Ново изследване за езика на омразата

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата".
Тази публикация е създадена в рамките на проекта “Смях срещу омразата”.

Какво е „слово на омразата“? Публиката, или най-малко либерално настроената, си мисли, че знае всичко за този феномен. Наистина, не е сложно да разбереш, че лозунг като, да речем, „Циганите на Сатурн“[1] или появилите се наскоро стикери по коли в град Козлодуй „Демократът и циганинът убиват белите хора“[2] или прословутият статус във Фейсбук на здравния министър Москов на 7 декември 2014 г. „Дотук с приказките за това кой какви права имал (…). Ако някой е избрал да живее като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв“, са „враждебна реч“. Това е ясно, както се казва, „от пръв поглед“.

Но как да разпознаем враждебната реч, когато чрез употребата на особени реторични техники се постига мощно облъчване с ненавист на „враговете“, „предателите“ и изобщо, на всички „ТЯХ“, които ни „пречат да живеем, както искаме“? Как се конструира словото на омразата, особено когато става дума не за отделни думи или лозунги, а за големи, свързани текстове? Какви са употребяваните за целта техники? Какви и доколко са ефективни начините на борба с езика на омразата, които са коренно противоположни в САЩ и в ЕС? И най-сетне: колко и как е разпространена враждебната реч в медиите на Македония в текстовете им, имащи за предмет България и българо-македонските отношения?

На всички тези, а и на още много други въпроси отговаря солидното изследване на македонския автор Ненад Живановски „Езикът на омразата“, появило се преди няколко месеца у нас[3]. Безспорно това е най-сериозното изследване по темата, появявало се в българското публично пространство. Трудът, който Живановски е положил, е огромен, запознанството му с трудовете по темата за враждебната реч – завидно: достатъчно е да кажем, че само библиографската справка в края на книгата заема цели 15 страници!

Всъщност две трети от съдържанието на книгата представлява теоретичен увод към последната трета глава, озаглавена „Проучване на политическия дискурс в македонските медии. Емпирични изследвания“, в която се съдържат данни от анкетно проучване със специален въпросник на 70 действащи македонски журналисти за естеството и разпространението на езика на омразата в македонските медии, както и анализ на съдържанието, т.нар. „контент анализ“ на 652 текста от македонски медии (печатни и електронни), публикувани в периода юни 2010 – август 2011 г.

Широтата на основата, върху която Живановски гради емпиричното си изследване, е наистина рядко срещана в българската хуманитаристика. В книгата му е разгледана историята езика на омразата – като се почне от ранните години на миналия век и се стигне до новото хилядолетие, специално внимание е отделено на враждебната реч в Хитлерова Германия и в Италия на Мусолини. Тук един по-придирчив поглед би поискал да види и поне бегъл очерк за враждебната реч по отношение на „гнилия Запад“, която господстваше в медийния и въобще в публичния дискурс на т.нар. „социалистически страни“ през периода 1948 – 1989 г. Но може би в бъдещо изследване авторът ще обогати очерка си за историята на враждебната реч и с този раздел.

Много интересна е тази част на книгата, където Живановски говори за законодателството срещу враждебната реч в Европа и неговият произход от твърдото желание да не бъдат никога повече допускани повторения на изтреблението на хора само заради етнокултурната им принадлежност, каквото беше избиването на европейските евреи през 1939 – 1945 г. от нацистка Германия, известно като Холокост. Много поучителен е разказът за разликата в подхода към враждебната реч в Европа и в Канада, от една страна, и в САЩ, от друга. В ЕС с различни текстове в съответните наказателни закони изговарянето или публикуването на враждебна реч е престъпно деяние, което се преследва от прокуратурата  (у нас такъв текст е чл. 162 от НК[4]). В САЩ това, което ние разбираме под враждебна реч, е защитено от Първата поправка към Конституцията, защитаваща свободата на словото и въздигаща я в ранг на първостепенна ценност.[5] Поради това в тази страна е възможно нещо, което в Европа би било счетено за абсурд и би било забранено: нацистка манифестация в центъра на населен с евреи квартал, повечето от които са били, на всичкото отгоре, хора, спасени от нацистките лагери на смъртта. Спорът между двата подхода се води вече повече от 70 години. Заслуга на автора е, че очертава ясно аргументацията на Европа и на САЩ. Доводите на Европа, най-общо казано са, че враждебната реч следва да се криминализира, защото тя има огромен принос за разпалване на гигантското кръвопролитие, наречено Втора световна война, ако искаме това да не се допуска повече, трябва да забраним речта, подстрекаваща към омраза и насилие. А доводите на САЩ всъщност са много добре показани в статията на известния историк и публицист Тимъти Гартън Аш „Въвеждането на цялостна забрана на отричането на Холокоста ще е сериозна грешка“ и прочитането на този текст ще даде по-добра представа за тях от какъвто и да е преразказ.

Втора глава „Политически дискурс в медиите и езикът на омразата“ представлява по същество подробно описание, което може да се ползва донякъде и като справочник за това как се строи – от гледната точка на лингвистиката, социалната психология, науката за комуникацията, социологията и други хуманитарни дисциплини – враждебната реч и как тя трябва да се анализира. Тук особено силно впечатление прави детайлният анализ на способите и техниките, чрез които се произвеждат враждебни изказвания, както и на начините на изследването на тези дискурси, обединени в дисциплината „Критически анализ на дискурса“. Дори само изброяването на заглавията на някои от техниките, ползвани главно от политиците, за производство на враждебна реч, показват богатството на начетеността на автора и могат да послужат като практическо помагало на изследователите. Ето:

  • инклузивна техника (т.е. създаване на символи за идентификация, главно национално,хно не само; ярки примери за ползване на тази техника са образите, в които виждаме как президентът Клинтън се храни в заведение за бързо хранене, колегата му Рейгън сече дърва, а предшественикът им Картър се снима на фона на плантацията си от фъстъци, защото той е „фермер“),
  • техника на свидетелстването, т.е. изброяване на „нашите“ постижения в противовес на „техните“ неудачи,
  • техниката на позоваване на исторически изказвания, показващи „нашето“ славно минало,
  • техниката на внушаване на страх или на заплаха,
  • техниката на „логическото заблуждение“: тук много изпъкващ пример е обещанието на един македонски политик, че ако бъде избран, ще докара милиард долари инвестиции от Тайван; избрали го, но Китай бързо прекратил отношенията си с Македония, а инвестициите били съвсем малко, много далеч от обещания милиард (стр. 191- 198).

Същественото в тези анализи на автора е, че враждебната реч може да се произведе и да окаже разрушителния си ефект не само и не единствено чрез пряко ползване на думи, които обиждат цели групи по расов, полов, етнически, религиозен, национален, езиков, възрастов или друг признак. Не, враждебна реч може и непрекъснато се произвежда чрез ползване на неутрални думи. С тях обаче може да се изготви много отровна „комуникационна каша“. Всъщност, ако се огледаме, това непрекъснато става. Струва ми се, че този аспект на изследването, макар авторът да не го подчертава специално, е важен и насочва вниманието към области, към които тези, които изследват и се борят срещу езика на омразата, рядко се обръщат.

Но Живановски не спира до тук – той се занимава с емоциите, като провокиращи омраза, с жестовете на публичните комуникатори (най-яркият пример, но далеч не само той, е, разбира се, изпънатата напред и леко нагоре дясна ръка, нацисткият поздрав), със символите.

Разбира се, за българските читатели най-голям интерес представлява трета глава на монографията  „Проучване на политическия дискурс в македонските медии. Емпирични изследвания“. В тази глава, обилно илюстрирана с откъси от медийни публикации, взети от македонските медии (при това те са дадени в оригинал, т.е. не са превеждани на български) се изследва начина, по който се пише и се излъчва в Македония за България. Ето някои от изводите, до които достига авторът:

  • „Политическият дискурс по отношение на България, проектиран в македонските медии, е със силно изразена етноцентричност и наличие на националистически елементи“;
  • „При отразяване на отношенията с България съществува подчертана идентификация с на по-голямата част от журналистите с държавата и с онова, което представлява публично прокламиран национален интерес. Вместо да бъде фактор, чието влияние произтича от професионална позиция, журналистиката се превръща в инструмент на политиката“;
  • „В желанието да се застъпва и отстоява националният интерес, често не се зачитат професионалните стандарти и се дават оценки там, където трябва да се запази професионална дистанция“.

Интересен и добре обоснован е и изводът на автора, че езикът на омразата към България „не е иманентен фактор на политическия дискурс, проектиран в македонските медии, а е с маргинална значимост за влияние върху публичното мнение“ (стр. 367-8).

Всъщност, ако вместо „Македония“ и „македонски“ напишем „България“ и „български“ дали няма да можем да направим същите изводи, само че отнасящи се до българските медии?

Книгата на Живановски в много отношения е пионерска. Може би това е причината позоваванията на чуждестранни автори често да са толкова много, че е трудно да се види къде е текстът на самия автор. Обхватността на темата вероятно е и причината на места изложението да звучи по-скоро като популярен справочник в областта на медийните изследвания, отколкото като решаване на конкретни проблеми. Но това са пропуски, които могат да бъдат отстранени в ново издание на същата или в други книги на автора.

 

[1]Транспарант с тези думи бяха изписали ултранационалистически настроени демонстранти преди десетина години по време на антиромска демонстрация след сблъсъци между роми и националисти в покрайнините на София. Очевидно е, че изразът „Циганите на Сатурн“ е прозрачна алюзия на нацисткия лозунг „Евреите – на сапун“.

[2] За разследване на случая с тези стикери съобщава на 20 юли сайтът на Прокуратурата на Република България, вж. http://www.prb.bg/bg/news/aktualno/prokuraturata-v-kozloduj-se-samosezira-otnosno-z-1/

[3] Ненад Александър Живановски, Езикът на омразата, С., изд. „Рива“, 2015 г., 384 стр. Книгата е защитена и като дисертация за присъждане на научната и образователната степен „доктор“ в Русенския университет.

[4] Основният текст на ал. 1 от този текст гласи следното: „Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.“

[5] Тя гласи: „Конгресът няма да приема закони, които установяват или забраняват свободното изповядване на каквато и да било религия, ограничават свободата на словото, свободата на пресата или правото на хората да се събират мирно и да се обръщат с петиции към Правителството за отстраняване на несправедливости“.

Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община. Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение “Маргиналия”
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.