Огледало за обратно виждане – 6. За руските бежанци в България.

Белоемигрантите, които са основатели на руското малцинство в България са били репресирани и ограбвани, както всички останали етнически и религиозни общности. В определени моменти обаче, съдбата им изглежда по-страховита, защото зад репресиите към тях с цялата си мощ е стояла и съветската власт и държава, а не само българските служби за сигурност на различните режими.

Продължаваме поредицата на Антонина Желязкова “Огледало за обратно виждане”. 

 

Навършиха се 100 години от Октомврийската революция, което тласка към размисъл за руското малцинство в България. Защото неговата мая, фундаментът на това малцинство е създаден в онези бурни години от бежанците белоемигранти – граждански бежанци от Русия и военни от Деникинската и Врангеловата армия. Имаме устойчив  и неточен стереотип, за да свързваме русите основно със съветското присъствие. Приемаме ги като безпроблемно и богопомазано малцинство от хармонично вписани и приобщени имигранти.

 

anto-1

Снимка: Кървавата диря на СМЕРШ в България – Дойче Веле

В съвременна България непрекъснато се вадят доказателства кой е бил по- и най-репресиран при различните режими. Пада едно голямо мерене на страданията или заслугите върху измамния политически кантар.

Белоемигрантите, които са основатели на руското малцинство в България са били репресирани и ограбвани, както всички останали етнически и религиозни общности. В определени моменти обаче, съдбата им изглежда по-страховита, защото зад репресиите към тях с цялата си мощ е стояла и съветската власт и държава, а не само българските служби за сигурност на различните режими.

Най-голяма по численост сред по-малките етнически групи в България е руската според предпоследното преброяване от 2001 г. При последното национално преброяване десет години по-късно (2011) русите бяха натикани в графата други, под натиска на политиците от ВМРО[1] и загубихме представа колко са реално, както и за много други малцинства, впрочем. Мнозина се обидиха и отказаха да се преброят. Затова и изследователите не предпочитат да се позовават на това национално преброяване, извън официалните регламенти.

В началото на 2001 г. руското малцинство обхваща 15 595 души. Трайното присъствие на русите в българските земи започва с отсядането на отделни личности и семейства след 1878 г.[2] Масовото им заселване обаче, се осъществява през 1918 г., особено през 1919 г. и в края на 1920 г. техният брой е 9 080. В края на 1926 г. достига 19 706 души. Според данните на бюро „Нансенова служба” през 1940 г. общия брой на русите в България е 18 034.

През последните 40 години тази група се надгражда основно от смесените бракове със съветски хора или руси от ОНД. При предпоследното преброяване само в 7 общини в България няма лица от руския етнос. За тази не голяма численост белоемигрантите са допринесли забележително много за развитието на науката и културата в България.

 

anto-7

Снимка: Белогвардейци във Велико Търново – http://starotarnovo.ucoz.com/index/belogvardejcite_v_trnovo/0-60

А на мен ми предстои рожден ден и затова съм с цялата си душа устремена към моя лирически герой – баба. Баба, която е моята вселена и бях убедена, че тя е моята майка, защото ме отгледа и обгради с любов, изненади, музика, поезия и красота. Баба, на която дължа първите си седем години и половината от вторите.

Родена е в последното десетилетие на ХІХ век и се казва Донка. Кръстена съм на нея и докато беше жива празнувахме заедно именните си дни на Антоновден. Тя пожелала, за да е по-изискано, да бъда записана Антонина на нейната приятелка руската бежанка белоемигрантка Антонина Серафимовна М. (съпруга на полковник от армията на ген.Деникин, военен лекар). Сега празнувам на Антоновден с моята внучка Антонина, като й разказвам за прапрабаба Донка, за Антонина Серафимовна и за бабините житейски правила.

Баба едва оцеляла от тиф през Първата световна война като милосърдна сестра, учителка по руски език и литература, дотолкова буйна и еманципирана в онова далечно и консервативно време, че се омъжила в лодка и с китара в ръка. Рецитираше, свиреше и пееше очарователно.

Деникинският полковник лекар се грижел за болестите на малките й деца (майка и вуйчо). Антонина Серафимовна учела баба (сетне и децата й) да свири на пиано, а тя от своя страна им давала уроци по български език и ги въвеждала в градските среди, за да се адаптират по-бързо. Това е в началото на 20-те години. Баба до смъртта си се обличаше с фантастичен вкус (повлияна от Антонина С.) – игли с перла или перо в баретата, импримета и кадифета, изящни палта. Твърдеше, че след Пушкин и музиката (Шопен!!!), това ги сближило най-много с Антонина Серафимовна – състезавали се коя по-шик ще бъде в онези несигурни и бурни следвоенни времена. Шиели си сами, или с помощта на съседка, моделиерка на бо монда от съседната къща и така борели страха и травмите от войната. И двете като обща съдба, въпреки че ги разделяли хиляди километри, се разминали на косъм със смъртта през Първата световна война.

Баба, както и хиляди други жени от нейното поколение, е преживяла четири войни и страховете си за мъжете от семейството, които са били по фронтовете.

Имам някакви повърхностни знания за съдбата на бежанците от Русия след Голямата война и Октомврийската революция едва десетгодишна, запомнени от разказите на баба. Винаги съм се учудвала, че няма почти нищо в учебниците по история за участието на България в този катаклизъм, за нашето съпричастие в събития, които са доказали за пореден път, че българите могат да приемат бежанците, както трябва да се приемат с човещина хора, които бягат от война и от последвала кървава гражданска война. А доста от битките в Русия срещу болшевизма се водят с българско оръжие и муниции. Нашите националисти никога не се сетиха да пропагандират, че към края на 1919 г. в армията на ген. Деникин срещу болшевиките се сражават 100 офицери и 15 000 войници българи от Бесарабия. Има прекрасна книга от близо 600 страници на Цветана Кьосева, която разказва подробно за „Руската емиграция в България през 20-те и 50-те години на ХХ в.”[3]. Авторът разказва детайлно на базата на архиви, документи и книжнина за усилията на българските правителства, на Славянското дружество, на Светия синод, на БДЧК, на обществеността за приема на русите бежанци през периода 1919-1922 г., за тяхната адаптация и  сетнешната им съдба.

Присъствието им в България започва с 5000 души руски военнопленници, разположени в пленнически лагери в София, Сливен, Ямбол и други градове. За да не тежат на бюджета, Министерството на войната нарежда те да бъдат групирани в команди и разпратени в различни градове, за да работят във фабриките и да се прехранват. По този начин руските военнопленници вече се третират от българските власти като свободни руски граждани – емигранти…[4]

Към края на 1919 г. в помещенията на варненските казарми се открива етапен лагер за настаняване на военнопленници доброволци, които да заминат да се сражават в армията на ген. Деникин (сетне на барон Врангел). През 1920 г. Съглашението настанява в етапния лагер още около 1100 руски военнопленници от Марсилия, с което ситуацията там се усложнява допълнително и създава много проблеми за местните власти, тъй като и преди новодошлите издръжката на ден възлизала над 3000 лв.[5]

Варненската общественост проявява съчувствие и грижа към руските военни в лагера. Клонът на Славянското дружество в града ги снабдява с облекло, раздава тютюн, сапун и парични помощи, поема заплащането на храната за офицерите. Съпричастен е владиката на Варна митрополит Симеон. По негова инициатива още през юли 1919 г. в града се формира Благотворителен комитет в помощ на военнопленниците и на започналите да пристигат в града граждански руски бежанци. До есента Комитетът успява да събере внушителни пожертвования, за да подпомогне 200 руски войници и 50 офицери като заплаща квартирите им, снабдява ги с храна…[6]

 

ant-4

                                                    Снимка: Генерал Александър Кутепов – архив

Знаменитият пълководец и генерал от инфантерията Александър Кутепов, командир в Деникинската и армията на барон Врангел, екскомендант на интернираните бели войски в Галлиполи, пристига в България, по-късно и във Велико Търново с армейска част през декември 1921 г. След Варна Кутепов се установява за известно време в старата българска столица Велико Търново, където убеждава своя хазяин, впоследствие и приятел, индустриалеца Христо Малиев през 1921 година да построи нова сграда на най-старата тъкачна фабрика в града и да организира безплатен стол за работници – такъв, какъвто Малиев със свои средства е направил в първите месеци за пристигналите тогава белоемигранти.[7]

Външнополитическите маневри на правителството на Стамболийски са сложни, защото от една страна поддържат дипломатически отношения, изпращат оръжия и муниции на правителството на Деникин в Южна Русия, под контрола на френските представители в страната. От друга страна – започват дипломатически контакти и със Съветска Русия.

Под влиянието на българските и руските комунисти етапният лагер във Варна все повече се превръща в „болшевишко свърталище”. Кабинетът настоява пред френските власти за разформироването на етапния лагер за доброволци и за тяхното репатриране в родината им. До началото на август 1921 г. в родината си са репатрирани около 4000 души, част от които се присъединяват към Червената армия, а други към ген. Врангел.[8]

Още от есента на 1918 и през цялата 1919 г. военните неуспехи на Доброволческата армия изтласкват първите вълни на бежанци от Русия, които потеглят от Одеса, Севастопол, Новоросийск и през Цариград към България. Първата голяма група от 1000 души са предимно хора с висок социален статус. В началото на 1920 г. в България има 4 руски губернатори, 10 генерали, няколко сенатори, един адмирал и т.н. По-голямата част от тях не се задържат дълго у нас и реемигрират към Белград и Западна Европа.

Българите приемат със съчувствие бежанците, които пристигат на талази. Според Ц. Кьосева тази предварителна благоразположеност се дължи на първо място на убеждението, че в бедствие са потомците на освободителите на България. На второ място, в общественото съзнание доминира мисълта за вината на България към Русия, поради включването й в противниковия лагер по време на войната. Тя подчертава с курсив ироничния коментара на руския дипломатически представител в страната Александър Петряев (знаел е 16 езика), че в България „преобладава атмосферата на каещи се грешници”. Не мога да ви преразкажа всичките 600 страници на Цветана Кьосева – архивни единици, литература, много труд и написана впечатляващо. Само ще завърша преразказа с числата, че през лятото на 1922 г. у нас вече има над 36 000 руски граждански емигранти и бивши военни  от Бялата армия.[9]

Интересното е, че управленската реакция е бърза и ги разпределят на територията на цялата страна, интегрират ги на пазара на труда, а децата в образователната система. Единствените, които на политическо ниво се обявяват срещу приема, грижата и интегрирането на руските бежанци са БКП (т.с.). Чрез своите депутати в Народното събрание или с извънпарламентарни акции, митинги и демонстрации, те правят обструкции на всички правителствени решения за устройването на бежанците. Мотивите им са, че са против настаняването на „контрареволюционерите”. Към 1924 г. в България има вече и 20 000  изстрадали или оцелели от „походите на смъртта” арменски бежанци. Чрез съдействието на Международната организация по труда при ОН, през периода 1925-1928 г. правителствата на Демократичния сговор успяват да осигурят реемиграцията на близо 9000 руски и арменски бежанци. Това са щастливците, които реемигрират. Има обаче 11 000 руски бежанци репатрирани до средата на 1923 г. със съдействието на правителството на Ал.Стамболийски, на местните земеделски и комунистически организации и заедно с мисиите на Съветския червен кръст и Совнарод. Финансирането е поето от Обществото на народите (ОН). Вероятно са попаднали директно в Сибир.

Винаги съм се утешавала с мисълта, че Антонина Серафимовна, приятелката на баба, е сред реемигрантите от 1928 г., а не репатрирана в родината в някой сибирски лагер. Била съм твърде малка, за да питам точно за това баба, но в страданието си по загубеното приятелство, тя кратко и смръщено коментираше, че поради това мама и вуйчо не станали музиканти, защото тъкмо напреднали с пианото и тя заминала…Това не пречеше непрекъснато да разлиства подвързаните с кожа томчета с поезия, очевидно оставени за спомен от изчезналата приятелка. Броя годините, изчислявам и се надявам на реемиграцията в името на оцеляването. Защо ли никога не е писала на баба обаче, например от Франция или Италия?

Вече като учен теренист винаги питам при изследователските пътувания местните хора имат ли спомен за руски заселници по техните места. Народната памет пази  ползите: лекар, който ги е лекувал само срещу яйца и ракия, друг, който им е раздавал хинин, за да борят маларията, трети, който ги научил на думата „епидемия” и съответно как тя може да бъде ограничена чрез превенция. Запомнени са като странници, облечени необичайно и с безброй книги и картини. Това за лекарите и биолозите, които се заселили в България и скитали в началото по северното и южното Черноморие…

По повод първото предложение на тогавашния министър на народното просвещение Бакалов, направено през февруари 1920 г., което касае назначаването на 11 руски професори в различни факултети на Софийския университет, Ц. Кьосева цитира ярката защита на С.С. Бобчев (в следващото НС): „Медицинският факултет – заявява той, – без тия сили, които дойдоха, без тия професори…, почти не беше възможно да съществува. Ние трябваше да го закрием. Тези, които се явиха помежду нас, са славата на медицината и на Русия, някои от тях и в Европа”.[10] В страната започват да работят руски свещеници и преподаватели по теология, инженери, които приемат работа в мините Перник, най-малко 20 юристи са устроени в съдебното ведомство и в банките, лекари в болниците, а с особен успех се ползват руските професионални артисти, архитектите също. Агрономи, ветеринарни лекари, лесничеи, инженери по водите и рибовъдството попълват дефицитите в Земеделското министерство, специалисти по железниците, пощите и телеграфите намират къде да приложат знанията и опита си.

Белоемигрантите създават мрежа от землячески училища и организации, като само тематичните сдружения към септември 1944 г. наброяват 26. Вписват се сравнително хармонично в социалния, културния и професионалния живот в България. На 2 септември 1944 г. на власт в България идва за няколко дни правителството на Константин Муравиев. На 6-ти септември кабинетът приема постановление, с което са разтурени всички организации с „фашистка и националсоциалистическа идеология”. Дирекцията на полицията изготвя доклад и списък за разтуряне на дружества. По чисто идеологически съображения наравно с фашистките, българо-италианските и българо-хърватските дружества в него са поставени и руските емигрантски организации като са предложени за ликвидация. Сред тях са предимно образователни, културни, творчески и здравни сдружения на русите в България. В този списък за ликвидация попадат 90% от всички съществуващи към момента руски емигрантски сдружения.[11]

След 9 септември руската емиграцията се разделя идейно, но най-вече от страх. Част от белоемигрантите, които са свързани с Германия и нейните учреждения в страната, се изтеглят заедно с немските войски. Други, повлияни от политическия ентусиазъм, се записват доброволци в армията и участват във войната на България срещу хитлеристка Германия през 1944-1945 г.

Ц. Кьосева  цитира спомен на известния руски емигрант княз Александър Ратиев, че при случайните срещи със съветските офицери и в приятелски разговори, дочували неясни предупреждения като „пазете се от тези, които ще дойдат след нас, от представителите на специалните служби и учреждения”.[12]

Лошото се случва. Още преди започване на преговорите в Москва по подписването на Съглашение за примирие, в България пристигат ужасяващите „Смерш”, което означава в превод „Смърт на шпионите” (специалните части на Съветската армия) и в страната започва истински „лов на вещици” сред руската емиграция.[13] Не са нужни повече думи.

Договорените рамки след примирието придават законен характер на репресивните мерки срещу белоемигрантите. Според чл.6-ти България се задължава да сътрудничи на Съюзната контролна комисия чрез българските органи на Дирекцията на народната милиция. Някои личности и семейства са репатрирани в Съветския съюз, а други от тях (около 800 късметлии) се озовават в ТВО (трудово възпитателни общежития) на територията на България.

Преди оттеглянето на съветските войски от България отдел „Б” на Държавна сигурност изготвя нова справка за ”състоянието на белогвардейското малцинство”. Изненадващо рекапитулацията показва, че към края на септември 1947 г. числеността на белогвардейците не само не е намаляла, а се е увеличила до 23 000 души.[14]

 

 

anto-8

Снимка: белогвардейско семейство в София – сайт Изгубена България/lostbulgaria@yahoo.com/

Към края на 1954 г. започват нови изпитания за русите белоемигранти въпреки, че повече от половината вече са се регистрирали като съветски граждани. ДС засилва работата си във връзка с новото репатриране на представители на руското малцинство за работа в целинните земи в СССР. Този стрес и страх съм записала като интервюта с потомците на белоемигрантите в началото на 90-те. Тогава ИМИР[15] се опита да подпомогне техния  „Съюз на руските белогвардейци и техните потомци”, за да реституират поне част от национализираните си имоти, а също така и за да издават малък печатен бюлетин под името „Белая волна”. Така или иначе през 1955 и 1956 г. значителна част от белоемигрантите  „заминават” за СССР и ДС вече не регистрира никакви сериозни вражески прояви сред тях.[16]

В средата на 60-те като дете си спомням нашите съседи белоемигранти (две възрастни сестри и самотен старец), които се движеха като сенки по стъпалата на кооперацията и из квартала, за да бъдат незабележими. Разбира се, това беше напълно непостижимо за тях, защото доизносваха дрехите си от преди революцията – проядени от молците астраганени палта, проскубани кожени яки от лисици или катерички, изящни бастуни и шапки. Нямаше сила (дори страхът от сянката на КГБ), която да принуди стареца, когато се срещахме по стълбите, да не повдигне капелата си и да не промърмори тихичко „доброе утро, барышня”. Госпожицата беше на 12 години, с гуменки, с ожулени колене и лакти и с пионерска връзка на врата. Естествено, че всички се обръщаха след тях, така че анонимността беше изключена. Не беше и необходима, защото въпреки страховете и техните, и на съседите им, те вече бяха пренесли и вградили своята култура сред нас.

По време и след Октомврийската революция Русия преживява освен всичко друго и разрушителен демографски шок. Стотици хиляди представители на руския елит – интелигенти, дворяни, офицерство, казачество напускат страната. Особеното в случая е, че въпреки огромната диаспора, която се пръсва по Балканите, в Западна Европа и по света като цяло, руските учебници не отбелязват този исторически феномен, нито съдбата и сложната адаптация на своите сънародници в съответните страни. С диаспората интензивно се занимават различни репресивни съветски служби, но историографията мълчи, особено в учебниците по история. Няма и дума дори в университетските помагала.[17] Няма и в подготвения на български език учебник по История на Русия от Комисията на историците на Република България и Руската федерация, Фондация „Славяни”, Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, Руския център за международно научно и културно сътрудничество при правителството на Руската федерация (Росзарубежцентър) – Москва и Руския културно-информационен център – София.[18]

Добре, че ние сме живели и продължаваме да живеем с белоемигрантите и техните потомци, та знаем.

 

[1] Политици от ВМРО и Атака настояха за кадрови промени в НСИ преди преброяването през 2011 г. Те настояха за промяна на преброителните анкетни карти по етнически признак като с изключение на традиционните турци, роми, евреи и арменци останалите етнически и културно религиозни групи попаднаха в графата ДРУГИ.Основният прицел на тази глупост бяха помаците в България.

[2] Преброяването от 1910 г. посочва числото 2505 души

[3] Цветана Кьосева. Руската емиграция в България, IMIR, София, 2002

[4] Пак там, с.34

[5] Пак там, с.35

[6] Пак там, 35-36

[7] http://www.borbabg.com/?action=news&news=27975

[8] Цветана Кьосева. Пак там, с.40-41

[9] Пак там, с.24-94

[10] Пак там, с.53-54

[11] Пак там, с.366-368

[12] Пак там, с.382

[13] Пак там, с.384

[14] Цветана Кьосева. Българо-съветските отношения. Пропаганда и конюнктура (1944-1949). – В: Исторически преглед. 1999. №1-2р с.67-85

[15] ИМИР (IMIR) – Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия със седалище в София, България

[16] Цветана Кьосева, Руската емиграция…,  ibid., с.441

[17] Виж например: История России с древности до наших дней. Пособие для поступающих в вузы, Под редакцией М.Н. Зуева, Москва, „Высшая школа”, 1997

[18] А.С. Орлов, В.А.Георгиев, Н.Г. Георгиева, Т.А. Сивохина. История на Русия от най-древни времена до наши дни, учебник, КК Труд, София, 2002

 

 

 

[

 

 

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.