Новите фашизми: Централноевропейските случаи

 

В това заглавие има малко претенциозност. Първо трябва да обясня има ли нови фашизми, какво е това. Всъщност се позовавам на Умберто Еко и неговото понятие за базовия фашизъм. Той публикува едно есе преведено на много езици, малко преди да си отиде от този свят. Но продължава да присъства с това есе, защото той накратко обяснява следното: този базов фашизъм, който може би има най-различни проявления почива на няколко неща, тук ще го цитирам:

  • Култът към традицията, да започнем първо. На хората,” казва, “които се чувстват лишени от ясна социална идентичност” базовият фашизъм, първичният фашизъм казва че “единствената им привилегия е, че са родени на едно място, в една и съща страна” и това, допълва той, “е произходът на национализма.”
  •  Второ, елитизмът – “типичен аспект на всяка реакционна идеология”, който не е нищо друго освен “грубо презрение към слабия”.
  • Най-сетне, третото, първичният фашизъм, казва той, “прехвърля своята воля за власт и към сексуалните въпроси”“презрение към жените, нетърпимост и осъждане на нестандартните сексуални практики, от целомъдрието до хомосексуалността”.

 

Виждате, широка палитра. Най-сетне първичният фашизъм, казва Еко, “се основава на избирателния популизъм, качествен популизъм”, при който “емоционалната реакция на избрана група от граждани, бива представена и приета като Глас на народа”. И най-сетне един пети, важен признак, казва той, първичният фашизъм “расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното”. “Търси консенсус в основата си и затова, казва Еко, първия тон на всяко фашистко или незряло фашистко движение е апелът срещу чуждите. Мисля, че ако използваме тази критериална система, можем да идентифицираме базов фашизъм във всички партии, които наричаме крайно десни и ултранационалистически.

Новото е, че тези елементи започваме да ги откриваме много нашироко в партии, които можем да квалифицираме като ултра консервативни или радикално консервативни. Тези партии с ултраконсервативен профил, макар да имат генеалогия не-фашистка и да се противопоставят на фашистите, ето какво става. Тома Биков, през 2015 година беше в една организация „Нови консерватори”, сега той е депутат от ГЕРБ, казва: “Историческата отговорност на всяка десница е да изгради монолитна държавност и правила по оста Бог – Отечество – капитализъм”. Иван Стамболов (Sulla) – известен блогър, обяснява, вземайки малко по-скромната позиция, “Хора, по-учени от нас, простите граждани, са го казали: консерватизмът се крепи на три стълба -капитализъм, национализъм и религия.”

Вижда се в тези ултра консерватори, реакция на една симбиоза, която се получи между политико-културния либерализъм, от една страна, и икономическия неолиберализъм, от друга страна. Симбиоза, която доведе до отхвърляне на либералната демокрация, квалифицирана като лицемерие, имаща в основата си едно растящо несправедливо социално неравенство. От друга страна, обаче, тези ултра консервативни партии, отварят широко вратата на откровено фашистки идеи. Или както казва пак Умберто Еко, ще завърша тук с цитирането му, “първичния фашизъм може да се върне под най-невинни маски. Наше задължение е да го разкрием и да посочим с пръст всяка от проявите му — всеки ден, във всяка част на света.”.

Говорихме за европейските избори, какво успяха и не успяха крайно десните националисти. Главният залог, който мнозина избиратели посочиха, беше, дали евроскептичните партии в новия Европарламент, мога да го блокират. Можем да кажем, че има страни в Европа, където демократичните общности се мобилизираха срещу екстремистите от крайно десния ултранационалистически спектър. Това стана в Нидерландия, където неочаквано социалдемократите излязоха на първи план. А двете крайно десни партии на Тиери Боде и Герт Вилтерс, макар все пак с 24 депутати, останаха много по-назад от очаквания резултат. В Дания – крайнодясната Датска народна партия получи все пак голяма плесница, което през 2014 не се случи. Парадоксално в Австрия, например, избухна  огромен, гигантски скандал. Тази Партия на свободата, както се нарича, остава трета, а очакваха много повече. Във Финландия, тези, които наричаха себе си “Истинските финландци”, а сега само “Финландците”, останаха на пета позиция. Това се случи в едни страни, в други – обратно . „Алтернатива за Германия” беше косвено ударена от скандала в Австрия, загуби два процента от 2014-та, но си остава четвърта. В Испания новата крайна дясна Вокс, реферираща към франкизма, спечели три места в Европарламента, колкото центристката Сиудаданос. Най-стряскащ изглежда примерът с Франция, но това не е новост, че на Евроизборите Националния фронт – преди, сега – Национален сбор, е толкова напред – първата партия по брой на получените гласове. Едва ли на парламентарни избори това ще се повтори там. В Италия обаче Северната лига получи доста сериозна позиция.

Какво става в Източна Европа?

Тътенът се чу, силно. Резултатите не са никак обнадеждаващи. На места партии ултра консервативни, националистически и с крайнодесен профил, печелят силни позиции. Да кажем две думи първо за тези ултра консерватори – „Право и справедливост“ в Полша, първа, много напред, но не толкова много пред десните либерали, да ги наречем така. Тази партия, „Право и справедливост“, по своята генеалогия не е неофашистка, но в много отношения публично защитава идеи, близки до тази крайна десница.

В Унгария това е „Фидес“. Забравихме вече, че тя възникна като либерална партия, че отиде при консерваторите в ЕНП, но Виктор Орбан е авторът на идеята за нелиберална демокрация, каквото и да означава това. Една партия, която си представя демокрацията според принципа, че победителят взема всичко, а останалите нищо. Добре, може би това е нелибералната демокрация.

 

В Унгария партията на Орбан Фидес печели убедително

 

В Чехия управляващата евроскептична партия, която беше много силно евроскептична, малко позатихна в своя евроскептицизъм, изглежда. Някои наблюдатели я наричат по-скоро „евро опортюнистична”, защото желае да се възползва максимално от Европейския съюз”. В някои страни обаче и ултранационалисти печелят позиции.

Това е в Естония – антиимигрантската Консервативна народна партия с 12,3 процента от гласовете, макар по-нисък процент от предишните избори, все пак спечели място.

В Словакия – ултранационалистическата партия на Мариан Котлеба, получи едно място с 12,6 процента, а да не забравяме че там доскоро управляваха социалдемократи, които бяха също доста националистически настроени.

В Латвия националистическата коалиция на Националната партия, едно място с 14,3 процента. В други страни ултранационалистите не спечелиха нито едно място, но то е защото ултра консервативните партии спечелиха много. Това е в Унгария, защото „Йоббик“ остана на пето място, но „Фидес“ говорят често като „Йоббик“.

 

И в Чехия крайните националисти също не получиха места, това е защото АНО, управляващата партия, често говори като тях. За мен основният проблем, в нашите страни особено, е съюзът, къде експлицитен, къде прикрит, между крайните консерватори и крайно десните националисти и неофашистите.

Ето този съюз, особено в условията на неукрепналите демокрации, като в Източна Европа, може да се окаже фатален поради няколко причини. Няма да ги изредя първо, второ, трето, но ще започна с това че ултра консерваторите легитимират в публичното говорене неофашистите и техните аргументи, включително езика на омразата. После, защото ултра консерваторите го правят, се съюзяват политически с неофашистите и ги правят легитимни в политическия процес, тоест изоставят карантината, която досега им налагаше демократичната общност. Въпреки че някои казват, че карантината е непродуктивна, в чисто морален, ако щете, план, аз не знам дали съюзът с тях е по-продуктивен. Участието, след това, на неофашистите във властта, може да доведе до сериозни последици за функционирането на демокрацията. Например във вътрешния ред, с налагането на принципа на силата, включително прекомерната като оставим настрана властта. Или в моралния ред, с налагането на една единствена морална истина и морален критерии, най-често консервативно-християнски, с което се ликвидират плурализма и се подкопава светската държава. В крайна сметка, в образованието – с налагането на културен код, основан на романтичната идея за националното, като нещо изключително, което обаче подкопава толерантността към другите. И не на последно място е и рискът от твърде силна зависимост от чужди ултра консервативни страни, като Русия, например.

Ще дам за приме един преведен на български текст от Олга Четверикова, където четем: “Както виждаме содомитската мафия днес представлява мощна идейно-политическа сила, която използва все по-агресивни форми за установяване на свой контрол над ключови сфери от културно-обществения живот. Но ние не сме Европа, ние имаме свой път, своя съдба, своя вяра, от която никога няма да се откажем. Русия остава последната и единствена крепост на православната духовност, която единствена може да противостои на разпростиращата се мерзост.”

Ако си мислите че Олга Четверикова е говорител на Синода на православната църква в Русия, не, лъжете се, тя е доцент в престижния Московски институт за международни отношения. В по-мек вариант Димитър Петров, блогър анализатор, член на младежкия консервативен клуб, ни обяснява: “Какви са всъщност наложените в нашето (а и в другите християнски) общества “полови стереотипи”? Най-общо казано, това е идеята, че мъжът олицетворява силата и разума, а жената – красотата и добротата. Че мъжете и жените имаме равни права, но различни задължения. От нас, мъжете, се очаква да сме силни (не само физически, но най-вече като дух), да проявяваме инициативност, да вземаме решения, да поемаме отговорности. Докато от жените се очаква най-вече да се грижат за хармонията в семейните отношения (включително и, като по-красивата част на човечеството, да поддържат естетиката както във външния си вид, така и в дома). И ако една жена все пак поеме мъжката “роля”, се приема, че това е временно и по необходимост (защото няма мъж до себе си или защото този мъж не се справя със своите задължения).”

Димитър Петров е 30 години по-млад от мен, но ако аз кажа това на моята съпруга, тя ще ме изслуша докрай, но след това тихо ще излезе от моя живот и никога няма да се върне. Как да неутрализираме всичко това? Защото всички тези движения говорят като че ли за проблеми, по които другите мълчат или се опитват да ги замажат. Изходът е само с демократични решения и с демократичен език за същите тези проблеми и същите тези страхове, а не да се влезе в същия този стил на говорене.

Експозето е изнесено на конференцията “Политики срещу омразата. Картография на фашизоидните движения в Европа и България”/29 май 2019/. Пълния текст може да прочетете в книгата “Европа под атака”

 

Avatar

Антоний Тодоров

Антоний Тодоров е професор по политически науки в НБУ, автор на "Граждани, избори партии. България 1879-2009" (2010) и на "Елементи на политиката" (2012). Специализирал в областта на електоралната социология.