е избледнял от следобедното слънце. На страничната облегалка се намира новият ѝ халат, и той е светъл и сиво-син. Синьото е любимият ѝ цвят. Обича всичките му нюанси – от леденосиньо до индиго, от лазурносиньо до гълъбовосиньо, от тюркоаз до небесносиньо, от синчец до кобалтовосиньо…

„Синьото е изтънчено – каза веднъж Хана преди много години. – Избереш ли синия цвят, няма да сбъркаш.“ А младата Мириам кимна сериозно и запомни думата. Изтънчено. След това отиде в стаята си и провери думата в речника на Шведската академия на науките, за да разбере какво означава. Изящно. Нежно. Фино. Тя кимна и се усмихна. Да, искаше да бъде изтънчена.

Сега рядко се сеща за тази дума, някак се подразбира. Все пак е дама. Истинска дама, която често се облича в синьо. Но никога на райета. Сега обаче тази дама сънува, че става от леглото, макар в действителност да продължава да лежи. Оглежда се в огледалото на стената и се поизправя, сама си прави първия подарък за рождения ден, като сънува, че е по-млада и красива, отколкото е всъщност, облича си халата и го стяга силно край талията. Плитката ѝ остава в деколтето, но тя я вади с бързо движение и я премята през рамо, прокарва ръка през нея и отбелязва, че поне във фантазиите ѝ тя още е обемиста и твърда като добре охранена змия. След това поставя пръстите си с красив маникюр на скалпа си и натиска. И ето, както всяка година, чудото се случва. Скалпът се разтваря и тя може да пъхне ръка в него и да извади мозъка си, може да го подържи в ръце, а през това време да разклати глава, така че скалпът ѝ отново да се затвори. За момент остава неподвижна и съзерцава мозъка си, усмихва му се леко и се замисля как това в ръцете ѝ се счита за едно от най-уникалните чудеса на нашата Вселена, може би даже на всички вселени. Човешкият мозък. Една малка сивкаворозова топка, която е в състояние да се научи на всичко, що подлежи на изучаване, която умее да помни и да забравя, да лъже и да казва истината, да сънува и да фантазира. Една малка топка, която знае, че е жива, и със също толкова голяма сигурност знае, че ще умре, макар и безспирно да търси изходи и скривалища от неизбежното. И тя има такава топка. Притежава човешки мозък. Държи мозъка си в ръце и знае, че заедно с него държи целия Космос.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика