Образователните идеи на националпопулизма и движенията срещу репродуктивните права

През второто десетилетие на 21-ви век в Европа, а и в други краища на света има опити за навлизане в образованието на нови идеи, свързани с това, което ще нарека националпопулизъм. Този процес протича паралелно с временни коалиции по отделни теми между националистични групи и групи, атакуващи репродуктивните права в опити да създадат обща идеологическа платформа. Тези движения, всяко по свой начин, имат напоследък частичен и променлив успех в спирането на различни реформи и донякъде – в прокарването на определено законодателство. Амбициите за трайно навлизане в обществения живот обаче могат да бъдат удовлетворени само чрез масирано навлизане в образованието, където се формират уменията, идеите и практиките на бъдещето. В това отношение националпопулизмът за начало има по-добри шансове, защото е по-лесно конвертируем и в светска и в религиозна среда, а и в много европейски страни, не само социалистически, има готови за рециклиране примери за учебни програми от недалечното минало, които стъпват на практиките на индоктринацията, едностранчивото поднасяне на историята и заучаването на клишета, чието проблематизиране се санкционира от системата по един или друг начин.

Битката на традиционните ценности срещу националния нихилизъм

В България примери за тези две течения са кампанията срещу Истанбулската конвенция и Националната стратегия за детето и наскоро предложената за обществено обсъждане Стратегия за възпитателна работа в училище. Последната е пример за опит за налагане на националпопулистки идеи в образованието, който не е без аналог в други страни.

Стратегията за възпитателна работа засега продължава да стои на страницата за обществени консултации в раздела за обсъждане, макар че срокът за обсъждане приключи[1]. Не знам каква ще бъде по-нататъшната й съдба, но не изключвам да бъде окончателно приета. Съдържанието на коментарите, получени по време на обществените консултации е показателно за това колко трудно съвместими помежду са възгледите на различни групи, които иначе лесно се обединяват около популистки каузи.

Там има критични изказвания, които по инерция от критиките на Националната стратегия за детето обвиняват Стратегията за възпитателната работа във връзка с „джендър“ обучението и НПО-тата. В Стратегията за възпитателната работа всъщност съвсем умишлено няма нищо подобно. Сексуалното възпитание дори не се споменава като тема. Сред коментарите има и принципни възражения срещу това държавата да се намесва във възпитанието на децата, то е работа само на родителите. В края има позитивен коментар от националистически настроен учител, който оценява високо възможността националният нихилизъм да бъде преследван в училище – важен лайтмотив в документа. Любовта към България, Левски и Ботев, твърди този коментар, трябва „да се засуква с майчиното мляко“. Не е ясно как възпитателната работа в училище може да помогне точно за това, може би като подготви ново поколение майки.

В първоначални свои варианти, по примера на други страни, за които ще спомена, Стратегията за възпитателна работа си беше поставила амбициозната задача да се насочи потенциално и към репродуктивната тематика. Ставаше дума за „превенция на нетрадиционни ценности“ – рубрика, която освен да служи като платформа за налагане на краен национализъм, лесно може да включи и една по-агресивна стратегия за активно проповядване на хомофобия, доктринално описание на различни грехове като абортите, под общата благовидна идея например за „връщане към ценностите на традиционното семейство“. „Традиционните ценности“ се възраждат на много места в Централна и Източна Европа. За това могат да се почерпят примери от Полша и Унгария. В последствие авторите на Стратегията предполагам са се отказали да воюват на два фронта и са решили да насочат усилията там, където шансовете за успех са по-добри.

Унгарският образователен експерт Петер Радо, с когото преди години имах възможност да работя, споделя, че Унгария е „пресекла червената линия“, провеждайки нова политика за националистическа и религиозна индоктринация, включваща задължително религиозно образование или часове по етика, където етиката се преподава по същия начин както при религиозното обучение[2]. Към момента България все още колебливо стои от тази страна на червената линия.

В публикувания си вариант Стратегията за възпитателната работа предвижда само „превенция на поведенческите прояви на национален нихилизъм“. „Националният нихилизъм“ е въображаем враг, който се появява не за пръв път в историята в услуга на репресии, основно от системи, доктрини и политически среди, които разчитат на индоктринацията като основен подход за отстояване на идеи. Примерите са многобройни и варират от фашистка Германия, през комунистическа Полша до Източна и Южна Азия. Това са примери, които успях да открия, но съм сигурен, че европейското присъствие в други части на света е пренесло обвиненията в национален нихилизъм и там. В Европейските страни за национални нихилисти са били обявявани различни малцинства, най-често евреите, но също и политически опоненти или въобще всякакви неудобни хора, които е добре да бъдат репресирани.

Наизустяване на истини

Националпопулисткото течение и борбата срещу репродуктивните права имат много разминавания в цялостната си визия за света, но споделят общи черти по отношение на очакванията си за ученето и образованието именно на процедурно и методическо ниво. Бидейки по същество популистки, те разчитат на подкрепа, която не стига много дълбоко в анализа на факти, следствия от определени идеи и действия и логически връзки между различни твърдения. Затова в образованието е важно да се намали тежестта на критическото мислене, да се ограничи достъпа до разнообразни източници на информация, да няма различни гледни точки и да се преподават само тези и истини, които са удобни.

При националпопулистката образователна методика например, в образованието е важно да им само една версия на историята. Израз на тази тенденция е искането да има и само по един източник за обучение по всеки предмет – един единствен утвърден учебник, който съдържа утвърдени истини от последна инстанция или поне строго контролиране на съдържанието на учебниците. В Румъния в момента циркулират идеи за връщане към един-единствен учебник по всеки предмет. В днешно време, когато образователните материали приемат нови и все по-богати форми включително дигитални, тази идея изглежда почти абсурдна.

В края на 90-те години след либерализиране на издаването на учебници в Румъния се появява огромно разнообразие от източници. Цитирам румънския пример, заради наличието на мащабно и богато документирано изследване, но подобен процес можеше да се наблюдава и в България и неговата автентичност може да събуди същите съмнения. С либерализацията на пазара на учебници в тях навлиза един свят на социалното многообразие, който преди е отсъствал. Появяват се деца с различен цвят на кожата. Те обичайно не са роми (нито в Румъния, нито в България), а например афроамериканци или азиатци, защото примерите са взети от други държави и други култури[3]. Този интересен факт навежда на мисълта за известна неавтентичност и показност на този процес, която вероятно е целяла да създаде подходящ образ на страните ни в усилията им да се присъединят към Европейския съюз. Действително през 90-те години различни европейски институции отправят препоръки към страните от Централна и Източна Европа да не използват за етническа мобилизация националистически интерпретираната история[4]. Тези препоръки се базират  и на по-раншна препоръка на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа[5]. В тази препоръка наред с други важни неща се казва и че познаването на историята е важно гражданско умение и без него индивидът е по-уязвим на политическа и друга манипулация. Затова според препоръката изучаването на историята не трябва да се свежда до наизустяването на безразборни факти, но трябва да бъде едно въвеждане в това как се произвежда историческото знание, което е въпрос на създаване на критично мислене. Разнообразието от учебни материали логично води до изграждането на един космополитен образ на гражданина. В днешно време опитите са космополитният образ да се замени с човек, който е вкоренен само в своята култура, но понеже тя по дефиниция е европейска, християнска и т.н. това вече гарантира принадлежността в някаква по-голяма общност. Ненужно става естественото любопитство, усилието да разбереш неща, които са извън сегашното ти полезрение, а именно те стоят в основата на ученето.

В един материал в медия, която често публикува коментари и анализи с ясен антилиберален характер видях, че основното значение на думата „култура“ се извежда от думата култ – „(т.е. почитание, преклонение) към собствения народ, към своята страна, към националната история и природа, към висок естетически вкус“ [6]. Тази (иначе погрешна) дефиниция много добре илюстрира духа на новата образователна политика на националистите. Всички исторически личности трябва да се разглеждат като канонизирани светци, не може да има различни мнения, не може да има документи, артефакти, наративи и каквото и да било друго, което нарушава единствената официална линия. Не знам как ще бъде възможно това при положение, че по много чуждоезични и български телевизии има предавания, които разглеждат историята в диалогичен и полемичен план, представят исторически личности с голям принос към световната и българската история в цялата им човешка противоречивост.

Възпитание чрез незнание

По същата логика основното твърдение при аргументацията на движението срещу репродуктивните права е, че на децата трябва да се спестяват различни факти от биологичния и социалния живот и от реалността като цяло –  за да не се развращават, да не се подтикват към експерименти или към греховно поведение, според това дали предпочитате да формулирате тезата си повече или по-малко агресивно, за светска или духовна аудитория. Няма да споря, че може да има информация, която е неподходяща за деца под определена възраст. Но също така убедено твърдя, че от началото на ученето в предучилищните групи и детската градина до края на средното образование не трябва да остават важни аспекти от реалността в съвременния свят и от нейната предистория, с които образованието да не запознава децата. Нямам предвид заучаването на факти и формирането на програмирани оценки и реакции. Имам предвид превръщането на децата в критично мислещи граждани, които могат да формират собствени позиции и самостоятелно да взимат трудни и балансирани решения, включително когато оценяват морални ценности, религиозни възгледи, произведения на изкуството, исторически събития и личности, личности, събития, предложения, коментари и идеи от съвременността. Да могат да отличават научните факти и открития, направени с най-добрите методи, с които досега разполага науката от необоснованите и нелогичните твърдения, от глупостите и фалшификатите.

Трябва да се предотврати възможността децата да попаднат на информация например за идеите за трети „пол“ или за дискусии по тази тема в други Европейски страни. Постигането на тази цел изисква на първо време сериозен контрол над Интернет или над неговото използване. Изисква и изземане от училищните библиотеки на българската литературна и есеистична класика. Например, четейки Ботев един ученик (както ми се е случвало) може да попадне на въпроса „Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?“

След като пусне думата „хермафродит“ в Интернет търсачка детето научава, какво тя означава. След това научава още, че прекрасни шедьоври на изкуството от древния Рим до италианския Ренесанс, които са свързани с този образ. Разбира, че тези шедьоври са възможни, защото в митичното въображение на древните гърци съществува образът на сина на Хермес и Афродита.

Тук вече сме на територията на ученето в истинския смисъл на думата,  което свързва нещата едно с друго във все по-богата картина. И именно затова става наистина ужасно за новата педагогическа схема. Ако е малко по-голямо, детето научава, че в гръцката култура хомосексуалните отношения са били не само приемливи, а поощрявани и присъстват най-малкото в предисторията и в съдържанието на безсмъртни произведения на драматичното изкуство и философията, които са част от европейската и световната цивилизация. Но нали хората, които създават тези образователни програми имат нужда от бъдещ гласоподавател, който да вярва, че съвременният краен-национализъм с един пакет от други елементарни формули са част от уникалната европейска идентичност, тя пък е по дефиниция хомофобска. От друга страна без Древна Гърция не можем да разбираме нито класическата, нито съвременната европейска литература (нито българската). Недай Боже, някое дете, вдъхновено от съвременното националистическо християнство да реши да надникне в големите образци на християнската духовност. За да разбере още първия параграф, ще се наложи да напусне завинаги територията, обитавана от обединените сили на ултра-национализма и новите репродуктивни движения. Тези четива, разбира се, са трудни и обичайно не будят голям интерес, но за всеки случай е добре и те да стоят по-далеч от учениците. За целта има направени и за целите на православното обучение и в още по голямо изобилие от различни протестантски групи лесно смилаеми и не будещи трудни въпроси книжки за деца. И за да не ме разберете неправилно ще вметна веднага, че част от тези книжки са интересни за децата и са добър вход към темата за християнството. Нямам нищо против те да бъдат четени и използвани, но не бих посъветвал някой ученик, който развие траен интерес към темата, да се ограничи до тях.

Проникването на националпопулизмът в училище е сигурна рецепта децата и юношите да престанат да разбират в дълбочина дори собствената си култура. Разнородните популистки течения, които лесно се обединяват не могат да формират никаква устойчива концепция, защото имат малко общо помежду си. Това веднага става ясно в момента, в който разговорът премине отвъд нивото на протестните плакати, постингите и патетичните декларации. Затова разговорът не преминава отвъд това ниво.

Милитаризация на образованието

Тук не мога да не спомена Русия, която не е член на Европейския съюз, но има основание да подозираме, че някои от промените в образованието в страни от ЕС, например тези в Унгария, черпят вдъхновение и от Русия. В Русия от години протича своеобразна милитаризация на образованието, свързана със създаването на стотици клубове из цялата страна, предлагащи обучение в боравене с оръжие в комбинация с патриотично образование и преподаване на ценности. Това върви ръка за ръка със създаването на нещо като оръжеен дисниленд, много популярен сред деца и родители, в който вместо влакчета и виенски колела има образци на съвременното тежко въоръжение, част от които надминават по размери и най-впечатляващите атракциони в традиционните увеселителни паркове. Както пише в един репортаж на CNN, описващ парка „Хората ядат сладолед, докато се разхождат сред оръжия, способни да унищожат цял континент“ [7]. В Унгария по примера на Русия се наблюдава създаването (или по-скоро възстановяването) на масови ученически движения подобни на тези, изградени по времето на комунизма, само че още по-военизирани и изцяло националистически. Една съществена разлика, че поне на думи и според официалната доктрина, Путинова Русия, която претендира да защитава автентичните европейски ценности, е мултикултурна и Евразийска[8]. Традиционните религии, сред които са православието, ислямът, будизмът и шаманизмът, са пазители на ценностите, докато изнеженият либерализъм на Запада представлява тяхно отрицание. В Унгария пък само християнството е стожер на традиционните ценности, а мултикултурализмът е официално мъртъв. Християнството е заплашено от нашествието на мигранти. Затова нараства и финансирането за различни организации, провеждащи военни възстановки или обучение на децата в различни спортове и умения полезни за защитата на родината.

В крайна сметка националпопулизмът е изправен пред избора или да претвори обещанията си в образователни практики, доколкото обществото е готово да ги понесе, и да заплати цената чрез загуба на умения и конкурентоспособност, или да остави говоренето и реалността напълно разкачени. В непрекъснато променящите се предложения за реформа на учебните програми, в Унгария в крайна сметка въпреки обещанията, на патриотизма и семейните ценности реално е отделено малко внимание. На фона на спадащи резултати в международните сравнителни изследвания на постиженията на учениците, Унгария може би в крайна сметка все пак ще заложи на съвременните методи на преподаване, които поставят в центъра на образованието ученика. В България съдбата на Стратегията за възпитателната работа е неясна, не на последно място и защото веднъж научени да не разбират, хората престават да разбират и тези, които много са искали да ги научат на това.

Допускам, че и в двете страни дори сред политиците, които се възползват от популизма има усещането колко пагубни могат да бъдат образователните му идеи ако станат реалност и затова предпочитат (поне засега) да се ограничат с говорене. Сериозното, целенасочено и масирано навлизане в образованието на националпопулизма, ако все пак се случи, няма как да завърши добре. Това е една объркана, непоследователна, хаотична и в крайна сметка – глупава доктрина, която влиза в противоречие с нуждите на подрастващите от пълноценно учене и с перспективите на обществата за развитие.

Консервативните репродуктивни идеи, базирани на „традиционните ценности“ и „природата“ нямат в себе си нищо традиционно и нищо природно, но очевидно имат неподозиран потенциал за популистка мобилизация. Разтревожени майки се появяват по телевизията, за да говорят по теми, за които децата не бива да знаят. Ако са последователни, на собствените им деца, дори поотраснали, трябва да им е забранено да ги гледат в съответните предавания. Майките трябва да знаят, за да могат да водят смислен разговор по телевизията, но децата не бива, за да се предпазят. Поне докато не отраснат, за да поемат щафетата в защитата на естествените природни ценности, които се оказват и традиционни за хората. Но как ще защитават възгледите си като пораснат, ако дотогава никога не са разбрали за какво става въпрос? Ще си запушват ушите, ще затварят страницата или ще натискат копчето на дистанционното. Или няма да им се налага? Нали наистина умни хора предричат, че либерализмът вече умира. Към онзи момент никъде няма да има и следа от това, че някой някога изобщо е споменавал нещо за „трети пол“. Ще има само политици, които обясняват на своите избиратели всеки на своя си език, в отделните уникални традиционни култури, всяка от които е основа на всички останали.

[1] http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=4321

[2] https://www.dw.com/en/turkey-hungary-and-poland-the-politics-of-school-textbooks/a-41032191

[3] Szakács, S. Europe in the Classroom. World Culture and Nation-Building in Post-Socialist Romania, Palgrave Macmillan, 2018.

[4] https://www.eurozine.com/the-history-textbooks-controversy-in-romania-3/

[5] https://assembly.coe.int/nw/xml/XRef/Xref-XML2HTML-en.asp?fileid=15317&lang=en

[6] http://pogled.info/bulgarski/lavinata-na-balgarskiya-natsionalen-nihilizam.95215

[7] https://edition.cnn.com/2015/06/17/europe/russia-military-theme-park-reporters-notebook/index.html

[8] https://eu.boell.org/en/2018/05/25/pitfalls-eurasian-multiculturalism

Avatar

Боян Захариев

Боят Захариев работи като програмен директор в Института „Отворено общество“ – София. Има докторска степен по социология и магистърска по икономика от СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е повече от 15 години с различни български и чуждестранни организации по програми за образование и интеграция на уязвими групи. През последните 5 години основен акцент в работата му са анализите на бедността и неравенството в образованието, здравеопазването, на пазара на труда и в други сфери на обществения и икономическия живот.