Нужно ли е гражданско образование за съвременните тийнейджъри?

 

 

За да станеш гражданин, който прави това, очевидно няма как през личния опит, през домашното възпитание да се случи – необходими са и някои допълнителни знания, упражнения, практики и училището е  мястото

Ученикът да не бъде чекмедже, където се прибира информация, а  да бъде съучастник в учебния процес

Едно е да се ориентираш в света, друго е да използваш специфичните инструменти, които те правят гражданин

Учебникът заслужава всеки възрастен, особено ако е живял по време на комунизма, да го прочете

 

 

Доц. д-р Румен Петров: Добре дошли в редовния ни дискусионен формат! Както знаете, публикуваме стенограмата от разговора в Маргиналия. Да започнем с въпроса защо е необходимо гражданско образование в българската образователна система?

 

Доц. Велина Тодорова, юрист, преподавател по право и член на Комитета за правата на детето към ООН, съавтор в новия учебник

 

Защо е необходимо гражданско образование? Необходимо ли е и защо то влиза с учебник? За мен поне отговорът е очевиден и той е утвърдителен – много е необходимо. В това ни убеждава опитът ни през годините, в които живеем в демократична държава, защото имаме нужда от активни граждани, ако мога така накратко да се изразя. Имаме нужда от хора, които да искат, да претендират, да участват, да допринасят. За да станеш гражданин, който прави това, очевидно няма как през личния опит, през домашното възпитание да се случи – необходими са и някои допълнителни знания, упражнения, практики и училището е  мястото, където това да се случва. Защото имаме и едно вече модерно разбиране за децата, като, освен че са хора с развиващи се способности, те трябва и имат правото да участват. Участието означава информираност, означава подготовка, означава, разбира се, и подкрепяща среда. Защо трябва да участват? Защото всеки гради живота си сам, не можеш да го научиш това като станеш пълнолетен, трябва ни подготовка още в детската възраст. Това е моят първи най-общ отговор на този въпрос.

 

Красимир Киров, учител по философия

Необходимо е, разбира се, да има гражданско образование в училище. То трябва да бъде строго диференцирано в сравнение с това, което е имало преди 1989-та година в авторитарните режими. Всъщност като си говорим за някакъв контрапункт, тук е може би едно от основните съображения на хората, които биха коментирали това защо трябва да се учи гражданско образование – това не трябва да е научен комунизъм или история на БКП, изобщо всичките „идеологически дисциплини 2.0“ както е вече по-популярно да се говори в Интернет жаргон. Това трябва да е нещо, което да е коренно различно от всичко, което е учено по време на авторитарния режим, да е нещо независимо само по себе си и всъщност, поне според мен то по някакъв начин да поставя акцента именно върху практическата полза ти да си активен гражданин. Тоест оттук насетне имаме две предизвикателства пред самата програма за гражданско образование, едното от които е тя да бъде автентично защитена пред аудиторията, без значение дали става дума тук само за учениците или за ученици и родители, защото, както знаем вече, сега поне по отношение на средното образование, родителите присъстват по същия начин, по който присъстват и техните деца в нашите часове и съответно с тяхната гражданска култура и техния поглед върху нещата разбират това, за което ние говорим, по определен начин. Просто като вметка, един пример и ще дам думата на останалите, имах един много интересен случай миналата година, защото тогава преподавах „Свят и личност“ и от време на време се засягат политическите теми, то няма как да е другояче. И един от учениците каза: „Добре, господине, но съгласете се с мен, че всички привърженици на (една конкретна политическа партия, без да споменавам имена, която към днешна дата и тогава беше доста актуално да се ругае) са лумпени“ едва ли не. И аз съответно казвам: „Хората имат основание да вярват на определени политически хора, това че примерно аз или Вие не симпатизираме на определена партия съвсем не означава, че хората, които симпатизират на тази партия могат да бъдат квалифицирани по някакъв негативен начин“. Една от идеите и може би едно от основните предизвикателства, върху което ми се иска да акцентирам, е именно това, че ние, за съжаление, живеем в едно сериозно идеологически противопоставено общество, което някак си не е преодоляло товарите на идеологическия период и на Прехода като цяло. Няма воля за дискусия – дори днес като гледаме и следим политическата ситуация в страната, ние виждаме как хора, натоварени с определен вид политическо доверие, са също така склонни на диалог по същия начин по който са склонни феновете на два различни футболни отбора, които враждуват помежду си, което е нещо, с болка и със съжаление го казвам, изключително неблагоприятно. Две са нещата, просто да резюмирам, едното е, че гражданското образование трябва да се различава основно от това, което е било преди 1989 година и второто нещо, което е – то трябва да бъде ясно аргументирано пред аудиторията с конкретна практическа насоченост на тези знания, те да не бъдат теоретични сами по себе си, а да се знае защо ученикът трябва да бъде в активна гражданска позиция и защо тези познания са му необходими. Това е от мен, надявам се не съм бил многословен.

 Деян Петров, секретар на Тивериополски епископ Тихон и църковнослужител при Параклиса в Александровска болница, представител на организацията “Доброволците на Свв. Георги” за грижа за болни и нуждаещи се

Аз съм юрист и това е, с което си изкарвам прехраната, а богословието е това, което ми храни душата, така да се каже. След като завърших и формалното си богословско образование, от около три години се грижа за параклиса в Александровска болница и от последните две години организирахме една група доброволци за помощ на нуждаещи се и болни хора. В момента раздаваме и храна на около 1300-1500 души на месец. Така че, може би донякъде съм съпричастен и към гражданската активност, и към гражданските инициативи, а и в разговор с Венелин стана дума и за богословския аспект на тази прекрасна инициатива за този учебник по гражданско образование, така че ще се радвам, ако мога да допринеса с нещо за обсъждането.

 

Проф. д-р Георги Димитров, преподавател по европеистика в Софийския университет, съавтор на новия учебник

Ще започна малко по отдалече.Всъщност идеята за целенасочено, преднамерено и подкрепяно от държавата гражданско образование не е кой-знае-колко стара. Защото в наши дни, в цяла Европа има гражданско образование, но от друга страна виждаме, че има специализирани международни списания, които ежегодно бълват статии и които обясняват колко са тежки проблемите с това образование в съответните национални общества. Даже, ако не се лъжа, прословутият доклад на сър Бернард Крик[1] във Великобритания e от края на 90-те години, когато вече става ясно, че – включително в страна с толкова дълготрайна, вековна традиция в демокрацията, се налага новите поколения да бъдат социализирани като граждани, не просто по силата на житейския опит, а и чрез образователната система. Така че, от една страна, в съвременните, развити модерни общества късно се разбра, че гражданин не може да станеш само с ядене. Даже и акъл е хубаво да има, но това е задължителна предпоставка, а не достатъчно условие. Стана ясно, че трябва да се инвестират преднамерени усилия в огражданственяване на всяко ново поколение.

При нас идеята за гражданско образование в училището също дойде някъде през 90 те години, само че с нея се захванаха едни удивителни фигури, които в човешки план са много симпатични, приятни събеседници на маса, но целият им предходен опит е точно обратното на онова, което би следвало да бъде гражданското образование. Всъщност, спомняте си, че един от храбрите управленски жестове на министър Даниел Вълчев бе да отмени предстоящата матура по гражданско образование, задължителна за средното училище, защото нямаше такъв предмет. Е, питаме се, а защо нямаше такъв предмет?

И отговорът е – защото в българската образователна система няма място за гражданско образование.

Казвам го в прав текст: В училището в България не може да има гражданско образование по една проста причина – гражданското образование предполага съвместна активност и носене заедно на отговорността за резултата от начина, по който живеем заедно. Това, както би се изразил Венелин(Венелин Стойчев е среда авторите на новия учебник – б.ред), би означавало „учениците да бъдат овластени“ да се произнасят по качеството на учебния процес, по качеството на училищната среда и по взаимоотношенията си с учителското тяло. Как си представяте, че в българското училище, което в продължение на много десетилетия е центрирано върху учебното съдържание и то трябва да подготвя отличници, а не личности, може изведнъж да има гражданско образование?! Това  би било  микро атомна бомба. Или ще имаме училище, което е подредено на стария, добре познат, дисциплинарен принцип и то те натискат да научиш урока и да го възпроизведеш, или, ако това не е така, трябва да има алтернатива. Алтернативата е ученикът да не бъде попивателна; ученикът да не бъде чекмедже, където се прибира информация, а  да бъде съучастник в учебния процес. Къде го има това?

Така че моят отговор е, че – да, много е необходимо в обществото да имаме поколения, които са приучени да бъдат граждани. Това може да стане по училищен път, но за съжаление, предпоставките не са добри.Защото ние се опитахме да напишем учебник по гражданско образование чак за 12. клас, но ние сме на сто процента задължени да следваме учебната програма. Тя е написана от неизвестен колектив с неизвестно каква компетенция и тази след това легализираната от името на Министерството програма става скеле и усмирителна риза, върху или в която авторите трябва да вложат някакви свои виждания. И ние, всъщност, се видяхме принудени да преобърнем програмата на МОН. Поради което отнесохме критика от някои рецензенти – кои сме ние, че ще знаем какво е това „гражданско образование“ и ще пренареждаме смисловите елементи в училищната програма, то не можело така… Как така се въвежда най-напред държавата, а след това от държавата произлиза гражданството?

Ще ме прощавате, държавата е възможно да произведе поданик, но гражданин няма да произтече от нейните усилия. Защото имаме достатъчно примери, че е възможно да имаме граждани без държава, а също може да имаме държава без граждани. Това се нарича авторитарна държава. Тези неща трябва да ги отчитаме.

Втората част на нашия въпрос вече е „А какво трябва да бъде гражданското образование?“.

С риск да ме заподозрете, че се правя на интересен, ще кажа, че има огромно предизвикателство в естеството на самото гражданско образование. Много по-лесно един млад човек, или пък който и да е човек, може да учи за марсианец, а много по-трудно е да се учи за гражданин. Защото като ти кажат „марсианец“, ти си наясно, че не си марсианец. И тепърва трябва да разбереш що е то марсианщината и, ако ти хареса – да я правиш. Но ти не трябва да се съобразяваш със своята вече заварена марсианщина.

Обратното е с гражданството. Всеки човек е абсолютно убеден, че е гражданин – „защото ходя по тротоара, значи съм гражданин“. Ама чакай сега, аз съм виждал и овце да припкат по тротоара, обаче това не ги прави граждани. Всеки един от нашите конкурентни автори на учебници, пишейки невероятни безумия, твърди, че той е компетентният човек, който обяснява автентичния смисъл на гражданството. Изобщо не е саморазбиращо се какво е гражданство.

Затова, дайте да го кажем съвсем кратичко – какво е нашето, споделеното между съавторите в този учебник, разбиране. Гражданинът е този, който работи за поддържането или подобряването на съвместния ни живот. Това не означава, че е лошо да работиш за своята полза, напротив, в модерните общества трябва да работим в своя полза. Но понеже модерните общества са многомилионни и вътре сме толкова много, и сме различни, и трябва да съвместяваме по мирен начин своите различия – това не става от самосебе си, това трябва да се работи.

Цялата проблематика опира до това, че  създаването на съвместния ни сложен живот не е силово действие. Работата по съграждането на нашата съвместност не става само с напън и добра воля, тя изискват се компетентности.

На първо място е много важно да разбираш света, в който се намираш, защото ключова предпоставка за гражданско поведение е да носиш отговорност. Забравяте думата „отговорност“ и не можем да си говорим за граждани. Безотговорното поведение не е гражданство. Гражданството изисква отговорност. Е, ти не разбираш света, в който живееш, но се държиш отговорно – я ми обяснете как ще стане? Тук има философски грамотни хора. Как ще стане отговорно поведение, ако не разбираш света, в който се намираш? Първата компетентност е да имаш ориентация в света, в който ще трябва да работиш продуктивно.

И второто – тази работа изисква специфични инструменти. Не може с чук, обаче не може и само с компютър. Изискват се някакви специфични компетентности, за да защити гражданството, да му дадеш смисъл, то да може да дава резултат. Трябва да знаеш какво е фондонабиране. „Ама какво е това?“ – ами в България не го знаем, но сме граждани по документи. Но не знаем какво е фондонабиране. Не знаем какво е медийна кампания. Не знаем какви са вътрешните ú присъщи стандарти. Не знаем какво е оценка на публични политики. Видяхте Слави Трифонов с каква погнуса произнесе думата „политики“ – „ще ми говорят на мен за политики!“. Защото той не знае какво значи това и всичко, което той не знае, е вредно, според него.

Обаче трябва да се знае какво са публичните политики. Защото трябва да има граждански контрол върху провежданите политики. Как ще има контрол ти като не знаеш какво е публична политика? Това е следващото. Едното е да се ориентираш в света, другото е да използваш специфичните инструменти, които те правят гражданин. Пак стана много дълго, за което поднасям извинения.

 

Иподякон Деян Петров:

Въпросът, първият, който аз виждам като формулиран, е дали има нужда от гражданско образование в българската образователна система. Аз по-скоро бих припомнил някои, до някаква степен всеизвестни, но винаги заслужаващи си припомняне, факти от нашата история. По простата причина че, който не познава миналото си, е осъден да повтаря грешките си. В тази връзка, както и стана дума преди малко, гражданството е свързано именно с носенето на отговорност. Това, освен че е най-неприятното нещо за всеки, защото много по-лесно е да мечтаеш, да се вдъхновяваш и да се отклониш от реалността, а много по-трудно е да носиш отговорност, това е и всъщност връзката с проповедта на Христос – пълноценният гражданин, осъзнатата личност, който взаимодейства с обществото и всички около себе си. Често се разбира църквата като една „ретроградна сила”, една сила, която потиска хората, държи ги „в мрак и невежество”. Това е един от тези крайно неверни архетипи – от типа на това, че жените не могат да шофират или каквото друго се сетите. Всъщност църквата от самото си създаване започва много активно да се грижи за своите членове и съответно да допринася за развитието на гражданското общество. Първите училища са именно създадени от църквата. Още повече, когато идва времето на Просвещението, когато в по-западните страни това е свързано с разбирането, че църквата държи познанието и всяко друго мнение следва да бъде преследвано, у нас, на изток, Просвещението се развива в посоката на светлината на познанието, което е нужно, за да имаме ние разбиране за живота си и за обществото около нас. В този смисъл образованието… Ненапразно в България още след Освобождението се говори за Министерство на просвещението, не за Министерство на културата или образованието. Има разлика между просвещение и образование. Просвещението е именно това – светлината, познанието, разбирането, а не просто натрупването на информация. И в този смисъл, докато в други държави имаме, както споменах, преследването на инакомислещите, тук при нас ние имаме делото на Кирил и Методий, ние имаме създаването и изграждането на едно национално, в основата си обаче личностно, разбиране и познание за себе си и за света около нас, за взаимовръзките и за това отговорно поведение, за което стана дума ненапразно. Още тогава духовниците в България са тези, които изкарват обучението от килиите. По онова време мнозина българи са учили на Запад и когато са се върнали тук, са били привличани от активни духовници да преподават в техните училища. Считало се е престижно за духовника да има училище, което да преподава западни теми. Концепцията, общо взето, е била „ние можем да спорим после за едно или друго, но първо трябва да знаем“. Именно тук е и основата на това, което поне аз разбирам като гражданско образование. Да имаш различните гледни точки, но да имаш и характера и гръбнака, за да отстояваш това, което е истинското, това, което е праведното. Именно и  църквата тук дава такава свобода, че допуска в даден момент да бъде изтикана, да бъде дори забранено религиозното образование. Знаете, че не само училищата – а и болниците, в основата си са създадени от църквата преди много време. Ако щете, регистрацията на гражданските бракове, които сега са светски приоритет, в миналото са били църковните венчания. В много отношения и области църквата е тази, която започва нещо, развива го и после го предава на държавата и тя отстъпва. Защо го прави? Защото църквата обича, както и Господ. Той допуска дори да Го отрекат, без насилие. Доброто и чудото е това, което кара човек с вдъхновение да продължи по един път, по който никоя принуда или никое насилие не може да го заведе. Аз, съжалявам, малко се отклоних. Не искам това да се превръща в една проповед, но исках просто предварително да отговоря на въпроси, които биха били изнесени. В този смисъл Христос е този, който ни учи на отговорност – висшата отговорност е отговорността за бъдещето ни, ако щете. Бъдещето, което ние в светски план го разбираме като живота на нашите деца, в богословски план го разбираме като Бъдещия век, Вечността. Така или иначе, в двата случая концепцията за бъдещето, че не съм само аз тук и сега, че аз съм част от нещо по-голямо, от нещо по-важно, нещо, което не свършва с границите на моя дом, моята фамилия, моята държава. Да си гражданин аз поне го разбирам като да бъдеш личност, да притежаваш определени качества, а не само да бъдеш свързан с определена територия  или с определена идеология. В този смисъл Христос насърчава всеки да бъде личност, но и да бъде отговорен. Разбира се, това е невъзможно без да има съответна структура, но докато ние в миналото бяхме учили, че трябва да уважаваме и да се съобразяваме с авторитетите на, ако щете – полиция, ако щете – родители, ако щете – учители, началници или който друг да е, сега сме изправени пред едно голямо изпитание. Авторитетите биват оспорвани винаги и навсякъде по най-различен начин. Кое е това, което ни позволява ние да не загубим преценката си за реалността? Именно тези качества, които са характерни за гражданина – да бъде реалист, но да мисли в перспектива, да има характер, да има ценностна система. Ценностите аз не ги разбирам като нещо положително или отрицателно – ценностите са ценности, хората, които са, да речем, престъпници, те имат своите си ценности. Но въпросът е да имаме едни общи ценности, които да водят до едно общество, което да е пълноценно, което да насърчава във всеки човек доброто, да се развиваме като по-добри и по-пълноценни граждани. Защото в противен случай се получава нещо, което в момента виждаме – властта на мнозинството се извращава и се превръща в диктат  на тълпата, на простака, на чалгата, в един триумф на манипулацията. Това е именно защото в продължение на много години, от един първичен бульон на хаоса, който всички помним преди няколко десетилетия, започнаха да избуяват тези, които са най-способни в тази хранителна среда да добият сила. Това е, което този учебник, който виждаме, ни позволява да преодолеем и позволява поне да се надяваме, че може да бъде преодоляно. Именно чрез това просвещение, за което говорим, чрез непрекъснатото напомняне кои сме ние, откъде сме тръгнали и накъде се стремим. И това според мен е основната ценност на този учебник, дори да не говорим за формата, за начина по който е поднесена информация – чрез предизвикване на активността на учениците и на общуването помежду им, контакта им. Всъщност за това и смятам, че този учебник си заслужава всеки възрастен, особено ако е живял по време на комунизма, да прочете. Съжалявам, отклоних се малко, но наистина е вдъхновяващо това, което правите и…

 Доц. д-р Румен Петров: Как стигнахте до тези теми, принудихте ли се да се лишите от някакви  Смятате ли, че нещо липсва?

Проф. д-р Георги Димитров: Колега Петров, започвам да се притеснявам, че ще Ви разочаровам, защото точно по този въпрос ние нямаме авторство. Просто не си представяте колко свирепо е изискването предложеният за одобрение от МОН авторски текст да бъде плътно в съответствие със заложените от програмата теми. Ние нямаме нито микрон свобода за избор и структуриране на учебното съдържание. В структурата, която е предвидена за учебника за гражданско образование 12. клас, само 27 процента от текста може да бъде за ново съдържание. Ние можем да имаме 8 такива урока. В тези 8 урока, Министерството е заковало не само какви са темите, но също и кои са новите думите, които трябва да присъстват в уроците. Затова като ви казвам, че има скеле и усмирителна риза, аз се изразявам меко, опитвам се да бъда любезен към Министерството. Това е много свирепо начинание – нито мога да избера аз темите, нито мога да избера понятията, които да бъдат в съдържанието на темите. Всичко това е предварително заковано и ако го няма в урока, няма да бъде приет нашият авторски учебник.

 Доц. д-р Румен Петров: Извинявам се, един помощен въпрос: това изненада ли Ви Вас?

 Проф. д-р Георги Димитров: От една страна, аз вече съм на пенсионна възраст. С Министерство на образованието съм в едни отношения на осмоза последните трийсет години, борил съм се на много равнища с тази институция.Така че, ако беше първа моя среща с българското Министерство на образованието, щях да съм изненадан. Нямах кой знае какви очаквания. От друга страна, станалото е в „реда на нещата“ стига да не погледнете самите думички, които трябва да присъстват в уроците. Казвам го непрекъснато, защото ми е много важно. В тази програма на Министерството, която е задължителна, думата „отговорност“ се среща веднъж, и то не в урок. За сметка на това 13 пъти се използва думата „власт“ и нейните производни. Извинявайте, това е Владимир Илич Ленин, по-известен като създател на Болшевишката партия. Властта е всичко – алфата и омегата на политика; тя е квинтесенцията на обществения живот. Извинявайте, когато говорим за политика, защото трябва да говорим за политика – няма как да имаме съвместния живот в сложни общества, каквито са съвременните, без политика! – много е важно как я разбираме Но онези хора продължават да мислят за политиката през власт, а, всъщност, естеството на политиката е – носене на отговорност за взети управленски решения. Модерният живот не върви по гравитация, той не върви с годишните времена, трябва непрекъснато да се правят конкретни управленски избори как да се решават проблемите на съвместния ни живот.И точно заради това е направена демокрацията като политически механизъм – как да се носи отговорност за политическите избори, които вземат управляващите. Никаква власт.

Доц. д-р Румен Петров: Министерството или властта позволи ли да спорите с нея в хода на създаването, упражняването, на Вашето авторство.

 Проф. д-р Георги Димитров:

Не знам дали се знае, но за да бъде одобрен учебник от МОН, той трябва да получи 11 рецензии, 4 от които са за техническите качества – шрифт, шарения, снимков материал и така нататък. Но останалите са по съдържанието. И, слава Богу, имаше една 27-странична рецензия, която беше обяснила защо, въпреки че не следваме подредбата на темите, разписана в програмата, това не вреди на смисъла на учебника.Защото три от рецензиите казаха категорично да променим подредбата на уроците, за да следваме задължителния модел. Три от рецензиите бяха категорични, че, ако не променим подредбата, няма да одобрят учебника. Не ги променихме и, слава Богу, сега вече виждам, че хората, които четат с очакване да разберат, нямат проблем с логиката и съдържанието на текста. Вие имахте ли проблем с разбирането?

Ние с Венелин Стойчев в хода на работата се обърнахме към нашите партньори – младите хора. Той беше ходил в училища да разговаря с ученици., Целият ми живот като преподавател, за добро или лошо, ме е свързвал точно с тези млади хора, които на пролет са абитуриенти, а на есен са ми първокурсници. Аз винаги досега, 40 години близо, работя само с точно тази възрастова категория. Просто се възползвах от познанствата си и дадох на моите студенти да прочетат един първоначален вариант. Те казаха: „Ама защо това не сме го учили ние?“, това беше реакцията. Но пък получихме и съвети, с които се съобразихме.

 Доц. д-р Румен Петров: Да разбирам ли, че най-предизвикателното във Вашия подход към този учебник е, не толкова добавянето или отпадането на теми, а различната организация, която сте създали на съществуващите теми.

 Проф. д-р Георги Димитров: За нас е от първостепенна важност, че структурата на учебника не бива да противоречи на предметната логика, т.е. на естеството на самото гражданство.Ние твърдим, че основна грижа на гражданството е да защитава общия интерес. Всичко останало са пояснения как се прави това на практика. Обаче, можеш ли да обясниш що е гражданин, без да използваш думичката „интерес“? Е, не може -, ако искаш да останеш във връзка с реалността, вместо да демонстрираш самоцелна философска ерудиция. И тъкмо затова ние сметнахме, че трябва да се тръгне от това що е интерес, за да правим разлика между частния и общия интерес, за да разбират онези, които искат, че защитата на общия интерес е предварителното условие да можеш да си преследваш и частния интерес. Няма как да  преследваш частния, ако нямаш гаранция за общия, който е тъкмо рамковото условие на съвместния живот – договорената конкретна среда (правна, административна, икономическа, образователна и т.н.).  Рамковите условия и игрите, които играем, това са двете страни на едно и също нещо. Ние затова трябва да тръгнем от там, а не че ни е хрумнало така за удобство или щото еди кой си бил казал така. А не да ми въвеждат икономиката в средата на годината…

 Доц. д-р Румен Петров: Господин Киров, като човек, който представлява онези, които ще работят с учебника какво мислите за тази философия, концепция или парадигма на труда на колегите?

Красимир Киров: Това, което си мисля аз в случая е, че само по себе си гражданското образование, може би тук професор Димитров много правилно посочи, е, че то не бива да бъде вкарано в определени калъпи, а писано, успях да разбера, това, което е основно като лайтмотив на неговото послание. Ние няма как да си говорим за гражданска култура, която е нещо непрекъснато еволюиращо и изменящо се в концепцията на един формално написан текст, който според мен има единствено за цел да ни помогне ние да се ориентираме в конкретната ситуация и в реалността, така да го кажем. Ние винаги имаме това противопоставяне на теория и практика и, за съжаление, може би в учебниците по гражданско образование, по темите свързани с гражданско образование, там сблъсъкът е най-челен – между теория и практика. Защото на теория ние трябва да запознаем учениците с граждански теми и ние трябва да насърчим определен вид практики у тях, но нещо трябва да се случи в една изключително динамично променяща се околна среда. Тук много добре и отец Петров спомена, че всъщност гражданската култура е нещо, за което нашето общество се бори по определен начин, за съжаление, обаче често изпадаме в тази необходимост много пряко да се следва определен вид структура и йерархия. Разбира се, без структура е неизбежно, няма как да се постигне нищо, но тя не би трябвало да има такъв авторитарен характер, какъвто тя неизбежно има към днешна дата. Ако това по някакъв начин отговаря на въпроса, зададен към мен.

 Доц. д-р Румен Петров: Защо трябва да сме граждани и смисълът не е абстрактен, а е в заедността и непрекъснатото справяне с конфликтите. Една гледна точка, която на мен изключително много ми допада и едновременно с това знам, че тя не е популярна е, когато въвеждаме и дори и се себевъвеждаме в света – това е гледната точка на пазара и т.нар. „свободна конкуренция“ . Тя много често може да бъде приета за житейска философия, която организира нашите институции почти повсеместно. Така че тази етическа и философска гледна точка, която е съвсем конкретна – много съзнателен граждански избор е много голямо постижение. И също така неизбежен конфликт със системата, в който вероятно авторите са съвсем доброволно и съзнателно са поели риска да влязат.

 

Проф. д-р Георги Димитров: Прощавайте за вметката, ние се бяхме заканили с Венелин, в случай че, поради прекрачването на границите на програмата, бъде отхвърлен учебникът, ние да го разпространим свободно в Интернет. Дали ще бъде одобрен или не, ние смятаме, че тези неща е хубаво да се знаят. Те са житейски полезни. Ако виждаш така света, по-комфортно ще живееш.

 Доц. д-р Румен Петров: Абсолютно подкрепям. Спонтанното ми желание днес, когато го четох, беше дали е възможно дали учебникът може да бъде ползван и в университети и навсякъде?

 Проф. д-р Георги Димитров: Разбира се, разбира се.

 Иподякон Деян Петров:

Да, благодаря.Аз докато слушах дискусията по този последен въпрос, който повече беше насочен, разбира се, към авторите, се блъска в главата ми една мисъл, която не мога да се въздържа да не споделя с всички. Това, което виждаме в учебника, въпреки ограниченията на формата и изискванията на МОН, е един прекрасен материал, една прекрасна основа и насърчение за учителя и за учениците. Има ли обаче подготвени учители, които да могат да направят красивата и полезна скулптура на гражданина от този хубав материал? Това е голямо мое безпокойство. Казвам го с болка в сърцето, защото аз, четейки учебника, непрекъснато се питах: „Защо не съм имал възможност да го чета това нещо по-рано? Защо ние навремето не сме го учили?“ и си казах, „Ами аз съм израснал по време на комунизма“. Но в следващия момент си задавам въпроса – добре, ако аз съм учителят, аз няма ли да предам своите трудности, своите ограничения на тези ученици? И аз тук отговор нямам, по-скоро си мисля, че Просвещението, за което говорихме по-рано, е нещо, което се случва между учителя и ученика, между всички нас. Не само взаимноучителната метода, за която всички знаем откъде е, но, ако щете, и с Божията намеса. Защото просвещението е не само знания, не само опит, не само личен пример, защото да не забравяме типичната българска поговорка – не ме слушай какво говоря, виж ме какво правя – но просвещение означава и да ни просветне. Само истината е една, лъжата има безброй лица. И както истинската любов, така и истината, е нещо, което не подлежи на фалшификат, нещо, което когато го видиш го разпознаваш с цялото си същество. И това се случва при едно пълноценно взаимно общуване. И пак казвам, отговор нямам, но по-скоро въпросът ми е „Как учителят се готви за това преподаване?“, защото това не е ребус, на който на гърба може да отвориш и да видиш отговорите…

  Понеже там нямаме начин да обърнем отзад и да видим отговорите на ребуса, всъщност голямото изпитание за активна гражданственост и способност да бъдеш гражданин е към самия учител. На мен много ми харесва, че няма отговори, много ми харесва, че няма ценз или някакъв тип изискване към тези учители, защото само когато ти гласуваш доверие и искрено дадеш всичко от себе си и покажеш най-доброто, идеала, в който вярваш, само тогава може човекът отсреща да даде най-доброто. Това аз мисля, че авторите искат от учителите, това мисля, че и учителите биха искали от своите ученици. И това е и начина по който може да се случи, защото в една плуралистична реалност, в която сме, знаем – истината е една, но пътищата към нея са много. Само с гласуване на доверие, само с даване на най-доброто и искане по този начин на най-доброто, но без принуда има някаква надежда. И затова, още едно поздравление наавторите.

 Доц. д-р Румен Петров: Добре. Сега сме на кръстопът. Господин Киров ми се ще да го попитам като учител, но преди това може би авторит?

 Проф. д-р Георги Димитров: Не, напротив, взехте ми думите от устата – всъщност единственият реално действащ учител между нас е колегата Киров. За мен е, не си представяте колко, трепетно очакване да чуя как той си представя да се работи по тази материя с този помощен инструмент. Това, ако не го направи учителят, но не може да стане. Учебникът е само трамплин, а колко високо ще скочи сам този състезател, от учителя зависи. Така че искам да го чуя. Моето е много просто, нали си давате сметка. Ние трябваше с Венелин, Велина и Георги Радев за два месеца да го напишем това нещо. В момента, в който го написахме, въздъхнахме с огромно облекчения, защото – ето, на – бяха ни казали от издателството: „Можете да напишете текст от 4 стандартни страници урок, урокът не може да бъде по-дълъг от 4 страници“. Нали си давате сметка колко неща са паднали – прилагателни, всякакви пояснения и отклонения, за да влезеш в четири страници. Но ние го написахме учебника, съобразно тези съдържателни и количествени ограничения. И след това аз загубих съня си, защото си казах:“това не мога да си представя кой ще го преподава…“.

 Красимир Киров: Това, което исках да кажа в случая е, че учебниците са написани невероятно професионално. Особено в качествено отношение, това, което имаме като учебници по старата програма, в сравнение с това, което имаме като учебници по новата програма… Качествено трудно може да се измери, но просто ориентировъчно – 300 и повече процента по-добре, по-стегнато, са направени нещата. Още повече, самият факт, че тези теми са доста сериозни и вълнуват младите хора, в това число говорим тук и за това какво е да си гражданин, в какво се изразява това да си гражданин. Разбира се, това не се отнася за всяко училище, но специално за училище като моето – Националната финансово-стопанска гимназия – много от учениците всъщност имат вече някакъв вид, поне в зачатък, някакви граждански позиции, без значение дали те ще бъдат феминисти, да речем, или те ще бъдат еко-активисти, или ще се интересуват от права на хората, права на животните, права на децата. Всички тези неща по някакъв начин вече ги вълнуват и те са въвлечени в това нещо. Може би по-трудната задача остава с ученици, които не са на нашето ниво, защото, предполагам, аз съм доста облагодетелстван да работя с доста качествени млади хора, но това не означава, че навсякъде хората имат еднаква разбираемост за тези неща, че навсякъде учениците са по еднакъв начин въвлечени в тези работи. Това, което ми прави впечатление обаче е, че в края на краищата, имаме и много казуси за разрешаване. Тоест, ако да речем ученикът не се интересува никога от тези неща, чисто хипотетично допуснем, че ученикът е живял цял живот в някаква интелектуална пещера и семейството му е такова – не се интересуват от тези неща, политиката едва-ли-не е за „някакви хора облечени в костюми, които аз не ги разбирам какво правят, скучни са ми, не ме занимавайте с тези работи“ – в учебника има достатъчно инструменти да може да въвлече учениците в подобен вид дискусия, да може да ги попита за тяхното мнение по този въпрос. Да се опита да им даде думата.

 Доц. д-р Румен Петров: Казусите са много добре конструирани. Мислите ли, че има казус, който бихте добавил и други Ваши колеги биха използвали? Например, борбата с Ковид-19.Но Вие лично какви казуси бихте и добавили, ако си мислите, че искате да го направите.

 Красимир Киров: Честно да си призная тук действително ме хващате малко неподготвен, защото аз учебника доста детайлно го четох, когато трябваше да го одобря за преподаване в училище. Процедурате мисля, че беше май месец. Не съм имал възможност съвсем детайлно да си припомня абсолютно всичко, за което се извинявам. В този ред на мисли, ако кажа някакъв конкретен казус, рискувам да спомена нещо, което вече го има в учебника по някакъв начин. Основните неща, за които според мен е редно да се говори, освен чисто политическата култура, която трябва да се развива у учениците, са и теми, свързани с екологичното равновесие, с опазването на околната среда… Темата за Ковид е една извадка от цялото това нещо. Сама по себе си темата за Ковид за мен е един конкретен казус, който със сигурност към момента е супер актуален, но след 2-3-4 години се надявам искрено да не е толкова актуален. Някак си можем да подклаждаме, и това е преимущество всъщност на тези учебници, доколкото аз имам поглед над конкретния учебник, можем да подходим от общата тема, да речем за опазването на околната среда и да разгледаме казуса за Корона вируса или за Ковид.

Доц. Велина Тодорова:

В допълнение към тези теми, които са изговорени в Учебника, може да поставим и други, също толкова актуални: темата за насилието, за това, може ли да си патриот и да обичаш Европейския съюз …..

 Доц. д-р Румен Петров: Понеже преподавате във финансово-стопанска гимназия, мислите ли, че ще Ви задържат на работа, ако поставите казуса с т. нар. „хищническо банкиране“, хищническо предлагане на заеми от страна на банките като агресивна банкова политика в света, но и у нас.

 Красимир Киров: Отново, тук става въпрос за нещо малко по-различно. Аз имах един конкретен случай и малко го загатнах в началото на разговора – едни мои думи бяха изтълкувани едва-ли-не като агитация. Примерно, „аз не симпатизирам на партия Х, но майка ми симпатизира на партия Х“ и стана дума за това, отново го споменавам: „Господине, вие не смятате ли, че всички симпатизанти на партия Х са увредени умствено“ и така нататък. Аз казах, че не симпатизирам на тази партия и не е мястото тук да коментираме кой на каква партия симпатизира в училище, защото това е важно нещо – българското образование да остане далеч от политиката в някакъв смисъл. – от партийността. И това казах, имам познати и приятели, които харесват партия Х, макар че аз не я харесвам. Аз харесвам хора от партия Х, но не харесвам водещата посока на партия Х. Какво означава това за мен в такъв случай? Разбира се, тук вече стигаме до това, че учениците от 12. клас в този случай имат различно податливи способности, техните родители също имат, за съжаление, такъв тип когнитивни способности. В този ред на мисли, един много хубав въпрос: може ли да си патриот и да обичаш Европейския съюз? Аз лично възприемам патриотизма в обич към Европейския съюз, не възприемам България като нещо различна от Европейското семейство. Но това, за което в случая става дума – ние няма как винаги да говорим неща, които да се харесат на родителите и на други хора. Въпросът е да можем да аргументираме собствената си позиция и да е видимо това, което ние се стремим да постигнем. Да е видимо, че ние не се опитваме да си създадем някакво конкретно партийно внушение – ние всъщност се опитваме да насърчим политическата култура.

 Доц. д-р Румен Петров: Понеже третият въпрос е за консистентността на учебника на времето, в което живеем и Вие въведохте и тази тема като ми припомнихте конфликтите, от които е изградено съвместното ни живеене и повечето от които сякаш нямат решение или са много напрегнати… Може би няма друг предмет, не мисля че има такъв, в който онова, което е вън и онова, което е вътре са в толкова силна връзка, както този. В клас не можем да направим водата, нищо че изучаваме нейните свойства. Но начинът, по който се отнасяме един с друг – и тук, и там – много лесно влизат във връзка, в конфликт, или в хармония. Все по-трудно очевидно става гражданското образование да се мисли като предмет, който да запази убедителността и автентичността си. В тази връзка, може би това касае не само темите, може би и метода, какво мислите мислим всички в дискусията за това, което сме определили или мислим за консистентността? Нашето време, в което има толкова оспорими или конфликтни неща – патриотизъм, Европейския съюз, национализъм, турско робство и много други неща, да не говорим за темите, които асоциирам с експертизата на доцент Тодорова. Пълно е с нерешими и остри конфликти, които са много предизвикателни. Какво мислите вие авторите и какво мислим ние за този проблем, за неизбежната задача и предизвикателство на консистентността, когато преподаваме, правим, разсъждаваме гражданско образование?

 Доц. Велина Тодорова: Е, аз на такъв въпрос много трудно ще отговоря. Какво да кажа? Ти каза, че има толкова спорни и толкова, изглеждащи неразрешими, въпроси и примерите, които даде, аз бих допълнила с по-близки примери, които все още са спорни или пък са безспорни за някои структури като партиите, например. Политически партии от много близкото минало доведоха едни излишни дебати, може би поради това, че не бяха водени такива, разбира се. Също така имахме една много хубава позиция на българската църква, точно обратната на тази, която защити господин Петров, по теми като брака, пола, жената, детето, правата. Тези теми аз също мисля, че много интересуват учениците. Нашият учебник всъщност не ги формулира по точно този начин, защото за правата се пише и в учебниците, които се учат в по-малките класове. Този учебник дава именно методологията, по която да разбираме какво се случва около нас, да разбираме, че сме вплетени в мрежа от интереси. Както казахме в началото – частния си, личния си, интерес най-добре ще го защитим, ако разбираме и работим за общия. Та, да се върна на темите, които споменах. Имаме много практически упражнения, които дават ключ и към дискусия, и към общо разбиране по някои много важни и интересуващи децата теми. Тези практически упражнения всъщност са нашият втори по значимост инструмент, с който да предизвикаме и заинтересуваме децата, дори да са били в тези интелектуални бездни, в които разбираме за какво става въпрос. Още нещо искам да допълня на по-предишните въпроси. Този учебник разчита много на взаимодействието между учител и ученик. Според мен темата за учителите е много важна и ние по някакъв начин я изяснихме. Но даваме инструмент на учителите да получат съдействие и подкрепа от учениците, които, според мен, в много области са много по-напред от тях – дори и само технологично, ако вземем като пример. Но също така даваме и възможност на самите ученици да се погледнат отстрани, да се самооценят, чрез процеса на оценката също да добиват умения, знания и компетентност. Имаме една много хубава таблица с критерии как да оценим показаното, изработеното от групите ученици, които могат да се разделят в класовете. Освен това нашият учебник не разчита на цифровата оценка, разчита наистина на интереса, въвличането, участието, умението, което ще придобият децата и сме дали инструменти това да се проверява и самопроверява. Така че това е една динамична книга, един много динамичен текст. Пак да се върнем на моите теми. По темата за правата за мен нямаше много работа в тази схема на МОН, но там има много добро знание и практически упражнения за това как гражданинът противостои или комуникира с институциите, с властта. Тази тема, която в началото казахме, че няма да е първа. Какви инструменти има гражданинът, за да наблюдава, взаимодейства, контролира и да изисква от институциите определено поведение, определени политики. Всъщност тези инструменти също могат да се разглеждат през призмата на правата. Правата ни овластяват, ако познаваме правата си, ако ги използваме, тогава наистина ще можем по-добре да работим за общия и за частния интерес. Аз спирам дотук и давам възможност за другите.

 Проф. д-р Георги Димитров: Тук ще бъда щастлив, защото мога да бъда кратък. Отговорът е много лесен. Основно, най-общо послание на целия учебник, може даже да го кажа – „философия“, е, че конфликтът не е изключение или патология на живота, а е негова норма. Просто трябва тези млади хора да знаят, че в света, в който пребивават, непрекъснато ще се сблъскват с други гледни точки, с други позиции, и по никакъв начин няма да можем да живеем заедно, ако някой се опита да наложи своята истина като безалтернативна. Тъкмо и това се опитваме да направим чрез учебника. Седмица след седмица, младите хора да се споразумяват. Да им се създава теренът, върху който могат да отместват изначалната си позиция, за да се разберем. Иначе – ако всеки си стои на първоначалното мнение, конфликтът ще пребъде. За да излезем от конфликта, трябва да се отместим. Значи трябва да разбереш другия така, за да се отместим заедно. Това е нещо, което пращаме като послание, нищо повече.

 Доц. Велина Тодорова: Това, което следва според мен е, че нашите политици не са граждани. И след като вече сме прочели учебника, и разбирайки какво ни се случва в света, в който живеем, установяваме тази огромна празнина в българското общество, нуждата за такива знания. Ще бъде много добре, ако този учебник се прочете от по-старите, от моето поколение, което се е образовало в едно по-друго време. И другото, което разбираме е, че и гражданското ни общество има много нужда от истински граждани, защото много теми замръзнаха, останаха в конфликтната точка, нищо не се отмести, нямахме дебати и, дано завършващите ученици вече да участват по друг начин в обществените дебати и конфликти. Проф. Димитров, към теб. Или към църквата?Тя беше много допринасяща за конфликтите. Не към религията, а към институциите, към структурите. Защото Вие хубаво говорите, но аз това го чувам от Вас, не го чувам от институцията.

 Иподякон Деян Петров: Хубавото на църквата е, че тя рядко говори институционално, а ежедневно говори чрез членовете си. От нас тук шестимата, смятам, че поне пет са кръстени и са членове на църквата, така че ние сме една малка часто от църквата, една малка църква. Пак казвам, Христос винаги говори за личната отговорност на всеки от нас. И затова е непопулярен. Защото той не обещава розови бонбони, нито нещата, които се леят от телевизията преди избори. А за репликата на доц. Тодорова, че Църквата била допринасяща за конфликтите искам да отблележа две неща – едното го казах по-горе – Църквата, това сме всички ние. И всички упреци, които отнасяме към когото и да било, са всъщност изисквания към самите нас, на които ние не сме отговорили. Църквата не е нищо различно от своите членове,  но воглаве с Господ. Той е идеалът, към който се стремим и на Когото се стараем да подражаваме. Бердяев говори за „невъзможния идеал на християнството” и че самите християни са далеч от това, в което вярват и за което говорят. Така е, но важното е че с постоянство, търпение и старание, а и с Божията помощ се стремим към този идеал – нещо като гражданското образование, като развитието ни като личности и като общество. И второ, Христос е Миротворец, Той е Кроткият, Агнето, както Е описван на много места. Християнинът не е обвинител, а защитник, не е съдия, а учи и действа с милосърдие. Когато има конфликт, ако той е тежък е неразрешим, християнинът може да стане мъченик, да плати с живота си или със страданието си, но не и да е гонител и да разпалва вражди. Всичко друго, за което има немалко исторически примери, е отклонение от вярата и Божия закон. Това е фанатизъм, крайност и независичо от нечии добри намерения, е вредно. Дори в богословието това се нарича „отпадане от Църквата” – ти може да си много благочестив, може да си духовник, ако ще и патриарх, ако вършиш и проповядваш насилие, омраза, разделение, ако не си Христов в думите и делата си, ти не си в Църквата, независичо, че може да носиш расо, омофор или корона и кръст на врата си от злато и диаманти. Църквата не може да бъде обвинявана за греховете на членовете си, дори те да са институционализирани. Защото наша е отговорността да вършим доброто и да сме пример за света и дори някой да греши, да го обгърнем с любов и грижа, а не да го наказваме или не дай Боже, качим на клада. Впрочем, тук, на изток, инквизиция не е имало, не че не сме били старателни в благочестието си като на запад….

Аз от своя страна исках да попитам две неща авторите. Прекрасно е, че обръщат внимание на честотата на употребата на определени термини в другите учебници. Какво обаче  е вашето отношение към религията и вярата в Бог? Защото на мен ми направи впечатление, че в учебника думата „Бог“ и „вяра“ и „църква“… Не я открих. Въпросът не е никак подвеждащ, за мен лично това е. И още един въпрос, ще ги задам и двата, за да не прекъсвам после. Другият ми въпрос е, доколкото аз разбирам и от учебника, и от скромните си познания в областта, много е важно, за да функционира гражданското общество, да може групово, заедно, ние да защитаваме своите интереси или да се борим за определени каузи. Много е типично за българина обаче, че той не е групов играч. Как в учебника и дали мислите, че трябва да бъде отдадено по-специално внимание в учебник по гражданско образование – именно за начините, по които ние да се съчетаваме и свързваме с единомишленици, съидейници или как да се учим да функционираме заедно, независимо от различията си?

 

Проф. д-р Георги Димитров: Вярно е, че в учебника не се говори за вяра, в частност за християнство или за църквата. Обаче това не бива да го разглеждате като тенденциозна линия, просто, когато имам четири страници за осем урока, които са ми преднаписани от Министерството, разбирате, че свободата ми е доста микроскопична. Лично аз трябва да Ви уверя, че съм преподавал 20 години в университета дисциплината „Европейски цивилизационен процес“, който по българските земи има странни мутации. Но твърдя, че основни конституенти на цивилизационния процес, разгърнал се в Европа, са базисни ценности. Разбира се, рационализмът е много важен, но другата основна ценност е персонализъм. И няма как да разберем как е станал изобщо възможен европейският персонализъм, ако забравим за християнството. Махаме християнството – не можем да разберем тази фундаментална ценност.

Отделно от това мисля, че църквата има много важна човекоспасителна функция, не само в кризисните житейски периоди, когато унизените и оскърбените трябва да бъдат приласкани. Просто това е много важна мисия в един груб, жесток свят – да има малки оазисчета, където човек се прислонява и се чувства остойностен, безотносително към факта, че няма върхови постижения. Да я има тази човещина.

Това ми се струва изключително важно и не е случайно, че в една от най-свирепите капиталистически действителности, каквато е американското общество, то е същевременно общество с изключително развита религиозност. Просто не си представяте колко важна, градивна роля играе, (там има, разбира се, много висока религиозна толерантност), спектърът от църкви, които са действително в основата на обществения живот в Америка – като алтернатива на грубата вулгарна материалистична действителност.

Така че, аз имам грандиозно уважение към религиозността и християнството, в частност.Но имам и притеснения по отношение на вярата. Например, когато започвах да чета специализираната литература по темата, стигнах и до книгата „История на християнската църква“. В предговора, както си му е редът, се казва, че не може да се разбере същността на християнството без историята на християнската църква. Дотук – добре. Второ изречение – християнската църква е свята, единствена и неделима. Трето изречение – такива към днешна дата са над 220 официално признати християнски църкви. Тук разбрах, че не съм интелектуално подготвен за среща с чудото, а без чудо ням вяра, а без вяра – каква ти религия…

Ще кажа същото и в прав текст – предметът „Гражданско образование“ убеждава в и дава практически компетентности за това, че качеството на живота ни зависи от начина, по който работим заедно за неговото поддържане и развитие. Зависим от умението да работим заедно и то трябва да се изгражда. Не трябва да се уповаваме на друг, бил Другият Бог, цар или генерален секретар. Има и друго.

Ще го кажа по следния начин – когато са формирани тези религиозни светонагласи, светът е бил относително прост, обозрим. Животът – това са междуличностните отношения в семейството, комшулука, селищната общност. Там и тогава моралните ценности са основният и централен регулатор, истината за живота. Съвременният свят, по-точно модерното общество е безкрайно по-сложно и ако се опитаме да подменим сложността на съвременния свят с онази перспектива, която остава в отношенията на междуличностната дължимост, ще стане катастрофа. Общество без морал е невъзможно, но модерно общество, стъпило само на морал е също такъв абсурд. Гражданството предполага морал, но е нещо съвършено различно от добродетелността и се надгражда над нея. Нали си спомняте, има една известна по света организация, която казва „нашето свето писание е нашата конституция“? Това е Хизбула: „Коранът е нашата конституция“. Когато се опитаме да направим обществото, построено единствено на тези отношения, това става фундаментализъм – с всички произтичащи от това последици. Което не ми пречи да разбирам и ценя високо ролята на християнството в основата на европейската цивилизация.

 Доц. д-р Румен Петров: Да обсъдим темата за палиативните грижи и тийнейджърите. Бих предизвикал всички като кажа – има ли грижа, която да не е палиативна, до известна степен? Т Така че кажете какво мислите и за тази страна на живота и като ресурс за облагородяване на нашето съвместно живеене.

Проф. д-р Георги Димитров: Нали си спомняте как е отговорил Уди Алън на въпроса какво мисли за смъртта? Той отговорил, „Аз съм против“. По въпросът за палиативната грижа аз съм „за“!

Доц. Велина Тодорова: Това е, една многопластова тема. Първо, е темата за смъртта – защо нямаме такъв тип грижи изобщо и не само за децата? Може би не можем да свържем едно дете с палиативни грижи, с грижи, които да облекчат последните му мигове живот. Другият пласт е – чрез тази тема искаме да отворим също дискусия за уважението към човека, достойнството на човека. Да кажем на децата, че всички сме или уязвими в някаква степен, или има много уязвими хора сред нас, към които трябва да се отнасяме със същото уважение като към всички други, независимо от състоянието, в което се намират. Че достойнството не означава милост, означава именно уважение към правата, уважение към човека. И оттук да отворим, може би по-приземената тема за социалните политики, какъв трябва да е подходът, който да прилага социалната политика, на милостта или достойнството, на уважението към човека. Важно е учителят как ще поведе децата през тази тема. И ние сме се опитали да помогнем на учителите в едно друго придружаващо съчинение, не знам дали трябва да го кажа – Книга за учителя. Там даваме идеи на учителите да водят децата през тази тема.

 Иподякон Деян Петров: Само една кратка реплика към професор Димитров – аз с уважение подхождам към това, което Вие споделихте, но ми се струва, че примерът, който дадохте е неприложим, защото Вие говорите за една фундаменталистка организация и тя по никакъв начин…

 Проф. д-р Георги Димитров: Това беше заради остротата… Разбира се, да.

Деян Петров: Да, но изключението не е правилото!

 Доц. Велина Тодорова: Всяка религия може да е фундаменталистка, моля Ви. Във всяка една вяра няма вътрешна бариера пред нейната радикализация, а точно това е фундаментализмът. Ние се сблъскахме с това у нас по съвсем конкретен повод съвсем наскоро. Всяка религия може перфектно да е фундаменталистка. И нашата християнска също.

 Иподякон Деян Петров: Аз питам за нещо основно, ние отидохме в една крайност, която не даде отговор на въпроса, но това е може би въпрос на друг разговор. Не може и не бива да отричаме или премълчаваме вярата, Бог и Църквата. Както и проф. Димитров отбеляза, и всички знаем – съвременната цивилизация, към която ние принадлежим, е създадена и е разцъфтяла върху здравата основа на вярата в Бог и християнството. Дори да оставим това настрана, като минало и история, но как може да живеем без вяра? Да, мнозина си избират да вярват в какво ли не и кого ли не, издигат си идоли – парите, славата, красотата, властта, знаем обаче какво се случва с тях. Бог и делата Му не са само красива приказка или плашило за непослушните. Това е начин на живот, неотделима част от съществото на човека. Един Вапцаров, ако щете, също пише за своята „вера”, която ако му бъде отнета, ще ревне, като ранена в сърцето пантера. Човекът без вяра не може да живее и не бива да му отнемаме или отказваме естествената възможност да се доближи до Бога – с мислите и делата си, това е е естеството на християнството… Аз попитах за отсъствието на темата за вярата и Бог в учебника по простата причина, че наскоро, споменах за Организацията на доброволците на свети Георги и това, което ние се опитваме да правим – да подкрепяме и съпровождаме тежко болни хора и нуждаещи се, наскоро кандидатствахме по един проект и неофициално ни отговориха, че ако не било присъствала думата“Свети“ в наименованието на организацията, можело да има някаква надежда. И аз бях удивен. При положение, че свети Георги е закрилник на България, на Българската армия, на монетата от един лев имаме свети Йоан Рилски, да не говорим…

 Проф. д-р Георги Димитров: Ако ще е така,да закрием или преименуваме и университета!

 Иподякон Деян Петров: Поразително… Затова попитах, защото има една такава, според мен, изкуствено насаждана опозиция „светско” и „църковно”. Но светът и Църквата не са две различни неща!

 Доц. Велина Тодорова: Ами да. И то защо стана така?

 Деян Петров: Това е една друга тема. Не ми се иска обаче и в този прекрасен учебник и при неговото преподаване да се задълбочава едно такова изкуствено противопоставяне между света и Църквата, между науката и вярата, нито пък да се мълчи за нас, нашите деди и за Господ.

Бяхме приканени към заключително думи по отношение на палиативните грижи. Точно затова тази инициатива на доброволците съвсем спонтанно обедини хора, съпричастни именно към тежко болните, страдащите, тези, които са на прага на смъртта. Защото това е най-онеправданата може би група от хората със здравословни проблеми. Когато отглеждаме деца или децата са болни, ние имаме пред себе си перспектива – те порастват, те оздравяват. Палиативната грижа е там, където надеждата за оздравяване вече я няма. По всеизвестни причини тази дейност за т.нар. „долекуване“ в България е недофинансирана. Палиативни грижи на практика не съществуват. На практика. А палиативни грижи за деца да не съществуват, това е вече абсолютно престъпно. Ако може да приемем, че човек на определена възраст вече е естествено да се очаква, че перспективата пред него не е кой-знае-каква. Но когато става дума за деца, това е ужасяващо. След като многократно, аз също се познавам с Венелин от много години, след като многократно с много хора сме обсъждали това, в крайна сметка ние стигнахме до идеята, че ако искаме нещо да променим, при положение, че сме опитвали какво-ли-не още от студентските си години, може би трябва да се опитаме ние сами, със собствени сили, да направим нещо мъничко. Не станахме министри, депутати и така нататък, и слава Богу, но ето, ако една чаша вода дадем на жадния – с малко сме увеличили доброто в този свят. Без да се фокусираме върху нашия принос, а върху това, че този човек има нужда от най-малкото – да му бъде показано осезаемо, истински, искрено, че той не е сам, че той не е бреме, че той не е нещо, което вреди, спира другите и че е нежелан. Истинската любов е любовта, която не търси отговор, любовта, която не иска нищо в ответ. А когато положиш грижа за този, който напуска този живот, е най-сигурният начин да се научиш на любов. Нашето съвременно общество страда от огромна липса на любов, защото ние не умеем да обичаме. А ако не умеем да обичаме, вършейки делата на любовта е първата крачка по този дълъг път.

 

Красимир Киров: Благодаря Ви. Дискусията беше изключително важна. В интерес на истината, поне според мен, въпросът за религията е тънка, много пипкава дотолкова, доколкото една църква се различава от друга църква. И макар че имаме номинално подобие в църковен план, имаме и… Много добри неща могат да бъдат взети от църквата в социалната практика, в същото време има и много неща, които са някаква форма на крайност. Дори в самата православна църква, когато говорим тук, поне що се отнася до моето наблюдение като цяло. Разбира се, макар че темата за църквата не е включена или по някакъв начин не фигурира, не означава, че тя е изключена от образованието и от гражданското образование. Поне аз винаги, когато.. Дотолкова ми стига, така да се каже, църковната култура, че когато има някаква аналогия или нещо, заради което църквата трябва да бъде спомената, аз неизбежно го казвам. Самият аз казвам това от гледна точка на две неща – първо, аз самият не възприемам себе си като вярващ на каквато и да е религия, но това не означава, че нито аз, нито който и да е друг, предполагам, от тук присъстващите отричаме по някакъв начин културната значимост на църковната институция. И в общи линии това са като че ли нещата. Темата за църквата стига, разбира се, да е поднесена по един рационален начин… Когато надскочим църковната идеология и се насочим върху това какво е полезно от присъствието на църквата – ученето за това, че имаме живот в общност, ученето за това, че трябва да се съобразяваме едни с други, да си помагаме. Мисля, че в някакъв смисъл човек винаги може да приложи нещата и да направи така, че да извлече най-благоприятното от цялото това нещо. Това си мислех по този въпрос за църквата. Иначе като цяло дискусията беше невероятно интересна. Бих се радвал, ако има още подобни дискусии.

 

[1]Crick, Bernard. „Education for citizenship and the teaching of democracy in schools. Final report, 22 September 1998.“

стенограмата изготви Станка Георгиева

редакцията е на екип на Маргиналия

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика