Нещо се случва с мигрантите през 2012–2016 г

 

 

Един от най-авторитетните български социолози проф. Петър-Емил Митев навърши 85 години. Повече от шест десетилетия той отмества бариери и гради мостове между дисциплини, епохи, поколения в развиващото се в света и времето българско общество, казват съставителите на сборника в негова чест „Бариери да отместваш“. Освен статии на социолозите Петя Кабакчиева, Деян Деянов, Красимир Кънев, Деян Кюранов, Лилияна Деянова, Румяна Стоилова, в сборника участва със свое изследване „Динамика на идентичността на трансграничните семейства от Родопите“османистката Антонина Желязкова. Поместваме първата част.

Динамика на идентичността на българите мюсюлмани

vice versa в периода 2012–2016 г.

  • Наблюдава се определена „носталгична“ тенденция, която е характерна както за вътрешните мигранти в големите градове в България, така и за мигрантите в Европа и рядко в САЩ
  • Децата им да губят груповата културна и религиозна идентичност, особено в сложната мултикултурална конюнктура
  • Комбинацията от геополитически и вътрешнополитически вълнения, предпочитания и страхове сред помаците е дълбоко обвързана с фундаменталните за тях въпроси на културната и религиозната им идентичност

 

По време и след глобалната икономическа рецесия 2007–2009 г. започват или придобиват видими черти промени в идентичностните нагласи на българските мюсюлмани и едновременно на мюсюлманите мигранти от България. Те се определят от струпването на множество икономически и политически фактори в световен мащаб. От една страна, се разколебава доверието в миграционния модел, избран от тях в предходните двадесет години. Част от мигрантите, които са избрали трайно или временно да отседнат в чужбина, обмислят хипотеза за прехвърляне в трети страни или за завръщане. Дори завръщането да е далеч от реализация, особено за най-добре адаптираните трансатлантически мигранти, започва бавен, първоначално невидим за външните наблюдатели процес на реставриране и укрепване на традиционните семейни и социални мрежи в родината.

Засилващата се ислямофобия в света, особено след началото на войната в Сирия и след възникването на ИДИЛ, започва да реконструира носталгичен спомен за родните места като оазиси на спокойствие, съпричастие, здрав морал. Едновременно с това се търсят нови морални опори чрез репариране на позабравените или прагматично заглушените религиозни и културни маркери.

За първи път през 2014–2015 г. респонденти родители, които са гостували в Европа или в САЩ при децата и внуците си, споделят, че са били придружавани до местни джамии или религиозни молитвени домове по време на гостуването си. Респондент мигрант в Германия (завърнал се) разказа, че бил доволен от представянето на действащите джамии в Германия в специален сайт. Посещавал е една, в близост до града в провинцията, където е отседнал, разговарял е с имама, за да разбере, че би била обезпечена духовната потребност на семейството му[1]. Отказът от религиозна и културна самоличност в името на адаптацията в новата родина е отстъпил пред необходимостта да бъде подновен и осигурен „резервен вариант“ чрез завръщане към традиционната идентичност. Респонденти от Европа и САЩ споделят през 2014–2016 г. намеренията си да изпращат по-често децата си „за по-дълго“ в родните места при родители и роднини, за да възприемат ценностите, които са фундаментални за тяхната групова идентичност и за семейната общност. Разбира се, на първо място се изтъква престоят в красива и екологична среда (Родопите), домашно произведената и полезна храна, моралната и физическата сигурност, които са били позабравени през изминалите 10 или 20 години.

Кмет на голямо село от община Руен още през 2008 г. сподели, че не му достигат регулирани терени, ако се наложи строителство на нови домове за млади семейства, които проявяват интерес да се завърнат от миграция в други региони на България или от чужбина, за да се установят в родното село (Желязкова 2008).

Изключително рано е да се правят обобщения, но се наблюдава определена „носталгична“ тенденция, която е характерна както за вътрешните мигранти в големите градове в България, така и за мигрантите в Европа и рядко в САЩ. Селищата в Родопите започват да изглеждат по-оживени, защото има всякакви форми на завръщане – краткосрочно, но по-често („за опипване на почвата“), дистанционно – чрез по-засилено финансиране в родните места и укрепване на социалните мрежи, както и единични, но вече факт, трайни завръщания в родните места. Естественият въпрос е каква е мотивацията и тя в никакъв случай не се дължи на подобрена политическа или икономическа конюнктура в България. По-скоро новият „обратен“ избор е резултат от засилен психологически и социален дискомфорт в страните приемник, от реални и потенциални безпокойства.

Интервюираните трудови мигранти, които незабелязано напускат големите градове в България или Европа (вероятно все още не биха имали статистическо измерение), дори когато са имали добри позиции на пазара на труда, сравнително добри заплати и т.н., се мотивират с умората на семействата им да живеят в сложната социална, инфраструктурна и замърсена среда в големите градове, с отсъствието на сигурност и морал в училищата. Образован респондент се изрази конкретно, когато обясни прехвърлянето на семейството си от мечтания голям град (София) обратно в родното село след 20 години с думите: „Содом и Гомор! Не мога да позволя децата ми да израснат в подобна среда. Жена ми също не издържа повече на напрегнатия живот“.

Предприелите или обмислящите стъпки към трайно завръщане са от първата генерация и посочват като основна мотивация факта, че не са успели да намерят на новото място подходяща социална среда (общност, приятели), в която да се впишат устойчиво, нито приемливи варианти за адекватно образование (среда) на децата. На второ място, част от тях вече не се примиряват с тенденцията те самите да приглушават, а децата им да губят груповата културна и религиозна идентичност, особено в сложната мултикултурална конюнктура.

„Реклерикализацията“ на мигрантите, макар и парадоксално, е несъмнено свързана с ИДИЛ и терористичните актове в Европа и на други места по света. Всички респонденти без изключение говорят с безпокойство, детерминират еднозначно ИДИЛ като „най-големия враг на исляма и на мюсюлманите“, „това не са мюсюлмани“, „това е политическо творение на САЩ“ и т.н. Тези оценки са съпътствани и с многобройни конспиративни теории какво се цели чрез създаването на „този шейтан“, до варианта, че в световен мащаб „чрез това изтребление ще бъде намален значително броят на истинските мюсюлмани“, „вижте Ислямска държава кого изтребва най-масово – мирните мюсюлмани“[2].

За разлика от периода на ислямофобия след 11 септември 2001 г., когато значителна част от емигрантите от България прикриват или потискат своята културна идентичност, през 2012–2016 г. реакциите им са точно обратните. Чувството за уязвимост и опасност от радикализирането на националисти и ксенофоби в страните приемник, прииждането на бежанци, укрепването на националистическите партии и агресивната ксенофобска реторика в България ги водят към решение да укрепят вярата си, да се върнат при корените на традиционната култура, ако не физически, то поне духовно, за да устояват на външния натиск, за да подкрепят родителите и общността, от която произхождат, за да възстановят загубената идентичност на втората генерация.

Описаното в този параграф е доловена тенденция, която би могла да се разгърне, но би могла и да отшуми като временно състояние на стрес в зависимост от предстоящите събития в региона и в глобалния свят.

 

Промени в идентичността на мюсюлманите в Родопите 2012–2016 г.

 

През последните години е видима изолацията и капсулацията както на турците в Източните Родопи, така и на мюсюлманите в Западния дял на планината. Преживяват сходни страхове като синовете, дъщерите, зетьовете и снахите, които са заминали временно или трайно в Европа и САЩ. Те са породени от войните в Ирак и Сирия, от терористичните актове на ИДИЛ, от негативните нагласи срещу исляма, които рефлектират като заплаха върху техните традиции и идентичност.

Помаците преживяват и допълнително напрежение – процесът срещу 12-те имами, който допринесе значително за отчуждаването им. Неубедителните обвинения накараха мюсюлманите да се солидаризират със своите духовни водачи и да се почувстват отново застрашени от държавата и правораздавателните институции по отношение на свободата на изповеданието и опазването на правата им. Остри реакции сред мюсюлманите предизвика приемането на първо четене на „закон срещу бурките“. Реакциите на респондентите са: „Това е срещу нас, ще накарат жените ни да свалят забрадките“, „В България няма бурки, значи нас ще преследват с този закон“, „няма да го допуснем отново…“ и т.н. Събудени са всички лоши спомени от 1912–1913 г., както и от 70-те години, като историческата памет на помаците от тези периоди се изпъстря с нови детайли (често митологизирани) за несправедливост и страдания[3].

Новите събития приглушават старите религиозни противоречия, които пряко засягат през последните двайсет години проблемите на груповата културна идентичност сред помаците. Теологичните и ритуално-практическите спорове се групират около проповядващите в селата консервативни имами (образовани в чужбина) и изпълняващите местните обреди имами от старото поколение или от младите, получили образованието си в България.

Особено силно (с различни нюанси при турците и при помаците) рефлектират върху мюсюлманските общности политическите събития в съседна Турция: възходът на Ердоган, последвалият опит за преврат и последствията от неговото потушаване, както и доведеният до крайности конфликт с Фетхуллах Гюлен. Това води до нови разделения сред турците и помаците.

Част от българските турци симпатизират на Ердоган по светски маниер. Те харесват политика, здравата ръка, икономическите програми. Някои съвсем отчетливо се ориентират към ДОСТ, без да виждат друга (национална) идентичност на тази нова партия, не се интересуват от лидерите й освен от факта, че е подкрепена от Ердоган. Друга част от турците са симпатизанти на Гюлен, тъй като неговата мека ислямска доктрина, толерантното отношение към други направления в исляма (суфитски), както и към другите световни религии допадат на българските турци, които са свикнали да живеят в мултирелигиозна среда. Някои от тях са получили светско или религиозно образование чрез стипендии от неговите представителства.

Сред помаците Ердоган също се ползва с добро отношение, което е свързано по-скоро с неговите прояви като бранител на вярата. Подобно на турците и те идентифицират ДОСТ като „партия, която е на Ердоган“. В ситуация, в която се чувстват притиснати и уплашени от ислямофобски настроения в обществото, от възхода на националистическите партии, представени в Парламента, и особено при очерталата се тенденция да се приемат рестриктивни антиислямистки закони, българите мюсюлмани се уповават при усложнена за тях ситуация на намеса от страна на Турция и персонално на Ердоган. Помаците са по-въздържани в симпатиите си към Гюлен, защото долавят нюанс на пантюркизъм, внедрен в толерантната ислямска доктрина. Още преди няколко години са прекратили абонаментите си за в. „Заман“, членовете на Академия „Толерантност“ са се оттеглили също своевременно. В тяхната културно-религиозна общност има нови разделения, които се движат около разногласията в оценките за Ердоган, за ДПС и новата партия ДОСТ, за духовния водач Гюлен. Комбинацията от геополитически и вътрешнополитически вълнения, предпочитания и страхове е дълбоко обвързана с фундаменталните за тях въпроси на културната и религиозната им идентичност като индивиди и като общност, с темата дали тяхната групова религиозна идентичност е заплашена и как биха могли да я опазят.

 

[1] Интревюта от личен архив на автора по време на Байряма през октомври 2014 г. и октомври 2015 г. с респонденти от Западните Родопи.

[2] Интервюта от студентска практика 2016 г., както и интервюта на А. Желязкова и Л. Петкашев 2014–2015 г. в общини Гоце Делчев, Сатовча, Момчилград, Кърджали.

[3] Студентска практика през май 2016 г. в Западните Родопи.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.