Огнян Минчев: Идентичност и интерпретации

Споделете статията:

 

Успешното създаване – възникване на македонска национална идентичност, за която се твърди, че е базирана на обособена история, език и култура, различни от българската, е феномен, който предполага задълбочена и (за предпочитане) неидеологизирана интерпретация – преди всичко от страна на българската експертна и гражданска общност.

 

 

Когато английската писателка Ребека Уест (Rebecca West) пише своя пътепис за Югославия „Черното агне и сивият сокол“ (Black Lamb and Grey Falcon) през 1937 г., тя не скрива своята симпатия и афинитет към доминираната от Белград шарена балканска страна, създадена от победителите във Версай през 1919 г. Въпреки това в нейните срещи и диалози ясно се проявява истината за това какво мисли и към кого принадлежи населението от т.нар. Вардарска бановина. По пътя й през сръбска Македония тя разговаря накратко с юноша, който страстно желае да отиде при брат си в София, но очевидно няма тази възможност. „България е богата и щастлива страна“, споделя ентусиазирано младият човек. „Това не е вярно – опонира му авторката, – аз съм била в България и зная, че тя е бедна страна, в която се живее трудно…“ „Оо, това не е вярно“, реагира младежът, чиято представа за свобода, заможност и щастие е въплътена в мита за България – приютила брат му, а може би и други членове на семейството му.

 

Този фрагмент от пътеписа на Ребека Уест е очевиден пример за идентичността на хората в Македония между двете войни. Ако симпатизиращата на Сърбия англичанка бе посетила Вардарска Македония 20 или 30 години по-късно, впечатленията, които би придобила, щяха да бъдат доста по-различни – и може би повече хармониращи на нейния афинитет към Сърбия и Югославия. Утвърждаването на македонската идентичност сред българското население на Вардарска Македония е феномен, който рядко се наблюдава сред общностите, откъснати чрез превратностите на историята от своята нация майка. Унгария живее след 1919 г. заобиколена отвсякъде от общности на свои сънародници, които до днес съхраняват ясна и категорична унгарска идентичност – в Трансилвания, във Войводина и в Словакия. Постсъветска Молдова е обект на немилостива трансформация по сталинисткия модел за „създаване на нации“, но през последните десетилетия малката страна между Ръмъния и Украйна се върна към своята румънска идентичност – с официален език и преобладаващо румънска градска култура, въпреки съхранената амбивалентност и аморфност на провинцията и селското население. Южен Тирол е в Италия, но населението носи ясна идентичност, не по-различна от тази на събратята му в австрийския Северен Тирол.

 

Успешното създаване – възникване на македонска национална идентичност, за която се твърди, че е базирана на обособена история, език и култура, различни от българската, е феномен, който предполага задълбочена и (за предпочитане) неидеологизирана интерпретация – преди всичко от страна на българската експертна и гражданска общност. Само по този начин бихме могли ясно да идентифицираме причините и процесите, довели до подобно мащабно трансформиране – отродяване на голяма част от българската етническа общност в полза на алтернативен национален проект, на проекта „Македония“. Има три основни кръга исторически събития, които могат да се поставят в основата на развиващата се „македонска национална идентичност“. Първият кръг е свързан с периода от Берлинския конгрес (1879 г.), решенията на който откъсват Македония от другите български земи и я връщат обратно в Османската империя, продължил до края на Втората световна война. Вторият кръг е налагането на югославската комунистическа доктрина за македонска национална идентичност на антибългарска основа, в която се пресичат както стратегиите на сталинисткия коминтерновски подход към „националния въпрос на Балканите“, така и държавнополитическата визия на Йосип Броз Тито за втората Югославия. Третият събитиен кръг изисква сравнителен анализ на общественото развитие на България и Македония под комунистическа власт и специфичните оценъчни – идентичностни процеси, които се осъществяват в този контекст в общественото съзнание на македонското общество между 1950 и 1990 г.

Стратегията на новоучредена България за национално обединение се сблъсква в Македония със стратегиите на другите балкански страни – Сърбия и Гърция, както и с политиките на съперничещи си Велики сили за влияние на Балканите – Хабсбургите, Руската империя и Високата порта. Тези многообразни съперничества на територията на географска Македония предизвикват безкрайни страдания на нейните жители – многообразни, но в мнозинството си българи, попаднали в мъртвата хватка на „играта с нулев резултат“ на основните участници в конфликта. Така се формира първият етап на обособяване на българската общност в Македония – с появата на автономисткото крило на националноосвободителното движение, на ВМРО. Идеята е проста – Великите сили трудно ще позволят обединение на Македония с България, а съперниците в Белград и Атина ще продължават битката на живот и смърт за контрол или поне разпокъсване на Македония. Стратегията за автономна Македония – дом на всички обитаващи я етноси – е българска идея, повлияна и от факта на значимия български етнически превес спрямо останалите общности.

 

Политическата „македонизация“ до Балканските войни не стига по-далеч от тактически инструмент за заобикаляне на кървавото съперничество на балканските съседи в Македония. Винаги, когато България успява да установи контрол върху по-голяма или по-малка част от Македония – по време на Първата и на Втората световна война – българското население посреща българската армия с ентусиазъм, като освободителка. Огромен брой македонски младежи са доброволци в българската армия по време на войните. Конфликтите между българските власти и партизански комунистически групи по време на Втората война са не на етническа, а на идеологическа основа. Но под повърхността на неизменно демонстрираната българска идентичност от населението край Вардар (голямата част от българите в Северна Гърция са на практика прогонени след 1919 г. и със спогодбата Моллов–Кафандарис от 1927 г. и заменени от гръцки бежанци от Мала Азия), започва да прозира формирането на една обособена общност – обособена от собствения си исторически опит след 1879 г., от огромните страдания и произвол, упражнявани върху нея от чужди завоеватели, от невъзможността устойчиво да се уповава на своите единородни братя и тяхната държава – България. През 1993 г. в личен разговор поетът Миле Неделковски, македонски българин, споделя: „… Лесно е да си българин в България. В Македония е по-различно. Три пъти идвате тук с българската армия и ни давате надежда. След това ви прогонват оттатък Деве баир, а за нас кошмарът се връща двойно по-силен…“.

 

Проф. Александър Апостолов от Скопие разказва през 90-те години свои преживявания от края на 20-те – началото на 30-те години като дете в Щип: „За всяка българска дума, изтървана в училище, сръбският учител взима пръчката и бие по дланите… Като пита какъв си, трябва да кажеш „прави србин“… Майка ми пита – защо не му кажеш: „аз съм македонче…“ Аа – викам, – ела ти му кажи, да видиш… Баща ми работи в барачката пред къщи – обущар. Войник от българската армия през войните… Удря с чука и в ритъм пее – „Шуми Марица окървавена…“. Зад ъгъла на 20–30 метра се показва сръбският джандар. Баща ми запазва ритъма и продължава да пее: „Дунье ранке, дунье ранке, круше караманке…“. Колко време може да издържи един народ, една общност на подобен смазващ натиск, без да придобие особено чувство за общност – може би не експлицитно национална, но все пак обособена общност…?

 

От другата страна на границата, на българска територия, живеят над милион бежанци от Македония. Кръв капе от сърцето на България, изгубила стотици хиляди свои синове във войните за национално обединение. Българската принадлежност на Македония се превръща в сакрална, неотделима и строго охранявана част от българската национална идентичност. Който си позволи да отстъпи и крачка от тази свещена истина, се превръща в презрян предател. Спомнете си как убиват Александър Стамболийски – за това, че се опитва да превърне проблема Македония в част от прагматичното и профанно уреждане на отношенията на България с нейните съседи…

 

Историята на българските борби за приобщаване на Македония, на метаморфозите на националноосвободителното движение в Македония, на обособяването на „македонския въпрос“ – политическо, интелектуално, на повседневно равнище – е разказ, изпълнен със страдание и въодушевление, саможертва и предателство… Историята на тази драма е пренаситена с емоции, страсти, огромни усилия, победи и поражения, завихрили порочен кръг на все по-голяма безизходица. Безизходицата на България, преживяла поредица от поражения, докато безродната болшевишка клика, начело с Георги Димитров, отсича „македонския въпрос“ и го предава в ръцете на съпартийците си в Белград. Още в първите дни след 9 септември 1944 г. неграмотникът Добри Терпешев официално заявява на митинг в Северна Гърция: „Няма българи тук…“. Няма българи и край Пирин – всички са принудени за една нощ да станат „македонци“. Тогава край Вардар се появява възможност да се прекрати страданието, че си българин… Да се премахне насилственото превръщане на българите в „прави сърби“. Намерен е хитроумен компромис – Йосип Броз Тито, „последният Хабсбург“, реализира формулата „македонец“. И то с благословията на другия Йосиф – Висарионович… За част от българите край Вардар тази формула е поредно унижение. Те падат в „кървавата Коледа“ от януари 1945 г., в затворите и концлагерите на югославския комунистически режим. Те и потомците им живеят дълги десетилетия във вътрешна емиграция, унижавани и молепсани от юго-комунистическата власт. За другите прераждането в „македонци“ е акт на спасение, на еманципиране от кървавото колело на балканското съперничество за принадлежността на Македония.

 

Комунистическата доктрина за „македонска нация“, възникнала под патронажа на Йосиф Сталин в средите на Коминтерна, осъществява няколко значими цели за конституиране и утвърждаване на втората югославска държава под управлението на Йосип Броз Тито. В годините 1944–49 г. македонизмът е доктрина за геополитическа експанзия на Титова Югославия към Пиринска и Егейска Македония. Сервилното предателство на българските комунисти, начело с Г. Димитров, и гражданската война в Северна Гърция разкриват значими възможности пред Тито да реализира втората Югославия като панбалканска квазиимперия. Краят на комунистическите партизани в Гърция и скъсването между Москва и Белград слагат край на тези амбиции. От тук нататък македонизмът се разгръща като тоталитарна идеология за утвърждаване на комунистическото господство във Вардарска Македония на експлицитно антибългарска основа.

 

Антибългаризмът се реализира в няколко основни направления. Преди всичко югославският македонизъм утвърждава македонците като герои на антифашистката борба, партизани, воювали срещу българския „фашистки окупатор“. Наскоро създаденият филм „Трето полувреме“ е възможно най-добра илюстрация на антибългаризма край Вардар на „антифашистка“ основа. Но на Балканите дори тоталитарните идеологии не са в състояние да поставят общественото съзнание под пълен контрол без помощта на широко разгърната историческа утопия. В рамките на тази утопия македонците се определят като обособен славянски народ, живял през дълги исторически периоди под чуждо господство, включително под господството на българите, които са „татари“, дошли от източните степи и завладели местните – македонските славяни. Малоценността на „монголоидните“ българи, техният примитивизъм, жестокост и враждебност са идеологическа легитимация за еманципирането на „македонците“ в дълъг исторически процес на страдания и геройска саможертва, венец на който е „антифашистката борба“. Алтернативата на българската враждебност спрямо македонците са „братството и единството“ с другите югославски народи и преди всичко, разбира се, със сърбите. „Македонската национална история“ се създава от нулата, чрез селекция и мащабна манипулация на исторически факти, илюстриращи господстващата интерпретация за съществуване на обособена македонска идентичност от времето на Ранното средновековие до наши дни. В практически план антибългаризмът се реализира като систематична репресия върху хора, подозирани в българска идентичност или носещи семейна история на изявена българска принадлежност. На тях им е отредено място на дъното, „в ъгъла“ на македонското общество.

 

Конституирането на национална общност винаги преминава през и се предхожда от възникването на общностен елит – стопански, интелектуален, политически. Прозвището на Тито като „последен Хабсбург“ се появява в резултат на неговата гъвкава и динамично балансирана национална политика в рамките на многонационалната федерация. Македонската идентичност се утвърждава в процеса на селектиране на македонски републикански елит, който формално заема равноправни позиции с елитите на другите югорепублики в институциите и публичния живот на Югославия. На мястото на безогледната сръбска репресия върху населението на Вардарска Македония между двете войни Титова Югославия от първите дни на своето съществуване окуражава създаването и развитието на местен македонски елит, стига той да утвърждава основните рамки и постулати на македонизма като част от комунистическия идеологически югославизъм. Макар и неизменно третиран със снизхождение от полуприкрито великосръбските кръгове в Белград, македонският елит се ползва с достатъчно функционална автономия, за да утвърждава „македонската национална идентичност“. Рамката, в която се реализира легитимацията на тази национална идентичност и управляващия я национален елит, е югославската комунистическа доктрина и неизменната вярност към Белград. Формирането и успешната реализация на един национален политически елит е най-мощната гаранция за съхраняване и интеграция на националната общност. Всяка нация разгръща собствена идеологическа картина на преживяната история – национална утопия. Тази утопия е гръбнакът на нейната национална идентичност. Утопията може да се променя, да се трансформира, но делегитимацията ѝ е сигурен път към упадък на националната общност. Елитът на Република Северна Македония твърдо стои в подкрепа на югославската македонистка доктрина като национална утопия. Три десетилетия след края на Югославия и на комунизма тази доктрина очевидно остава гръбнакът на контрол върху обществото и държавата, който постюгославският политически елит на Македония упражнява чрез релегитимацията на своите дълбоки връзки и зависимост от вече бившата метрополия в Белград.

 

Македонската национална утопия е доста плитко скроена и рекомбинирана от отрязъци регионална история – преди всичко българска. След 1990 г. започна да набира скорост включването в националната македонска утопия на „антични“ източници на идентичност. „Антиквизацията“ достигна специфичен апогей с режима на Никола Груевски и ВМРО-ДПМНЕ, когато центърът на Скопие се превърна в паноптикум – не от восък, а от стиропор – на статуи и паметници на всевъзможни исторически фигури, към които протяга ръка експанзиращата „македонска идентичност“. Дългогодишният конфликт с Гърция, приключил засега с подписването на Преспанския договор, сложи край на претенциите на Скопие за „антична“ идентичност и изостри необходимостта от успешно завръщане към националната утопия на средновековна идентичност. Така Скопие и София отново се изправиха лице в лице в спор за антибългарската легитимация на македонизма. София очевидно отказва да десакрализира „македонския въпрос“ и неговото място в новата българска история. Скопие се намира в задънена улица в опитите си да предефинира националната си идентичност, без да влиза в непреодолими конфликти със съседите си. „Антиквизацията“ е пейоративен опит да се открие собствено историческо наследство в епоха, която има очевидна елинистична идентичност. Рамката на „средновековна славянска идентичност под чужда власт“ е сърцевината на югославската комунистическа доктрина, изградена на антибългарска основа и осигуряваща функционирането на югославска Македония до началото на 90-те години. Вкопчването на Скопие в тази доктрина като ултимативен източник на идентичност предотвратява сериозния разговор в македонското общество за близкото минало, удържа публичния дебат в руслото на идеологическите митове, наследени от една приключила епоха.

 

Кризата на идентичността има значими и опасни актуални проекции върху стабилността и перспективата на независимата македонска държава в настоящето и близкото бъдеще. Колкото по-дълбока е тази криза, толкова по-трудна е еволюцията на националната утопия и нейната адаптивност към променящите се условия на национално съществуване. Знакови фигури като македонския интелектуалец Денко Малески посочиха разумния път за разрешаване на тази дълбоко вкоренена и болезнена дилема: Македония признава българското си минало, а България признава македонската национална идентичност и независимост в настоящето. Това предложение бе прието „на нож“ от медии, политици и интелектуалци в Скопие. Очевидно има дълъг път, който трябва да бъде изминат към кроткото тържество на разума…

 

Българските интерпретации на македонската национална идентичност често пренебрегват ключовата разлика между македонизма като официална югославска (и постюгославска) доктрина и македонизма като процес на развиващо се във времето историческо битие на македонското общество през последните 70 години. Тези два аспекта на македонизма са безспорно взаимно свързани, но те имат различна роля в идентификацията на македонското общество в настоящето и бъдещето. Като (пост)югославска доктрина, македонизмът играе ключова роля за съхраняване и развитие на позициите на елита на Република Северна Македония. Дезинтеграцията на македонизма като доктрина би предизвикала сериозна, може би непреодолима криза на легитимността и контрола на македонския елит, стоящ начело на обществото и държавата. На практика елементи на подобна криза наблюдаваме още от началото на 90-те години, когато една или друга група или политическа фракция в македонското общество се опитва да внесе промяна в официалната доктрина на държавата. Подобни опити идват също по линия на рухването на табутата върху историята – възстановяването на ВМРО, публичното говорене за исторически личности и събития, табуирани в комунистическа Югославия, възродените интерпретации на миналото от неортодоксални спрямо официалния македонизъм позиции. Важна роля в този процес играят поредицата успешни опити на македонските албанци да се конституират като легитимна равноправна общност в македонското общество и държава. Като цяло обаче доктрината на македонизма, наследена от комунистическа Югославия, си остава гръбнак на общностната и държавната идентичност. Тя обезпечава удържането на Република Северна Македония в стопанския, политическия и културен континуум на зависимост през елитите на страната от бившата (?!) метрополия Белград и по оста Белград–Атина.

 

Но македонизмът далеч не е само доктрина, налагана от горе надолу върху едно общество, което е пасивен обект на структурирана от държавния връх идентичност. Македонската национална идентичност е реален исторически процес на осъществяване, който включва живота, опита и себеизразяването на поредица от поколения във Вардарска Македония през последните 70 години. Обособяването на Македония като отделна република в рамките на Югославия се осъществява в един период на относително успешно обществено, стопанско и интелектуално развитие на федерацията, заела печеливша позиция на необвързана, неутрална страна между Изтока и Запада по време на Студената война. Моите връстници добре познават сравнението между живота в България и в съседна Югославия през десетилетията комунистическо управление. Оставайки тоталитарна комунистическа диктатура, Югославия на Тито отвори ниши на автономно социално действие на своите народи и граждани, за които никоя страна в Съветския блок – най-малко България – можеше да мечтае. Тези територии на относителна свобода се разширяваха в периода след началото на 70-те години.

 

Югославската стопанска система бе нестабилна и уязвима, но качеството на живот – дори и в най-бедните части на федерацията като Македония – бе значително по-високо от това в България. Гражданите на федерацията можеха да пътуват свободно и да работят извън страната. Достъпът на западна култура бе несравнимо по-свободен от системата на строга цензура, прилагана от режима в България и други съветски сателити чак до края на 70-те години. Толерантността на югорежима към внасянето на продуктите на западната младежка контракултура се съчетаваше със свободата на рокендрол културата и други стилове на музикално и поетично творчество в Югославия, което създаде предпоставките за една мощна интеграция на югославското общество около собствена културна идентичност, която е в сила и днес, десетилетия след края на федерацията. Интелектуалният живот, макар и ограничен от догмите на югославския вариант на комунистическата идеология, бе по-отворен и по-толерантен към различните мнения. (През 60-те години се разгърна философската дискусия и движение „Праксис“ – философска интерпретация на марксизма, недопустима в Източния блок.)

 

За обикновените хора в Македония постулатите на официалната доктрина на македонизма и югославизма намираха непряко потвърждение в сравнението между начина на живот при тях и от другата страна на границата – в съседна България. България, чиито граждани живееха в по-голяма оскъдица, бяха затворени зад телените мрежи на границата, не разполагаха с която и да е от свободите, на които обикновеният сърбин или македонец можеше да разчита в уреждането на собствения си живот. Ако за юношата от пътеписа на Ребека Уест България е примамливата мечта на успеха и заможността, в която вече живее неговият брат, то за македонеца от комунистическа Югославия България е сива реалност на оскъдица и диктатура. Тя може да бъде всичко друго, но не и пример за подражание, не и притегателен център за обща идентичност или съвместно бъдеще. Самите контакти между българи и македонци през тази епоха са пределно ограничени, подвластни на строг контрол и доминирани от стереотипите на официалната взаимна идеологическа враждебност. Веднъж годишно от двете страни на границата за по няколко часа се събираха хора на т.нар. събори, на които милиционерите бяха често повече на брой от съборяните…

 

Сравнителната оценка на начина на живот в България и Македония в епохата на комунизма предоставя допълнителен ресурс за успешно обживяване на македонската идентичност от страна на обикновените македонски граждани. Те разполагат с приличен жизнен стандарт и условия за живот, след като техните предшественици са обитавали епохи на крайна бедност, насилие и обществени сътресения. Тази реална възходяща социална мобилност в македонското общество е най-доброто оправдание и най-добрата среда за възприемане на официалната доктрина на македонизма, независимо от крайната ненадеждност на нейните исторически и интелектуални основания. Паралелно с тази възходяща мобилност, в македонското общество се натурализира новият официален език, идеологическите основания на националната утопия, натурализира се културното сближаване и интеграцията с останалите югославски народи. Тези реалности на македонския национален живот се превръщат в споделени ценности на мнозинството македонски граждани от няколко поколения насам. Тази причудлива смесица на реален, пълнокръвен общностен живот, общностна култура, историческа измислица и фантазия, тежко похлупена истина за миналото, нежелание да се отваря миналото като „кутия на Пандора“, плахият стремеж да се мине покрай загражденията от претенции и предусловия на по-мощните съседи, желанието да се сключи безпринципен компромис с доктрините от миналото, за да се оцелее в настоящето – всичко това е част от калейдоскопичната идентичност на македонизма като реалност на всекидневния живот в днешна Македония.

 

За България основен ключ към развитието на успешни партньорски отношения с Република Северна Македония е способността на българските лидери – политически, интелектуални и граждански – да различават тези „два етажа“ на македонизма като идентичност – доктрината, формирана след 30-те години на ХХ в. в Москва, Белград и Скопие, и реалността на седемдесет години общностен живот на македонското общество до нашата съвременност. България има правото и задължението към своя национален интерес да изисква конкретни и обвързани с „пътна карта“ инициативи от страна на официално Скопие за отказ от антибългарското съдържание на функциониращата официална доктрина на македонизма. Ако сме в състояние да развием и да прилагаме в дългосрочен план ефективна стратегия за партньорски отношения със Скопие на базата на взаимообвързан интерес, ще бъдем в състояние да повлияем и върху промяната на по-широк кръг постулати на македонизма, натурализирани като обществени убеждения, създадени, за да поддържат изолацията между двете страни. Аз приемам платформата на проф. Денко Малески за разрешаването на споровете между двете страни на принципа: Македония приема истината за историята, България приема настоящите реалности в Република Северна Македония.

 

Настоящите реалности са натрупванията на седем десетилетия пълнокръвен исторически процес в македонското общество, в резултат на който около милион и половина души са приели определена общностна идентичност. Много ми допада определението за нация на Бенедикт Андерсън – „въобразена общност“. Всеки от нас познава лично и донякъде, в различна степен не повече от няколко хиляди души. Същевременно ние знаем, че като българи сме сънародници на около девет милиона души. Как ги идентифицираме като част от нашата национална общност? Като приемаме за даденост, че те споделят същите идеи, убеждения, знания и лоялности между себе си, каквито и ние споделяме и прилагаме спрямо тях, без да ги познаваме лично. Да поискаме от хората в днешна Република Северна Македония за кратък период от време да се откажат от тези убеждения, лоялности и принадлежност едни към други, които са култивирали в рамките на 3–4 поколения, е нереалистично. Реалният обществен процес на нашето сътрудничество, на нарастващото присъствие на България в македонския национален живот, както и присъствието на Македония в конкретната действителност на българския живот ще създадат предпоставките за трансформация на основни идентичностни оценки на самите македонци спрямо България и българите. При условие, разбира се, че българското общество и държава са в състояние да развият и осъществят конкретна стратегия на сътрудничество и сближаване с Македония.

 

Затова е изключително важно да съчетаем политическата твърдост и претенция от страна на София за категорична доктринална промяна на македонската държавнополитическа идентичност, отстраняване на антибългаризма от официалните позиции на македонската държавност – идеологически и институционални – с гъвкава и дългосрочна стратегия за еволюция на македонската обществена самоидентификация по посока сближаване с България. Сближаване, белязано от приемане на общата ни история, общите ни ценности и общите ни интереси. България не може пряко да поставя условия за императивен избор – „досега бяхте лоялни на Белград, време е да станете лоялни на София“. Историята не работи по този начин. Ако Сърбия е успяла да отроди българите от Македония с брутално насилие и потисничество, ако Титова Югославия е успяла да ги съблазни с приемане на „по-малкото зло“ – доктрината на македонизма, то българската стратегия за компенсиране на тази историческа трагедия не може и не бива да бъде огледално реципрочна на упражненото в историята насилие. Ако сме в състояние да създадем нови реалности, ще постигнем целите си чрез инструментите на свободния избор през XXI век, в Европа.

 

Макар и отслабнала като патос, Македония продължава да бъде ключова сакрална част от българската национална идентичност. Затова в известен смисъл отношението към Македония продължава да изисква свещенодействие. Компромисът тук е неуместен – той е израз на вероотстъпничество, на предателство. В един политически процес това е опасна платформа за действие. Първо, защото заслепява и заличава разликата между възможно, невъзможно и действително. И второ, защото отваря пространства за лицемерна злоупотреба от хитреци с профанни политически цели. Затова някой бе казал, че патриотизмът е последното убежище на негодника. Не защото патриотите са негодници, напротив. А защото със свещената обич към родината най-лесно злоупотребяват демагози, популисти и обикновени политически тарикати. Българският идеал за Македония, за който дадоха живота си най-добрите синове на България, е нещо много различно от това, което днес представлява Република Северна Македония. Това не е само повод за тъга. Това е и съвкупност от определени възможности, които чакат да бъдат осъзнати и оползотворени от днешна България.

публикувано в сп.Култура, бр.1/2021

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: