Новият език на европейския популизъм. Защо „цивилизация“ замества „нация“?

Антиимигрантските популистки партии са обичайно явление на сцената на европейската политика най-малко от 80-те години на миналия век, но те придобиха нова известност през последните години. През май лидерът на френската партия „Национален фронт“ Марин льо Пен беше сериозен съперник във френските президентски избори; в надпреварата преди парламентарните избори в Холандия през март Партията на свободата на Геерт Вилдерс дълго време беше водещата сила, а Норберт Хофър от крайнодясната австрийска партия със същото име беше много близо до целта да победи в изборите за президент. Антиимигрантските популисти също така съумяха да пробият в страни, където преди това нямаха успехи, най-вече в Германия и в Швеция, където „Алтернатива за Германия“ и съответно „Шведска демокрация“ отбелязаха големи постижения на изборите.

Обикновено наблюдателите характеризират тези партии като традиционалистични, националистически и крайнодесни. Но въпреки, че тези партии преуспяват в това да поставят на първо място в реториката си националистически теми, както и такива, които засягат „героичните традиции“ на съответната страна и макар, че реториката им наистина понякога е крайна, би било грешка да ги разглеждаме просто като наследници на дългата европейска традиция на крайнодесен национализъм. За разлика от нацистката или от фашистките партии, съществували в Европа във времето между двете световни войни, партиите, за които иде реч, не са антисистемни играчи; те не отхвърлят демократичния конституционен ред. Те не са дори последователно крайнодесни. В противовес на консервативния си опонент Франсоа Фийон, льо Пен представяше партията си като „нито лява, нито дясна“ и обещаваше да защитава работниците от „свирепата глобализация“.

Вместо да се опитваме насилствено да ги напъхаме в рамката на стари категории, ние би трябвало да признаем, че много антиимигрантски партии днес развиват нов политически дискурс, който аз означавам с термина „цивилизационизъм“. Цивилизационизмът е приет от холандската Партия на свободата, от датската Народна партия, от норвежката Партия на прогреса, от финландската Партия на истинските финландци, от шведската Демократична партия, от френския Национален фронт и до известна степен – от белгийската партия „Vlaams Belang“, австрийската Партия на свободата и от италианската партия „Северна лига“ (но не и от „Алтернатива за Германия“, която плътно се придържа към традиционната националистическа крайнодясна реторика). Новият цивилизационизъм е парадоксална комбинация от едно „идентичностно“ християнство, секуларизъм, филосемитизъм[1], ислямофобия, и дори някои елементи на либерализма, като поддръжка на равенството между половете и правата на ЛБГТ хората. Той приема като факт една паневропейска цивилизационна идентичност която, както той твърди, е заплашена от исляма и е в ситуацията на основополагащ конфликт с него. Самият ислям тук се разглежда като отделна и чужда цивилизация. Този нов дискурс е по-изтънчен от открито крайнодесните движения и партии, но той също представлява цял спектър от сериозни заплахи за либералната демокрация.

От християнството към християнизъм

Цивилизационисткият популизъм беше за първи път въведен в политическия оборот от холандския политик Пим Фортайн. Изискан, открит гей, социолог, който в миналото си е бил марксист, Фортайн  няколко месеца преди убийството му през май 2002 г. се превърна в зашеметяващо успешен политик – чрез отхвърляне на табутата и предизвиквайки скучния консенсуален стил на холандската политика. Разбира се, Фортайн не беше първият, който се опитва да ползва популярните тревоги относно имиграцията. Също така мнозина преди него се опитваха да обвинят имигрантите за престъпността и безпорядъка в градовете. Но той изобрети новост: съчета антиимигрантската реторика (и най-вече антимюсюлманската) с либерални позиции по социалните въпроси, по-специално върху правата на гейовете. Самохвално наричайки себе си „Самюъл Хънтингтън[2] на холандската политика“, Фортайн  вътре в Европа се обърна към спектъра на проблемите, наричан „сблъсък на цивилизациите“, който той разбираше като нещо, което нарича  „юдео-християнска хуманистична култура“. Според него тя е либерална и отворена, а освен нея има и ислямска култура, която характеризираше като назадничава и и потисническа, особено по отношение на теми като пол и сексуалност.

В цяла северна и западна Европа, антиимигрантските популисти се позиционират по подобен начин – като защитници по-скоро на юдео-християнската европейска цивилизация, отколкото на собствената си национална култура.  Например, въпреки че Европа е един от най-секуларизираните части на света, с извънредно нисък дял на хора, посещаващи църквите, те през последните години все по-настойчиво се обръщат към „християнските основи на Европа“. Льо Пен подчертава „християнските корени“ на Франция, Хофър включи думите „и нека Бог ми помага“ в плакатите за президентската си кампания. Но християнството, към което те се обръщат, не е действителната християнска религия, то по-скоро е маркер, означаващ споделена култура и идентичност. Това секуларизирано, превърнато в култура християнство, силно се различава от християнството, към което се обръщат хората в източна Европа, особено в Полша, където религиозната вяра и практика остават много по-силни и където национализмът и католицизмът са здраво сплетени.

Християнството, или християнизмът, както аз го наричам, призовано от популистите  от северна и западна Европа е нещо, към което по-скоро човек принадлежи, отколкото нещо, в което вярва; то е начин да определим „нас“ по отношение на „тях“. Ако „те“ са мюсюлмани, тогава „ние“, европейците, трябва в някакъв смисъл да сме християни. Но това не означава, че трябва да сме религиозни. Наистина, продължаващата ерозия на християнството като религия, улеснява обръщането към него като към културна и цивилизационна идентичност, разбирана като споделени ценности, които нямат нищо или почти нищо общо с една действителна религия.

Обръщайки се към християнската идентичност, цивилизационистите подчертават своята секуларност. Но няма противоречие между популисткия десен християнизъм и неговата секуларност, защото и двете произлизат  от тревогата им по отношение на исляма. Тази нова секуларност изобщо не засяга християнските религиозните символи, аргументи или практики. Напротив, тя засяга, прицелва се в символите, аргументите и практиките на мюсюлманите. Например, във Франция секуларизмът се използва с цел да оправдае практики като забраните  за сервиране на ястия без свинско месо в държавните училища, или на ритуалното колене на животни без преди това да бъдат зашеметени, както и недопускането на сервиране на храна „халал“, т.е. приготвена съобразно изискванията на мюсюлманската религия, в публичните институции. Популисткият секуларизъм  също така ни информира за въвеждането на ограничения върху облеклото на жените мюсюлманки, които включват забрана за носенето на бурки, въведена в някои френски градове през 2016 г., както и на забраната за покриването на цялото лице на жената, въведена в Австрия, Белгия и Франция. Можем да обобщим, че цивилизационистите избирателно използват секуларизма с цел да изхвърлят исляма от публичната сфера, като в същото време изключват или лишават от легитимност християнските аргументи за съчувствие към мигрантите  и бежанците.

Отдалечавайки се още повече от старите европейски десни, които бяха, общо взето, антисемити, новите цивилизационисти полагат усилия да подчертаят своя филосемитизъм и подкрепа за Израел. Например Вилдерс  твърди, че Израел е „близо до сърцето му“ и че „тази страна е на фронтовата линия на отбраната срещу исляма“. За традиционните крайнодесни, евреите представляваха заплаха за етнокултурната хомогенност на нацията. Но днес, когато нападенията, главно във Франция и Белгия, на мюсюлмани срещу евреи стават все по-чести, антиимигрантските популисти вече определят евреите като типични жертви на исляма. Вместо да изключват евреите от националната общност, партии като френският Национален фронт ги ухажват, твърдейки, че те отново са уязвимо малцинство. Обръщайки се към френските евреи в едно интервю от 2014 г. Марин льо Пен твърди, че нейната партия „несъмнено е най-добрият щит, който може да ви защити един истински враг, т.е. срещу ислямския фундаментализъм“.

Новите популисти също така прегърнаха реториката на половото равенство. В Скандинавия и в Холандия, където равенството между половете е основна национална ценност, тази прегръдка има националистическо измерение. Но дори в по-малко либерални страни, като Франция, крайнодесните популисти провъзгласяват равенството между половете за европейска ценност, която има корените си в християнската традиция, която те противопоставят на половото неравенство и потисничество, които, както те твърдят, са вътрешно присъщи на исляма.  Например, популистката реторика представя мюсюлманските жени като жертви на чужди културни практики като принудително забулване, уговорени бракове, домашно насилие, полигамия и обрязване на гениталиите, а западните жени, според нея, са уязвими за сексуално насилие от страна на мюсюлманските мъже. Тази маневра позволява на цивилизационистите да представят своето противопоставяне на исляма като защита на жените и също така да оправдаят Европа, определяйки половото неравенство като проблем изключително на мюсюлманите.

Приемането на правата на гейовете, най-малкото на тези вън от Холандия, е по-колебливо. Повечето антиимигрантски популистки партии продължават да подкрепят традиционните модели на семейството и единствено норвежката Прогресивна партия недвусмислено поддържа еднополовия брак. Но тези партии  също така подчертават опозицията си към дискриминацията срещу гейовете и лесбийките, като критикуват исляма за неговата хомофобия. И освен това Националният фронт и други антиимигрантски партии дискретно се опитват да привлекат на своя страна гласовете на ЛГБТ хората.

Репресивна толерантност

Филосемитизмът, подкрепата за равенството между половете и поддръжката на правата на ЛБГТ хората се ползва по поразително еднообразни начини в цивилизационисткия дискурс на десните популисти: за подчертаване на изостаналостта на исляма по отношение на европейската модерност и за да представят антиимигрантските десни като защитници на либералните и прогресивни ценности на европейския континент. Иронията, съдържаща се в това, че популистката нетолерантност и  нелибералност, която поддържа изключеността, възхвалява толерантността, либерализма и включеността на Европа, е понятна за всекиго.

Но популисткото избирателно прегръщане на секуларизма и на евреите, жените и гейовете, не е само реторична стратегия, то е също и електорална. То е начин, който популистите ползват, за да достигнат до нови електорални групи и да спечелят поддръжката на мнозинството. Популистите твърдят, че всички тези тези групи са заплашени – както физически, така и културно – от така наречената ислямизация на западните общества. Освен това те твърдят, че така наречените  „мейнстрийм партии“ и културни елити, пренебрегват тази заплаха. По такъв начин, според тях, интересите на евреите, жените и ЛБГТ хората най-добре  биват защитавани от тези, които не се страхуват да говорят  за тях, т.е. от тях самите. Има доказателства, че тази стратегия помага на популистите да привлекат повече жени, както и избиратели, които твърдо поддържат правата на гейовете.

Новото сливане на преди това коренно различните мисловни тенденции, отправя предизвикателство към преобладаващите схващания за популистката ксенофобия, която често е характеризирана като фундаментално националистическа. Партии като Националният фронт във Франция, Партията на свободата в Холандия, едноименната партия в Австрия, са, разбира се, националистически. Те чертаят най-фундаменталните граници между себе си и другите  по линиите на съприкосновение на цивилизациите – между юдео-християнския Запад и исляма, а не по националните гранични бразди.  Какво е това, което обяснява новото разчертаване на граници? От една страна, националните различия са отслабени чрез задълбочаването на европейската интеграция и чрез глобализацията. В същото време нарастващата видимост на мюсюлманската религиозност в една нерелигиозна среда подчертава контраста между секуларизираното християнство и очевидно устойчивия към секуларизацията ислям. И, разбира се, популистката загриженост относно исляма като нещо, което е чуждо на цивилизацията и я заплашва, придобива допълнителна сила от драматичните и със отличен символен резонанс нападения през последните години, вършени в името на исляма в редица европейски столици.

Възходът на цивилизационния популизъм е история, която се преплита с иронии и обръщания. Секуларизмът, който дълго време беше идеология на левицата, сега се утвърждава от десните. Дълбоко нелибералните популистки десничари провъзгласяват свия либерализъм и привързаност към филосемитизма, равенството на половете и правата на ЛБГТ хората. Колкото повече Европа се секуларизира, толкова повече бива описвана като християнска. Християнството, от своя страна, бива възхвалявано като изворът на либерализма, секуларизма и равенството между половете. И дори когато европейският проект започна да се запъва, пан европейската идентичност, определена чрез религиозни и цивилизационни термини, заема все по-централно място в дискурса на континента.

Едно самосбъдващо се пророчество?

Главната опасност от европейския цивилизационен популизъм, по-специално дотолкова, доколкото темите му започват да бъдат като ехо повтаряни в централните политически дискурси, е че той може да се окаже самоизпълняващо се предсказание. Чрез представянето на исляма в качеството на фундаментално чужд на всичко на което европейците държат, чрез характеризирането му като „най-голямата заплаха за оцеляването на нашата цивилизация“, както прави Виледрс,  цивилизационистите окуражават и легитимират съответното отхвърляне на Европа и на Запада от страна на мюсюлманите, които са граждани на ЕС. Такава безкомпромисна антизападна позиция е, можем да сме сигурни, същностен елемент на някои нишки от ислямския дискурс, който съществува независимо от антимюсюлманското говорене. Но европейският цивилизационен популизъм рискува да направи тези радикални антизападни мотиви по-правдоподобни и по-привлекателни за мюсюлманите. Провъзгласявайки в едни много остри  термини несъвместимостта между Европа и исляма, новият цивилизационизъм не само не може да помогне за преодоляването на отчуждението на европейските мюсюлмани, но го и задълбочава. Същото се отнася и за недоверието между европейските мюсюлмани и християнското мнозинство, което номинално преобладава в Европа. По този начин, този нов цивилизационизъм може да допринесе за създаването на същото разделение, което твърди, че описва.

Пред лицето на тази опасност е важно да се настоява – в противовес на вулгаризираната гледна точка на Хънтингтън, възприета от цивилизационните популисти, че цивилизациите не са единни явления с извънвремеви същности, които се намират в непримирими противоречия една с друга. Те са обхватни, разнообразни, непокорни и развиват полета на практики и на дискурси. Да се постулира „сблъсък на цивилизациите“ означава да се пренебрегва много по-важния сблъсък вътре във всяка от тях.

Следователно окарикатуряването на исляма от страна на цивилизационистите трябва да бъде оспорено. Антропологът Джон Боуън например показа недостатъците в широкообхватните  твърдения относно исляма и неравенството между половете. Но опитът на цивилизационния популизъм да прикрие своето изключващо схващане чрез респектабилната мантия на либерализма също трябва да бъде оспорен. Няма нищо либерално в инструментализацията на филосемитизма, на равенството между половете и на правата на ЛБГТ хората от страна на антиимигрантските популисти. Това по-скоро не е нищо друго освен циничен опит за разширяване на тяхната електорална база, чрез заиграване с тревогите относно предполагаемата ислямизация на европейските общества. В края на краищата, цивилизационисткото и псевдолиберално оформяне на антиимигрантските популисти в северна и западна Европа, е просто тънка идеологическа замазка, а враждебността към исляма е основополагащата.

Преводът е на статия, публикувана в декемврийския брой на реномираното американско списание за международни отношения “Foreign Affairs”, препечатана в сайта „Majalla” на 08 декември.

 

[1] Филосемитизъм е термин, с който се означава противоположното на антисемитизма, т.е. това е любов към евреите или юдеите. Бел. прев.

[2] Самуел Хънтигтън е  американски антрополог и политолог, автор на нашумялата книга „Сблъсък на цивилизациите“, която е преведена и на български. Бел. прев.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Роджър Брубейкър

Роджър Брубейкър (Rogers Brubaker) е професор по социология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, Калифорния, САЩ. Той е автор на много книги и статии за национализма, етноса и етническите отношения. Най-известната му книга „Национализмът в нови рамки. Националната общностност и националният въпрос в Нова Европа“ през 2004 г. е преведена и на български от издателство „Критика и хуманизъм“.