Номерът на китайката – хем да е в Европа, хем да не е!

от -
470
Мирен протест срещу дискриминацията и расизма спрямо ромите в България. София, 21.12.2014. CC-BY Емил Коен.

 

Eвропейският парламент настоява за сериозни мерки срещу безнаказаността по отношение действията на неофашистките и неонацистките групи в някои държави членки. Тези действия са сред причините, които обясняват обезпокоителното нарастване на актовете на насилие. Те засягат цялото общество и са насочени към конкретни малцинствени групи, като например чернокожи европейци/хора от африкански произход, евреи, мюсюлмани, роми, граждани на трети държави, ЛГБТИ и хора с увреждания.

 

 

Наскоро имах разговор с академични лица за една амбициозна идея да се направи в София международна конференция за нарастващата заплаха от неонацизъм, антисемитизъм и расизъм по света и у нас. Темата е направо задължителна поради неуловимото отстъпление от демокрацията,  разтревожило достатъчно дори някогашния държавен секретар на САЩ Мадлен Олбрайт и тя написа цяла книга[1]. Можехме дори да я поканим за key speaker на конференцията!

Аргументите на академиците бяха неочаквано хлъзгави. Те не поставяха под съмнение смисъла от дебат по тези теми, при това – международен дебат в София. Не. Те поставиха под съмнение дали научните цели са съпоставими с целта /им/ да се оцелее. Нали знаеш, отхвърлиха идеята ми те. Наричат ни соросоиди, грантаджии, защо ни трябва зорлем да ставаме мишена!

                                          Колко е лош конформизмът!

Дни след този проблемен разговор във фейсбук бе публикуван статуса на силно вярващия писател  Александър Урумов, пиар на Красимир Каракачанов и МО. По грубост и нападки статусът на Урумов може да се сравни с ръкопашен бой. Източник на неговия гняв се оказа професор Миглена Николчина и програмата й „Политики на идентичността“, който тя преподава от години в Софийския университет „Св.Климент Охридски“. Урумов бе прочел съвършено „целево“ програмата й като „джендърска“ и призова да се разправят с нея като „вземете дЪрво“. Вестник Труд разбираемо тиражира Уромвщината, за радост на ръководството на БСП, на онези над 150 организации на родители и евангелски църкви подписали писмото срещу Истанбулската конвенция, на БПЦ, на Главното мюфтийство и на католическата църква от западен и източен обряд.

За изненада на мнозина, последва реакция на Софийския университет[2]. Това не се случва често, макар че трябва. Ректорският съвет осъди Александър Урумов и неговите брутални опити за намеса в академичната свобода. Любопитен детайл в този случай е „контра-реакцията“ на университетската позиция, изразена в социалните мрежи. Колеги на Миглена Николчина  припомниха злостното писмо до бунтовния поет Ани Илков[3], по повод на което ръководството подло замълчало. Реакцията на поета Владимир Сабоурин бе обилно подкрепена с намеци за парите на Джордж Сорос за наука, за „соросоидите“ в университетската власт.

А междувременно, в София продължават да се случват крайно неприятни неща. Не че по света те са непознати!

В последните дни на септември, вечерта след края на мача между „ЦСКА-София“ и „Левски“, чернокож британски гражданин става жертва на тежък побой от страна на футболни хулигани.[4]Шокираща подробност в нападението на Леон Кофи е,че побоят става в близост до сградата на МВР. Виковете на Леон не били чути от никого, естествено. Още по-естествена е дързостта на скинарите, пребивали необезпокоявано в центъра на София тъмнокожия британец. Добре,че някой звъннал на правозащитна организация, та тя осигурила на Леон Кофи достъп до  медицински грижи и адвокат.

Леон Кофи бе пребит в центъра на София

Полицията по правило е крайно сдържана при проявите на футболен расизъм. Тя завежда дела за хулиганство, като си затваря упорито очите за престъпления от омраза породена от етнос, религия, или сексуална ориентация. Когато покъртителните снимки на окървавения Леон Кофи излязоха в някои медии, реакцията на възмущение премина по-бързо от летен дъжд. Въпреки, че това не се случва за първи път у нас.На всичко отгоре бръснати глави, крайнодесни супремасисти и чисти неонацисти вилнеят все повече, включително в германски градове. Въпреки че в Германия е инкриминирано разпространението на нацистки възгледи.

                    Фашизмът винаги идва с тихи стъпки

Пак през октомври, в столичния Военен клуб се състоя церемония[5] . Наградиха Дянко Марков, човек с демонстративна легионерска идентичност, потвърждавана в десетките му интервюта и авторски книги. Марков представя десетилетия в своите писания Съюза на българските национални легиони/СБНЛ/ като патриотична организация и дума не обелва за акциите на легионерите срещу еврейските магазини, побоите, бруталността им. Срещу неговото награждаване протестираха еврейски организации, както и публични личности. Те посочваха като недопустими думите му, че „депортацията на враждебно население по време на война не е престъпление“, произнесени през 2000 година пред Народното събрание.

Медиите не реагираха. С две изключения[6].

Сайтът Фактор[7] описа Дянко Марков като летецът ветеран от Втората световна война, политически затворник по време на комунизма, изключителен оратор, подлаган на мъченията на комунистическия режим. Фактор системно публикува ревизионистични текстове относно участието на България в Холокост и отхвърля вината за депортираните 11 343  евреи от присъединените земи на Трето българско царство.

Другата медия беше левият сайт „Барикада“. Той отразява с негодувание церемонията по награждаването,[8]като описва детайлно животът на „анти-комуниста – фашист“Дянко Марков. „Барикада“ е единственият български сайт отразил и продължаващото с години наказателно дело от частен характер за клевета срещу журналиста Юлиана Методиева. Делото се води от 96 годишния Марков, обиден за фразата „ноторно известен антисемит“ употребена в статия, публикувана през 2015 г. в Маргиналия.

Колоритен детайл от сагата с Дянкомарковата награда е реакцията на Красимир Каракачанов. Той не присъства във Военния клуб и не я връчва лично, с което отново се прилага „номера на китайката“. Хем награждава стария „антикомунист“, членувал във фашистката СБНЛ, организация вписала в устава си „изчистването“ на България от евреи и други чужденци“, хем не идва.

                              Колко са демократи демократите. А медиите?

Политиците от десния спектър дават изобилно примери за расизъм и слово на омразата към етническите малцинства. Петър Москов, здравен министър от квотата на Реформаторите в кабинета Борисов-2, призова екипите на Бърза помощ да не влизат в циганските гета. Одиозният лидер на НФСБ Валери Симеонов предлага сегрегация на циганите и нарича ромските жени “ с инстинкти на кучки“. Негативната обществена реакция срещу него започна масово едва след последните му крайно обидни думи за майките на деца с увреждания. Те му костват ресора Национален съвет за сътрудничество и интеграция към Министерски съвет, отнет му в спешен порядък от премиера Борисов.

Прави впечатление един категоричен извод. До протестите на хората с увреждания, медиите са трайно нечувствителни към техните проблеми. Както и повечето малцинства, инвалидите, незрящите, нечуващите са невидими за масмедиите.

Не по-различно от Валери Симеонов, популярни жълти сайтове, който се радват на голям тираж, пишат дискриминационно и расистки за ромите.

Такава е и ситуацията с ЛГТБИ. Гей хората търпят системно негативни прояви. Изследване на Институт Отворено общество сочи двукратно нарастване на враждебното отношение към хомосекусалните. Социологическата интерпретация на този факт обвързва втвърдяването на стереотипите към ЛГТБИ с откровено манипулирания дебат около ратифицирането а Истанбулската конвенция за защита от домашно насилие. Дебатът приключи с решение на Конституционния съд, оповестил през юли,че този документ на Съвета на  Европа предлагащ ефикасни мерки и превенция срещу домашното насилие, противоречи на българската Конституция.

Михаил Стоянов стана жертва на двама, част от група, която „прочиствала“ парка от гейове.

Публична тайна е,че доверието към ценностите на ЛГТБИ пострада почти окончателно от този дебат именно заради думата „джендър“, изопачена от пропагандата и манипулацията не само на управляващите националисти. Още по-интересен е фактът, че националистите черпят ресурс за очернянето на еднополовите двойки от дългогодишното мълчание на демократичните парламентарни и извънпарламентарни партии за правото на семеен живот на гей хората.

                                     Омагьосаният кръг

Започнах  с разказа за това как университетски хора с характерния конформизъм на българите им позволи  хитро да се измъкнат от отговорна публичност по конфликтни теми. На какво ли се дължи този конформизъм? На какво ли се дължи жизнения „номер на китайката“ – хем да си правиш европейски университет, хем по български да се изсулваш от дебат по реалните обществени проблеми?

Истината е,че в първите години на прехода  елитите, журналистите и политическите партии нямаха пари. Финансирането на образователни дейности измъкващи българите от вградената им комунистическа парадигма и придвижването към европейски ценности беше крайно трудно.  В навечерието на приемането на България в Европейския съюз в главите на хората, както на „инфлуенсърите“ така и на журналистите, а още повече на учители, родители и току що проходилото в демократичните практики младо поколение, цареше все така примитивно индивидуалистичен, провинциален и етатистки хаос.

Провинциален, защото на отделния индивид му липсваше категорично широк хоризонт. Не му достигаше информация за либералните ценности, затова и ставаше крайно сърдит и агресивен към различните хора, например. Първата вълна на неприемане и жестока конфронтация на обществото /и медиите/ към хората с друга идентичност, се състоя още през 90-те години. Тогава като външен, чужд, или направо враг, бе припознат човека, потърсил духовно убежище в нетрадиционните вероизповедания.

Думата „секта“ се превърна в мощна стигма за евангелистите, кришнарите, будистите. Подозрителността на традицията към правата на не-православните деноминации се подсилваше от приемането на недемократична поправка на Закона за вероизповеданието[9]. Преследванията на верския „друг“ отслаби тънкото разбиране на това що е демократично.

Последователите на Кришна в квартал Филиповци бяха  подложени на стрелба от местен патриот през 1993 г.

Духът бе пуснат от бутилката и държавата пое в ръцете си конституционно гарантираната ненамеса в духовните нужди на вярващия. Днес отново сме свидетели на същото. Преминалите на първо четене законопроекти за вероизповедание на националистическата партия ВМРО, но и на ГЕРБ, са предизвикани от желание да се пази „националната сигурност“ от външни влияния като ислямски радикализъм. Въпреки, че по конституция църквата е отделена от държавата.

Пак в годините преди приемането ни в ЕС се състоя един дебат, чието ехо може да се проследи в описаното награждаване на Дянко Марков с орден за чест и достоен живот. Към днешна дата,Европейският парламент настоява за сериозни мерки за  решаването на този проблем – банализиране истината за Холокост.

Този дебат  накратко може да бъде представен през медийните войни на вестниците Дума и Демокрация. Ако за в.Демокрация Дянко Марков е произнесъл истината, тоест, България не е виновна за депортациите от Гърция и Македония, тя е спасила своите евреи и точка, точно обратното твърди в. Дума. Вестникът на социалистите въвежда извънредна рубрика „България и Холокост“, която поддържа месеци наред. В нея общественици от еврейски произход свидетелстват за страданията си от приетото антисемитско законодателство в Третото българско царство. „Дума“ остро реагира на управляващата тогава ОДС, в чиито редици е откровено про-фашисткият Демократичен форум, изпратил в НС депутата Дянко Марков. Обратно, „Демокрация“ последователно пише за „добрия цар Борис Трети“, за това колко уникално е спасяването на евреите ни и подчертава невъзможността да препятстваме депортациите от Скопие, Битоля, Ксантис и Кавала. Накратко, тези събития олицетворяват ревизионнистичния тренд, „нормализиращ“ фашизма и нацизма в публичното пространство|. Резултатът е нулево познание за трагичната съдба на евреите от новите български земи в газовите камери на Треблинка от страна не само на учениците до ден днешен, но и на техните родители.  Когато в първата четвърт на 21 век по улиците на София започва маршът на факлоносците, славещи фашисткия генерал Христо Луков, вече е много късно.

Над хиляда младежи последователи на лидера на СБНЛ ген.Христо Луков всеки февруари маршируват в центъра на София

Настина, късно ли е?

Невъзможно ли е да  превърнем в своя автентична идентичност  Европа на Различните, Европа на Другите?

Трудно ли е да осмислим защо наскоро Европейският парламент призовава толкова сериозно да бъдат забранени фашистките партии, движения, език на омразата!Клането в американската синагога преди дни е кървавият вик на антисемитизма.И то е дело на бял националист, призовавал към насилие срещу евреите в интернет. У дома награждаваме някогашен фашист, а публиката дори не разпозна симптом на какво е тази награда. В сайтовете на последователите на Христо Луков, чиито семеен приятел е награденият от Министерството на отбрана за „достоен живот“полковник от запаса, се публикуват необезпокоявано свастики, антисемитски „списъци“ и долнопробни персонални атаки срещу български евреи.

Невъзможно ли е да се придобие уважение към ромите като към равностойни човешки същества?А към турците?

Докога ще се страхуваме от бежанци, от хора с друг цвят на кожата?

Докога по стадионите ще кънтят расистки възгласи, а след мача да бъдат пребивани чернокожи, бежанци, или ЛГТБ хора?

Може би , докато университетите престанат с тежкия си конформизъм и зададат адекватни за членството ни в ЕС модели, поне пред студентите. Докато медиите си дойдат на място и всекидневно произвеждат  наистина информация, а не поредни порции дискриминация към уязвимите общности.

И… докато политици от крайнодесния спектър бъдат напълно изолирани, игнорирани и изхвърлени от пазара на изборите.

 

[1] Мадлен Олбрайт, „Фашизъм. Предупреждение“, изд. Ера, 2018

[2] https://www.marginalia.bg/novini/sofijski-universitet-svobodata-e-varhovna-tsennost-zashtitata-na-svobodata-varhoven-dalg/

[3] https://vladimirsabourin.com/2016/06/26/анонимно-писмо-до-ани-илков-съосноват/?fbclid=IwAR0z_8h1keEFbMad_hALx_nxfvf9C4v1oT0fOoX7lGjaLF3KHUBCZ

[4]https://www.marginalia.bg/novini/bhk-balgariya-ima-seriozni-problemi-s-neonatsistkite-dvizheniya-sred-futbolnite-agitki/.

 

[5] https://www.marginalia.bg/novini/vapreki-protestite-na-evrejskite-organizatsii-i-publichni-lichnosti-ministerstvoto-na-otbranata-vrachi-nagrada-na-predsedatelya-na-balgarski-demokratichen-forum-naslednik-na-sayuza-na-natsionalnite-le/

[6] По разбираеми причини не цитирам безбройните публикации на Маргиналия

[7] https://www.faktor.bg/bg/articles/novini/balgariya/nagradiha-politicheski-zatvornik-za-zaslugi-kam-otbranata-na-stranata

[8] https://baricada.org/2018/10/04/dqnko-markov-mo-legioner/

 

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).