Небесният Сталин, помощник в страданието

Този текст е част от по-голяма теоретична работа, посветена на зараждането на соцреалистическия канон в българската детска литература, със заглавие „От героя до овчарчето. Приписки към детския приключенски роман на българския социалистически реализъм”. В основата на студията са две книги на вече забравения писател Иван Хаджимарчев, издадени през 1946 г. – „Овчарчето Калитко” (роман) и „Деца-герои” (пиески). Цялостно работата ще може да се прочете в сборника текстове за 1946 г., включваща докладите от конференцията, посветена на тази ключова литературна година, проведена в Нов български университет на 25 ноември 2016 г.

 

Мирча Елиаде в книгата си „Мит и реалност“[1] извежда една фигура на сакралното, на върховния бог; назовава я „Deus otiosus“, което ще рече „почиващ си, бездеен бог“:

Немалко примитивни племена, особено тези, които са спрели в развитието си на ловния или събираческия стадий, приемат, че съществува едно Висше Същество, но то не играе почти никаква роля в религиозния им живот. Освен това за него се знае малко, митовете за него са само няколко на брой и, общо взето, са съвсем обикновени. Хората вярват, че това Висше същество сътворило Света и човека, но скоро изоставило своите творения и се оттеглило на Небето. […] Висшето Същество сякаш е загубило религиозната си актуалност […], то не фигурира в култа и митовете го представят като оттеглило се далеч от човечеството, то е станало deus otiosus. […] Изчезването на Висшето същество не довежда до обедняване на религиозния живот. Точно обратното, може да се каже, че истинските „религии“ се появяват след неговото изчезване. Най-изпълнените със събития и най-драматични митове, най-ексцентричните ритуали, всевъзможните Богове и Богини, Предците, маските и тайните общества, храмовете, духовенствата и т.н. […] Общо взето, хората призовават този забравен Бог само в краен случай, когато всички опити за разбирателство с другите Божествени фигури са се провалили.[2]

Румънският изследовател на митовете и митологичното съзнание основава изводите си за т.нар. от него „deus otiosus” върху религиозните вярвания на „първобитните култури“, макар че в развити митологични системи (каквато е елинската) също откриваме подобно присъствие. Такъв точно е Уран, съпругът на Гея, когото тя оттласнала от себе си заради неговата неизтощима свръхпотентност, а за да ѝ помогне да се отърве от ненаситната му страст, синът им Кронос го скопил със златен сърп. Капките кръв от Уран, смесени със сперма, които попаднали на земята, породили „страшните“ еринии, богините на отмъщението, и „мощните“ гиганти, „с копия дълги в ръцете“. Капките пък, озовали се във водата, дали живот на прекрасната Афродита, Китеридата, богинята на красотата и любовта[3]. След кастрационния акт, извършен от Кронос, Хезиод спира да се занимава с Уран – богът, тоест, се е оттеглил горе на небето – наранен и вероятно обиден, превръща се в „deus otiosus”. Процесът на това оттегляне наричам „уранизация“, онебесняване, и освен в митовете – древногръцки и други, можем да го наблюдаваме и в реалността, особено в литературно-поетическата реалност[4]. Но не само: профанна изява на уранизацията е вярата в добрия цар и лошото му обкръжение: царят не знае какви ги вършат приближените му и поради това положението на народа е толкова зле. Но научи ли за зулумите им добрият цар, батюшката наш, слънчицето ни – ще им даде да се разберат! Ситуацията може да онагледим с известната поговорка: „Бог високо, цар далеко“. Във всички случаи т.нар. „култ към личността“ при социализма съдържа и този момент: първият партиен и държавен ръководител е толкова високо, че единственият достъп до него от страна на масите е когато им маха покровителствено от мавзолея. Дори сме в правото си да кажем, че уранизацията е задължителен процес при устрóя на комунистическата утопия: вождът се въздига на пиедестал, обожествява се чак[5]. Елементи на същата нагласа откриваме в легендите за скрития юнак, заспал някъде дълбоко в пещера в планината, който ще се събуди и ще въздаде справедливост[6]. До известна степен процесът на уранизация дава обяснение защо събитията в живота на човеците вървят така гибелно: и небесният бог, и непобедимият герой са вдигнали ръце от земните дела и тази е причината за развихрянето на злите сили. Уранизация се появява всеки път, когато има ропот срещу социалната реалност: търсят се тогава най-различни „герои“, които да осветлят надеждата, че все някога нещата ще се оправят, че нищо не е загубено окончателно. Такава уранизациянапример извършва поетът Веселин Андреев спрямо Петя Дубарова в отчаян опит да възстанови погубените си и изгубени заради практиките на реалния социализъм комунистически идеали[7]. Не успява обаче: самоубива се, като преди това хвърля тежки люти клетви срещу Тодор Живков.

Три момента на уранизацията са важни за нас в случая с Иван Хаджимарчев и неговия роман за овчарчето Калитко, както и в пиеските му за децата-герои: 1) оттеглянето нависоко на вожда, което го 2) въздига на почти недостижим пиедестал, за да 3) даде надежда на обезправените за справяне с лошата реалност. Следователно тя, уранизацията едновременно отдалечава и приближава Върховното същество; като приближаването е винаги в идно време: ще дойде ден, когато зовът на вожда веригите ръждиви ще строши…

Това обяснява защо името на Сталин почти не се среща в писанията на Хаджимарчев. Генералисимусът е същи „deus otiosus”, към него обикновените смъртни се обръщат само в краен случай. Точно такъв го съзираме в „Овчарчето Калитко“, гранúти в графити:

В мазето, по обгорелите стени на кауша, личат множество надписи, издраскани с желязо:

„Червената армия ще спаси света!“ „Да живее Сталин“! „Долу германските убийци“!…

Бити и пребити, върху тия опушени останки арестуваните са изливали своята безсилна злоба и са черпили от тази тайна шарилка сили за нова борба против фашистките престъпници.[8]

Името на генералисимуса се мярка и в пиеските, впрочем само в една – „Дядо Гарван“. Дядото е описан като „общински пъдар, 60 годишен“, а към него са прикрепени „и трима партизани“. Въпреки властовата си позиция в селото, дядо Гарван е помощник на нелегалните, техен ятак (не знаем обаче дали след 9.IX.1944 г. не си е изпатил заради пъдарството[9]), което се разбира постепенно в хода на действието. И за политическите му убеждения узнаваме, когато тръгва уж диалог, а всъщност лозунг след лозунг: „Да живее Русия, дядо Гарване!“, след това „Да живее Червената армия!“, на което дядо Гарван отговаря с бойкото: „Да живее Сталин!“ Цялото става след описанието на една същинска бъдеща утопия: „Ама ще дойде ден, когато всички ще заживеем безгрижно. Нека веднъж партизаните сполучат. А те ще сполучат, защото нашата братушка – Русия е с тях. И Червената армия!“ Хората, както се казва, действат, но и боговете помагат, къде без тях!…

Веднага след уверението за тази насъщна помощ дядо Гарван съчувствено се обръща към един от нелегалните, Андрея („Слага ръка на рамото на Андрея“), и казва: „И твоят татко много страда за свободата“[10]. Подтекстът е ясен: страдал е баща ти, но Червената армия, направлявана от другаря Сталин, ще дойде и ще донесе свободата „за доброто на нашия народ“. Тоест, Сталин, който засега е „deus otiosus”, ще пристигне „с гръм“ като един истински „deus ex machina“, за да ни спаси от „фашистките изедници“ и да ни дари с „безгрижен“ живот. Интересна е градацията, подреждаща лозунгите – вървят, така да се каже, от общото към частното: най-напред идва територията, по-скоро държавата, на която се уповаваме, Русия[11]; след това инструментът, благодарение на който територията на спасителката расте ли, расте – Червената армия[12]; и накрая ръката, която държи и направлява този смъртоносен инструмент – Йосиф Висарионович Сталин. Получаваме по този начин една градация, където Джугашвили-Коба-Хазяинът се появява на върха на пирамидата, гледа той от там „тих, невъзмутим“. Превърнат е генералисимусът в „deus otiosus”, който ще се намеси тогава, когато ситуацията стане неудържима, непоносима[13]. Героите действат, Сталин обаче е този, който ще реши правилно нещата. Тоест, овчарчето-герой може и да се бори, може ако ще да си стъпи и на ушите, за да постигне целите си, но без небесния Сталин, без „deus otiosus” в нищо няма да успее… Децата-герои, са, разбира се герои, но без бащицата, без Бащата на народите усилията им са обречени на крах.

 

[1]ЕЛИАДЕ, Мирча. Мит и реалност. София: ЛИК, 2001.

[2]Пак там, с. 86-89.

[3]ХЕЗИОД. Теогония 126-200. София: Народна култура, 1988, с. 28-30.

[4]Вж. В тази връзка НОВКОВ, Митко. Петя Дубарова или Метаморфозата на поезията в мит. В: Подир сенките на литературата. Цикли и зацикляния. Пловдив: Жанет 45, 2007, с. 281-283.

[5]Това полу-обожествяване на Първия още веднъж демонстрира сходството между социалистическото общество и назования от Маркс „азиатски способ на производство“ в икономически план (държавата като единствен собственик), а в политически – с източните сатрапии и древните империи на Египет и Китай, където владетелят е бог (фараонът като превъплъщение на бог Хор, синът на Озирис и Изида; императорът като Тиен-дзи, Син на Небето). Да не забравяме също, че Мавзол, дал името си на мавзолея – едно толкова тачено от социализма културно-мартирологично учреждение, е точно персийски сатрап, в чиято памет неговата сестра и съпруга Артемизия въздига въпросното съоръжение на официализираната и централизираната памет.

[6]Крали Марко тъй се крие, но не спи постоянно, а от време на време се събужда; поглежда сабята в ножницата си и ако се е измъкнала цялата, ще яхне коня Шарколия, ще препусне из грешната земя да освобождава „три синджира роби“ и да бие „черни арапи“. Сабята, между другото, вече се била измъкнала наполовина; решителният час, „дванайсетият кобен час“, дето се вика, наближава.

[7]АНДРЕЕВ, Веселин. Соната за Петя Дубарова. Пловдив: Христо Г. Данов, 1985.

[8]ХАДЖИМАРЧЕВ, Иван. Овчарчето Калитко (малкият партизанин). София: Детиздат „Септемврийче”, 1946, с. 169.

[9]Той без малко да си изпати и преди Девети: партизаните го връзват – недоразумението е, разбира се, тъкмо заради това, че е селски пъдар; и единствено фактът, че знае паролата го спасява от „справедливата” разправа. Самите пароли също са показателни: „Борба“ – изрича дядо Гарван, „Бой до победа“, отвръщат другарите.

[10]ХАДЖИМАРЧЕВ, Иван. Деца-герои. Пиески за деца и юноши със сюжети из народната партизанска борба. София: Детиздат „Септемврийче”, 1946, с. 73.

[11]Иван Хаджимарчев с изтънчено идеологическо коварство използва тъкмо наименованието Русия, а не абревиатурата СССР, както фактически се е наричала тогава държавата на Йосиф Висарионович. Без съмнение, с употребата на топо- и соционима Русия се търси алюзия със знаменитото „Кат Русия няма втора/ тъй могъща на света“ (показателно е заглавието на стихотворението: „Вярата и надеждата на българина към Русия“), което мнозина русофили – в общи линии безпросветни илитерати, приписват на Вазов, докато стихотворението всъщност е на Петко Р. Славейков. Авторът на Калитко съзнателно пропуска началото на стихотворението на дядо Славейков: „Руский цар е на земята / най-велик, над всички пръв“ – впрочем, същия този руски цар, когото Хаджимарчевите любими болшевики безмилостно разстрелват заедно с цялото му семейство в Екатеринбург. Тогава все още Вапцаров не е превърнат в оня безспорен поетически авторитет, написал: „Терора долу! Съюз със СССР!“ („Селска хроника“), да не говорим за безутешната липса на „възвишената” апология „Ода за СССР“ (1969) на Орлин Орлинов. Русия в народния ум е не просто име, с Русия се коват горещите масови български представи, оформяйки убеждението, че онази Русия от 1877-78 и тази от 1944 г. са една и съща страна-освободителка. Разбира се, не са, но пропагандата няма нужда от истина, а единствено от ефективно емоционално надъхване.

[12]С Червената армия нашите комунистически формировчици на детската душа имат повече късмет: Христо Смирненски я е възпял още през 1920 г. в „Червените ескадрони“ – похода на Първа конна, начело със Семьон Будьони, към Варшава. И макар Юзеф Пилсудски да смачква фасона на червеноармейците („В действителност маршът на червените ескадрони завършва безславно и с големи военно-стратегически щети“, пише Живко Иванов), възторженото стихотворение на Ведбал хвърля в лудо изстъпление идеологическите правоверници. В емисия на радиостанция „Христо Ботев“ някой си Л. Велев на 18 юни 1943 г. казва по повод 20-годишнината от смъртта на поета: „Смирненски с възторг възпя Червената армия на братска Русия, нашата освободителка[…]“ (ЧЕРВЕНКОВ, Вълко, Васил КОЛАРОВ и др. Говори Радиостанция „Христо Ботев“ (23 юли 1941-22 септември 1944). София: Издателство на Българската комунистическа партия, 1951, с. 403). И отново откриваме знака за тъждество между някогашната царска Русия и унищожилия я болшевишки СССР – на тази дисхармонична струна със завидно постоянство дрънчат както тогавашните комунисти, подлизурници на Сталин, така и днешните им бесепейски последователи, уж социалисти, но всъщност хрантутници на Путин.

[13]В произведение от същия период, излязлата през 1947 г. поема на Николай Марангозов „Повест за бялата кооперация“ (наградена от тогавашната Столична община с премията за най-добро произведение на тема „София“), това Сталиново световно водачество и почти божествено, олимпийско хладнокръвие е изразено достатъчно пряко, макар и без да споменава името на Стопанина: „В четиридесет и четвърта / божа година есента / невидима ръка завърта / историята на света: // ръката на велик кормчия / пребори Посейдона зъл / и със титанина Русия / спаси и малкия ни чълн!“ Вж. МАРАНГОЗОВ, Николай. Повест за бялата кооперация. София: Хемус, 1947, с. 49.

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.