Обрат обаче няма. Хамза се превърна в казус и предизвикателство

Продължаваме поредицата “Деца чертаят граници” на Горяна Търницова, социален работник в център за подкрепа на деца и младежи жертви на престъпления.

Чуждите деца не са приоритет. Стават и остават проблем на другите страни в европейското ни уж задружно псевдо-семейство. Новите деца на старата Европа никой не ги търси, когато изчезнат.

Процесът по обжалването мина бързо. Миграционният съд затвърди първоначалното решение, че Хамза не изпълнява условията за право на престой в страната и следва да я напусне. Подозренията, че той евентуално е бил жертва на трафик по пътя си през Европа, а може би още и преди това, не бяха взети под особено внимание от различните инстанции. Били го питали от какво и от кого го е страх при евентуално връщане в родината, били го питали кой и как е заплатил пътуването. Питали са го дали е бил принуден да извършва неща срещу заплащане по пътя. Винаги е отговорност на кандидат-бежанеца да докаже какви опасности го грозят и от каква защита има нужда. Ако не отговори убедително на въпросите по време на интервюто – губи.

Швеция обаче не депортира сами деца към неясно бъдеще. За да се осъществи на практика едно връщане към родината, е нужно шведските власти да получат потвърждение от семейството на детето или от социални служби/дом за сираци, че има кой да се погрижи за детето. Депортираните деца не летят сами, персонал от миграционните служби ги придружава. Накратко – нужно е много условия да бъдат изпълнени преди Хамза да може да бъде качен на самолет за Мароко. Тези законови изисквания определят срок от пет месеца, в който да се подготви пътуването. Само дето властите не го обясняват това в прав текст.

След края на процеса по обжалването, когато вече крайното решение остава валидно и следва да се изпълни, в случая – Хамза да си отпътува, отново бяхме на среща в миграционните служби за т.нар. разговор по завръщането. Поредна нова служителка твърдо и категорично обясни на детето, че разрешително няма да получи и че има пет месеца да напусне страната. Затова най-бързо да се бил свържел с майка си и да поискал тя да му прати документи за самоличност, за да може да му се издаде самолетен билет.

Едва не паднах от стола. И аз, и Хамза добре знаем, че шведските социални служби се грижат за деца без родители до навършване на 18. Дом, право на училище и достъп до здравеопазване са му гарантирани до пълнолетие, без значение дали има разрешително за престой или не. Дали е много мотивиран да се върне в Мароко? И нима миграционните служби нямат за задача да осъществят депортирането и да уредят посрещането там на Хамза? Затова ли върху него се поставя отговорността да предостави документ за самоличност, особено при положение, че той изначално е казал, че нито той, нито майка му някога са имали такива документи.

 

Попитах какво се случва след като измине законовият срок от пет месеца. Ако майката не е пратила документи, какво се случва на практика? Служителката не успя да даде ясен отговор. Швеция имала споразумение с Мароко и достъп до мароканска система с пръстови отпечатъци на регистрирани в Мароко граждани. Така се потвърждава идентичността на пълнолетни мигранти и им се издават документи за депортиране. Пълнолетни значи не от групата на Хамза. Подразбрах, че система за контрол на децата няма, твърде малки са, за да са оставяли отпечатъци където и да било. И това изглежда съвпада с информацията, която бях подочула от мароканския преводач – Мароко не приема на територията си деца или възрастни без утвърдена самоличност. Попитах в прав текст служителката така ли е и дали някое дете изобщо е било депортирано до Мароко – с или без роднини там? Отново уклончив отговор – отново друг отдел, който работи с тези въпроси. И отново топката е в полето на Хамза, който да поиска от мама да му прати лична карта по пощата. Той се съгласява и обещава да направи каквото се изисква от него – както винаги прави на срещи с възрастни. По-късно в частен разговор става ясно, че няма никакво намерение да каже на мама за решението – не иска да я притеснява. Все пак е дошъл в Европа за нов и хубав живот, как така ще и каже, че планът се е провалил и ще го връщат обратно? Няма начин.

Целият този фарс се разви в началото на есента на 2018. Междувременно бях присъствала на два подобни разговора по завръщането с момчета под 15, които са израснали по домове в Мароко и не познават родителите си. Дори тези деца без идентичност получават същата задача – да се свържат с някой роднина в Мароко, който да им прати документи, с които да ги депортират. Звучи едва ли не свободноизбираемо – властите предлагат да финансират пътуване, но кандидатите трябва да предоставят паспорт. А кандидатите по обясними причини не само нямат документи, но не са и особено мотивирани да се върнат там откъдето бягат. През есента на 2018 разговарям подробно с репортер от националното радио по тази тема и за абсурдите в тази система. Хамза също говори с нея, както и едно друго момче от Мароко в подобна ситуация. Серия репортажи по темата се излъчват по радиото в началото на април 2019. В моето интервю за радиото казвам следното: ”Намирам за проблематично, че Швеция има една дотолкова неефективна система, която в дългосрочен план причинява човешко страдание. Наистина – мароканските деца живеят добре в момента тук – докато са непълнолетни. Получават прекрасна подкрепа от множество социални работници около себе си. Но какво се случва после? Тъй като нямат право на разрешително за престой, от 18-тия си рожден ден те се отзовават бездомни на улицата.”

В същия репортаж – и по същата тема – е интервюиран и т.нар. експерт по въпросите на самодошлите деца-бежанци към Миграционните служби. Той се съгласява с мен, че ситуацията е проблематична и я описва като параграф 22: ”Тук няма бързо и лесно решение. Не можем да изискваме от друга държава да издаде документи за пътуване на конкретно лице ако нямаме никакво доказателство за неговото гражданство.”

Интервюирани са също представители на общински социални служби, учени, публикували доклади за ситуациите на децата-мигранти, както и един политик с ръководни позиции в Стокхолм град. Последният завършва изказването си с предложението да се повдигне темата за проблемите с невъзможното депортиране на децата от Мароко в разговор с миграционния министър на Швеция. Репортерката от радиото ми пише, че с удоволствие иска да продължи контакта с мен и да следи развитието в историята на Хамза. Съгласявам се с охота.

Пролетта на 2019

Изминала е повече от година от мартенския ден, в който на Хамза беше съобщено, че няма право да остане в Швеция и са настъпили промени оттогава. Хамза не е вече детето-звезда, с чието развитие социалните работници се хвалят и взимат за пример за добре свършена социална работа. Точно обратното е. Сега Хамза е казус и предизвикателство.

Той е спрял да ходи на училище още от началото на есента. Множество различни възрастни от различни инстанции са се опитали да говорят с него, да чуят защо си стои вкъщи и от какво има нужда, за да тръгне отново на училище. Без успех. Хамза е спиран на няколко пъти от полицията за опити за джебчийство и притежание на хашиш. Правени са му тестове за употреба на наркотици, които се оказват позитивни, и е виждан късно вечер в компания на по-големи в опасни квартал. Спрял е да тренира футбол или други спортове. Няма и следа от така позитивното му развитие предната година.

След една първа среща с адвокат за консултация, приемното семейство Омар сякаш е забравил ентусиазма, с който искаше да помогне на Хамза чрез осиновяване. Адвокатът обясни в прав текст, че подобен процес би бил много скъп и изключително несигурен заради липсата на документи за идентичност на Хамза, а и на майка му, от която би се очаквало писмено да се откаже от родителските си права над него. Напомних въпроса на Омар в началото на годината, но не получих отговор на това дали се е отказал. Той ловко смени темата и не се върнахме на нея.

През април 2019 посетих Мароко отново и пак срещнах сестрата на Хамза Мириам – в същия хотел както година и половина по-рано. Майката на Омар беше пратила по мен красиви рокли от Дубай като подарък за Мириам. Разговаряхме с преводач по телефона в хотелската ми стая. Предупредих Мириам, че миграционните от Швеция вероятно ще звъннат, за да поискат от нея и майката да пратят документи за самоличност на Хамза. Мириам е подготвена за тъкъв разговор. Обяснява как Хамза не е имал никога лична карта, понеже е бил съвсем малък при напускането на страната. Акт за раждане също няма, понеже е роден вкъщи. Мириам ме уверява, че и тя, и майка й са обяснили на Хамза, че е важно да слуша мен, Омар и останалите възрастни около него в Швеция, както и да страни от неподходящи контакти с криминално проявени мароканци, които вредят на бъдещето му. Мириам праща подаръци на брат си по мен – бутилка чист зехтин, както и медальон с надпис ”мама” на арабски – и сърчице. Хамза си го бил поръчал. Когато срещам Хамза няколко дни по-късно, той гордо окачва медальона на шията си веднага щом му го давам. В разговор със социалната работничка Луиза, Хамза е както обикновено тих и отговаря едносрично. Едно от малкото цели изречения, които изрича, е че би искал майка му да не научава за полицейските жалби срещу него. Срам го е.

В седмицата докато съм в Мароко получавам известие от социалните служби относно изчезването на едно от другите марокански деца, на които съм настойник. Той е приятел на Хамза, момче на 14 без известни близки и роднини някъде. И той е от групата нелегални, но и невъзможни за депортиране деца. Съобщават ми, че е събрал багажа си и напуснал шведския си дом като оставил ключа. Получавам съобщение от момчето няколко дни по-късно. Пише ми, че е на път за Испания и се намира в момента в южна Франция, близо до испанската граница. Можело и да се върне в Швеция след няколко години, но засега възнамерява да си опита късмета в Испания, където и по-рано е живял. Натъжавам се, разбира се. Отговарям му, че знам, че Швеция не му е дала това, което му и било нужно. И че съжалявам за това. И да се грижи за себе си. И че ще ми липсва. Уверявам го, че може винаги да ми пише ако си промени решението и реши да се връща в Стокхолм.

В разговор с шведската полиция става ясно, че като цяло не може да се очаква те да се свържат с испански колеги, нищо, че момчето се издирва в Швеция. Полицаят, с когото говоря по телефон звъни на хлапето и разговаря с него, успокоява се, че явно става въпрос за доброволно напускане на страната – а не за отвличане примерно. Аз напомням, че 14-годишни като цяло нямат право да се движат свободно из европейските градове и да решават сами къде им се живее и къде не. И че подобно безпризорно лутане е свързано с многобройни рискове. Както и, че децата без родители са отговорност на останалите възрастни. Полицейският служител, с когото говоря, ми предлага да подам полицейска жалба за изчезнало лице, но пояснява, че не може да се очаква особено много в този случай. Въпросът е освен всичко финансов. Шведската полиция може да се свърже с испанската единствено при условие, че социалните служби финансират международната полицейска помощ, а за подобни разходи обикновено няма особен интерес у данъкоплатците.

Чуждите деца не са приоритет, с други думи. Стават и остават проблем на другите страни в европейското ни уж задружно псевдо-семейство. Новите деца на старата Европа, тях никой не ги търси, когато изчезнат.

Avatar

Горяна Търницова

Горяна Търницова е социален работник в център за подкрепа на деца и младежи жертви на престъпления “Бъдеще Стокхолм”, гр. Стокхолм. Завършила е криминология в Стокхолмския университет.