Николай Аретов: Българската литература, писана и четена (?) по света

от -
577

„Политическите емигранти и икономическите мигранти са относително ясни категории. Характерното за СССР явление „тамиздат“ (текстове, писани у дома, но изнесени тайно и публикувани в чужбина) практически отсъства. По-сложен за мен е казусът с традиционната диаспора, която при това от времето на Перестройката, а може би и малко по-рано, се активизира. Някои нейни представители пишат и публикуват на български език, други са превеждани. В каква степен това ги прави част от българската култура, а и в каква степен те присъстват в културните пространства на държавите, в които живеят? Опасявам се, че отговорите и на двата въпроса не са особено обнадеждаващи за тях“, казва професор Николай Аретов в поредния си текст за Маргиналия.

Няколко пъти съм се насочвал към темата за българската литература по света и всеки път съм се чувствал неудовлетворен от наблюденията си, от въпросите, на които не само не съм предложил задоволителен отговор, но дори и почти не съм задал. Обикновено наблюденията ми са били върху „емигрантската“ литература (със или без кавички) от по-ранните периоди, от ХІХ в. и след това. Има такава традиция, която съществува в различни варианти, тук ще спестя примерите. Падането на Берлинската стена като че ли окончателно отмени „емигрантския“ характер на литературата, писана от българи някъде другаде. Но голямата част от въпросите останаха, появиха се и нови. Ще се опитам да маркирам някои от тях, без претенции за изчерпателност, още по-малко – за някакви категорични отговори.

Първият, и като че ли най-безболезнен въпрос, е за динамиката на процеса и за емигрантския характер на писаната другаде литература. А и кое е „другаде“. Дали през ХІХ в. Цариград е другаде, например. Всяко другаде по всяко време ли ражда литература. Българска литература се създава в някогашна Русия, в Западна Европа, в балканските страни, в Централна Европа, но не толкова в Съветския съюз, въпреки не малкото политически емигранти там, особено след 1923 г., а и българи, работили продължително в СССР (например в Коми) по-късно. През последните десетилетия тенденцията в Русия да не се създават текстове, претендиращи да бъдат част от българската култура, като че ли се запазва. Същевременно днес български автори работят по време на различни гастроли в чужбина, отделни текстове са писани направо на други езици, и дори са публикувани първо „другаде“.

Вторият е за авторите. Политическите емигрантите и икономическите мигранти са относително ясни категории. Характерното за СССР явление „тамиздат“ (текстове, писани у дома, но изнесени тайно и публикувани в чужбина) практически отсъства. По-сложен за мен е казусът с традиционната диаспора, която при това от времето на Перестройката, а може би и малко по-рано, се активизира. Някои нейни представители пишат и публикуват на български език, други са превеждани. В каква степен това ги прави част от българската култура, а и в каква степен те присъстват в културните пространства на държавите, в които живеят. Опасявам се, че отговорите и на двата въпроса не са особено обнадеждаващи за тях.

Една част от емигрантите/мигрантите не са етнически българи, някои са напуснали като съвсем млади и практически не владеят български. Отношението към тях е, да го нарека някак, ситуационно. Нобеловият лауреат Елиас Канети в някаква степен се възприема почти като „наш“, очевидно защото е фигура в световната култура. Но другите, заминали за Израел, някои в зряла възраст… Мога да спомена отделни имена, които знам по случайност, но нямам усещането че български евреи в Израел са възприемани като част от българската култура, дори в степента, в която е възприеман Канети. (Парадоксално ми изглежда, че, от друга страна, медиите охотно ги канят да разказват колко обичат България.)

Не по-малко сложен е казусът с етническите турци, напуснали България по време на т. нар. „Възродителен процес“ (или процеси). Някои от тях пишат, някои от тях – и на двата езика. Българската култура обаче като че ли не е склонна да ги вижда като част от себе си. Проблемът очевидно е комплициран, далеч не само на българска или балканска територия.

Нямам куража да се занимавам с македонската литература, а и нямам избистрено и еднозначно мнение за по-ранния период. Но проблемът си стои.

Стои и проблемът с литературата на другите малцинства в България. Съществува ли въобще (извън малобройните изключения като Севда Севан), ако съществува – към коя култура принадлежи. Заслужава внимание и динамиката на процесите на самоидентифициране – в един по-ранен период, по съветски модел, като че ли съществуваха някакви малки запазени територии за малцинствени автори. Тази територия се свиваше и разширяваше според политическата конюнктура. След падането на Берлинската стена, тези територии изчезнаха, но започна друг процес, главно сред българските евреи, които откриха за себе си своята етническа идентичност и я заявиха открито, отстъпвайки (без да се отказват) от предишната си принадлежност към българската култура.

Гражданската принадлежност по рождение или по местопребиваване (извинявам се за канцеларския език) ли определя принадлежността към една национална култура. Да напомня, че поне до 1878 няма граждани на България, а в Пловдив и другаде – и до по-късно. Въпросът за езика на литературата отдавна е поставян, не казвам – решен; да оставим Средновековието, през ХХ и ХХ в. трябва ли един текст да бъде написан (още повече – мислен от автора) на български, за да бъде част от българската култура.

Когато български автор пише в чужбина за чужди явления, той аксиоматично принадлежи към българската култура (такъв е случаят с парижките цикли на Далчев, Б. Райнов и мнозина други). Не така еднозначно са разглеждани случаите с емигрантите, които разработват чужди сюжети.

Струва ми се, че маркираните дотук въпроси, а и поне някои от следващите, подриват или поне разколебават (не казвам „отменят“) традиционната представа на „национална литература“. Толкова страшно ли е това и какво следва.

 

Третият възел от въпроси е за това доколко става дума за литература, за целите и амбициите на авторите, за движението на символния капитал и неговата конвертируемост. Значителна част от пишещите политическите емигранти непосредствено след Втората световна война, черпят авторитет от друг тип текстове, но някои от тях имат амбицията да бъдат възприемани като (успешни) писатели. Някои успяват, поне донякъде и поне пред част от българската публика (например Христо Огнянов). Но присъствието им в общия пейзаж на европейските литератури е проблематично. По-късно други успяват да намерят своята ниша и да бъдат не само забелязани, но и четени извън България. Това отвежда до следващия (четвърти) възел от проблеми, който заслужава да бъде споменат и мислен.

 

Той е свързан с публиката на писаната в чужбина литература и за интегрирането на авторите в чуждата среда и възприемането им там.

По-ясен изглежда въпросът за възприемането от българската публика на писаните в чужбина български текстове. До падането на Берлинската стена или поне до началото на Перестройката, тукашната пропаганда изгражда един подчертано негативен образ на „родоотстъпниците“. Този образ влияе, при това двупосочно, някои го приемат, други го преобръщат, героизират и виктимизират обектите на негативната пропаганда (това важи не само за емигрантите). Опростено казано – щом „Работническо дело“ е наругало нещо, то си заслужава да бъде прочетено. Пък и ако е похвалено по „Свободна Европа“. Проблемът е, че самите текстове липсват. Едно, че са инкриминирани, друго – че реално са малко и не чак толкова впечатляващи. Затова и двете пропаганди може да се занимават с личностите на емигрантите, но когато се стигне до текстове, те или са публицистика (и фейлетони), или са тукашни.

Чуждата публика в някаква степен вероятно следи сблъсъка на двете пропаганди, но не е склонна да се влюби в литературното творчество на българските политически емигранти. Това, разбира се, е казано твърде общо и вероятно могат да се намерят някакви частични изключения. Все пак, няма съмнение, че литературните изяви на българските политически емигранти не се радват на интереса и престижа на руските, полските, чешките им събратя по съдба.

Някои българи, част от тях политически емигранти, намират своята ниша и успяват да се интегрират в чуждата култура. Такава е съдбата на Майкъл Арлън (Дикран Куюмджиян), друг русенец, който няма престижа на Канети, но през 20-те години става успешен британски писател и холивудски сценарист. В следвоенния период, емигрантът Димитър Инкьов успява успешно да се вгради в немската литература (за деца); заслужава си да се съпоставят „немските“ му творби с популярните у нас негови „български“ политически фейлетони, разликата, струва ми се е значителна.

Интересен казус представляват няколкото, наложили се в чуждата среда емигранти, като Цветан Марангозов, които като литератори се обръщат преди всичко към българската аудитория и публикуват предимно на български.

Една част от малкото наистина успешните български автори, живеещи в чужбина, се насочват към тамошната публика, но търсят контакт и с тукашната – Юлия Кръстева, Илия Троянов. Някои дори – предимно към тукашната (Владислав Тодоров). Нещо повече, гледната им точка е комплексна, те виждат и представят тукашните сюжети си от двете възможни гледни точки. От една страна те са потопени в тях, от друга обаче ги виждат и отвън, като повече или по-малко успешно използват западните стереотипи за представяне на Източна Европа – Сибиле Левичаров, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Мирослав Пенков. Явлението далеч не е само българско или балканско, нито само в сферата на литературата. Самоекзотизирането е особено ясно забележимо в (ексюгославското) кино и е коментирано, първо, струва ми се, от Дина Йорданова, която също мигрира по света.

Някои от политическите емигранти като Атанас Славов, Димитър Бочев, Любомир Канов, не само се насочват преди всичко към българската публика, но и се завръщат в България, временно или за постоянно. Завръщат се и някои от по-късните мигранти като Виктор Пасков, Захари Карабашлиев и др. Мотивите са различни и комплексни, при някои от авторите може и да се допусне, че постигнатият успех по света не съответства на амбициите, докато тук популярността е по-постижима (по-добре първи на село, отколкото втори в Рим.)

 

Петият възел от проблеми е за мотивите на чуждите издатели да публикуват българска литература. Не само писана от емигранти и мигранти, но и от автори в България. В последните десетилетия възможностите за гастролиране на български автори по света се разшириха и това е добре както за тях, така и за увеличаването на преводите от български. По този път успешно върви Георги Господинов, по подобна пътека до чуждата публика достига Здравка Евтимова в други жанрове.

Споменаваме за успехите на българи по света, радваме им се, гордеем се, понякога леко завиждаме. По-рядко ги осмисляме рационално. Обикновено стигаме до подкрепата на българската държава, до нейната адекватност и до настояването тя да бъде разширена. Или до личните контакти на авторите и преводачите. Въздържаме се обаче да се запитаме до каква степен българските автори по света се радват на реален читателски интерес, подобно на, да кажем, Халед Хосейни или Елиф Шафак. Посегнах да спомена и високо ценения от мен Салман Ружди, но неговата популярност се дължи и на извънлитературни причини. Подобни извънлитературни причини, слава богу, са спестени на днешните български автори, някои от които разчитат на други средства за привличане на вниманието. Рецептите са известни, прилагат се отдавна по света, засега българските автори имат скромни успехи с осъществяването им по света.

Страхувам се, че наистина популярни по света български автори (все още) няма. Трудно ми е да посоча и писатели, които въвеждат нещо ново в световната литература и биват следвани от други, извън нашето културно пространство. Не забравям, че пишат на „малък“ език (малцина са тези, които пишат направо на някой от световните езици); допускам и че съвременната световна литература се е променила и в нея сякаш няма фигури като Джойс и Т. Ман. И все пак.

И все пак, български книги излизат по света, рецензират се, влизат в различни класации, печелят отличия. За някои от големите чужди издателства, вероятно е въпрос на престиж да разширяват географията на книгите, които публикуват. Това разширяване открива възможности и за български автори, които се конкурират за тези територии. В последно време литературата (а и културата като цяло) става все по-мрежова, различни организации и структури търсят автори от чужбина, предлагат им възможности за участия във фестивали, конкурси гостувания, уъркшопове. Това е, като че ли, основният канал, по който днешните автори достигат до чуждата публика. Понякога се питам – коя всъщност е тази публика, колко голяма е тя, кой е нейния център. Въпросът ми изглежда основателен, макар и болезнен. Но той непременно трябва да бъде поставен в по-широк контекст, трябва да помни, че навсякъде днес публиките се свиват, фрагментират, организират се около някакви свои центрове.

 

Подобен панорамен и безспорно далеч не изчерпателен преглед на българската емигрантска литература, би трябвало завърши с някакви обобщения. То няма как да избегне тъжната констатация, че поне през втората половина на ХХ век българската литература едва ли може да се похвали със значителни емигрантски автори от мащаба на, да кажем, Милан Кундера. От друга страна раздвижването през последните години вдъхва повече надежди.

През последните години, съзнателно или не, много от по-новите български автори, в чужбина и у нас, се стремят да привлекат вниманието и с някакъв извънлитературен елемент от своята творба (не непременно скандал), да я провокират по един или друг начин. При това, както и при останалите произведения на изкуството, вниманието все повече се насочва не толкова към публиката като цяло, а към някакъв неин сегмент. Това закономерно поражда разнопосочни читателски реакции, което всъщност представлява завръщане към нормалното възприемане на литературата.