Оправдано ли е допълнителното криминализиране на медийното правосъдие?

Споделете статията:

 

 

 

Въпросът за т. нар. „медийно правосъдие“ и разгласяването на следствената тайна се повдига периодично в българското общество в последното десетилетие. Този дебат се е водил най – често във времето на управление на прокуратурата от главния прокурор Сотир Цацаров, а напоследък и при честите медийни изяви от показни акции на действащия главен прокурор Иван Гешев. Именно в тези периоди са възниквали и най – силни и оправдани съмнения за зависимост на прокуратурата от изпълнителната власт, а оттам и за неспазване на принципа на разделението на властите.

“Медийното правосъдие” издава последователната невъзможност на прокуратурата да убеди обществото в съвестното и професионално изпълнение на задълженията си, което налага осъществяването на „показни акции“. Действията й вместо да имат ефекта на обществено доверие, по – често водят до неоправдано издаване на следствената тайна, нарушаване на презумпцията за невиновност, която е основен принцип на наказателния процес, както и на законодателството, свързано със защита на личните данни, а оттам и до присъждане на сериозни обезщетения на пострадалите от тези нарушения, парите за които идват от държавния бюджет.

Какво представлява т.нар. „следствена тайна“?

Наказателно – процесуалният кодекс урежда следствената тайна като задължение на органите на разследването, както и на участниците в него да не разгласяват съдържащите се в него материали без разрешение на (наблюдаващия) прокурор. Липсват законодателно уредени критерии при какви обстоятелства е оправдано даването на такова разрешение, но те могат да се изведат по тълкувателен път във връзка със задължението за законосъобразно, обективно, всестранно и пълно провеждане на разследването, както и с оглед осъществяване на свобода на изразяване и съблюдаване на правото на информация.

Това означава, че в случаите, в които разгласяването на материалите по разследването се прави с цел осъществяване свободата на изразяване, съблюдаване правото на информация и с оглед провеждане на законосъобразно, обективно, всестранно и пълно разследване, разгласяването е оправдано. Тези възможности, обаче, са пренебрежимо малко. Така, например, оправдано е разпространяването на снимка на издирвано лице, заподозряно в извършване на тежко престъпление, което е опасно за околните с цел информиране на обществото с оглед осигуряване сигурността на отделните граждани, както и с цел откриване на въпросното лице. Оправдано би било още, отново с информативна цел, разпространяването на прессъобщение за осъществени задържания на лица, заподозрени в извършване на конкретно престъпление, но без посочване на техните снимки и имена, когато това не е необходимо с оглед събиране на допълнителни данни в полза на разследването или когато липсва опасност за обществото, за която е необходимо то да бъде информирано.

Всички други случаи, в които липсват горните критерии, разгласяването на данни от водени разследвания е неоправдано и води до незаконосъобразно нарушаване на следствената тайна, независимо от разрешението от страна на наблюдаващия прокурор. Следствената тайна е уредена в закон задължение на органите на разследването, първо, незаконосъобразното ѝ разгласяване независимо дали е налице разрешение на прокурор или не, представлява дисциплинарно нарушение „неизпълнение на други служебни задължения“, според Правилата за дисциплинарната дейност на Висшия съдебен съвет, както и престъпление по смисъла на Наказателния кодекс (чл. 360, ал. 1), за което се предвижда наказание лишаване от свобода до една година или пробация.

Предвид това, че критериите за законосъобразност на разгласяването на следствена тайна се извеждат по тълкувателен път, а приемането на изрично законодателно уреждане е логично, оправдано и необходимо, тъй като настоящата правна уредба създава предпоставки за произвол, какъвто се и наблюдава в последното десетилетие.

Нужно ли е допълнително криминализиране на разгласяването на „следствена тайна“?

Също в последното десетилетие се наблюдава притеснителната и порочна тенденция на законодателния орган да изменя Наказателния кодекс „ad hoc” (на парче, за всеки конкретен случай). Налагането на тази тенденция като практика, изглежда, че води и до обърквания в цялата юридическа общност относно необходимостта от продължаването ѝ.

Наказателният кодекс, обаче, не е, не може и не бива да бъде универсално средство за сплашване с цел спазване на правилата и законите, особено в случаите, в които подходяща правна уредба има, но тя не се прилага.

Именно такъв е случаят с разгласяването на „следствена тайна“, което е уредено в Наказателния кодекс престъпление и за чието осъществяване от страна на органи на разследването, няма образувано нито едно наказателно преследване. Същото се отнася и до разпространяването от страна на прокуратурата на информация, събрана чрез специални разузнавателни средства, за което престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода до три години и глоба до петстотин лева и което също в последните години се е превърнало в порочна практика. Тук бих искала да припомня разпространените по – рано тази година записи, на които се чува глас, наподобяващ този на президента и за които стана ясно, че са събрани именно чрез използване на специални разузнавателни средства. Към наказателна отговорност, обаче, не беше привлечено никое длъжностно лице.

Не веднъж съм обръщала внимание, че самоцелното повишаване на наказателната репресия не може да изпълни своите функции, когато липсва контрол и ефективно приложение. В много случаи, по – ниските степени на наказателна репресия, която обаче се прилага ефективно (т.е. образуват се наказателни дела и се постановяват присъди за нарушена следствена тайна или разпространена информация, събрана чрез използване на специални разузнавателни средства), може да доведе до много по – добри и видими резултати, насочени към ограничаване на този тип престъпни деяния, отколкото високата, но неприлагана наказателна репресия.

Казано по – просто, липсва каквато и да било необходимост от допълнително криминализиране или завишаване на наказанията, предвидени за неправомерно разгласяване на следствена тайна. Това, което, е необходимо, обаче, е да се осигури ефективен и редовен контрол върху законосъобразността на тази дейност, като за целта следва да се търси независимост на прокуратурата. Това е така, тъй като независимо от размера на наказанието, приложението на текстовете от Наказателния кодекс, предвиждащи наказателна отговорност за неправомерно разгласяване на следствена тайна е възможно само от прокурори срещу прокурори и разследващи органи. Именно, поради тази причина необходимо е не завишаване на наказателната репресия, а реформа в Прокуратурата на Република България, ефективно осигуряване на нейната независимост и търсене на отговорността ѝ за незаконосъобразни действия.

Очакването прокурори да образуват наказателни производства срещу органи на разследването за нарушаване на следствената тайна в настоящото състояние на българската прокуратура, е нереалистично. Това, обаче, не означава, че гражданите, чиито права са нарушени, заради неправомерното разгласяване на следствената тайна, са лишени от защита. Напротив. Такава защита е осигурена чрез Закона за защита на личните данни и Общия регламент за защита на данните, когато от неправомерното разгласяване на следствената тайна е разпространена информация, от която може да бъде разпознато лицето, за когото тя се отнася. Така, например, прессъобщение на прокуратурата, гласящо „Задържан е Петър Иванов за това, че е извършил престъпление пране на пари“, придружено с подробности относно начина на задържането, видео- или снимкови материали и/или описание на намерените доказателства, представлява неправомерно разгласяване на следствена тайна, а едновременно с това е и нарушение на презумпцията за невиновност и на законодателството, свързано със защита на личните данни.

Важно е да се има предвид, че при упражняването на подобен подход неимуществени вреди винаги настъпват, защото използваният обвинителен уклон, а в много случаи и директното произнасяне по виновността на лицето без съд и присъда, както и изнасянето на неговите лични данни, неизбежно води до „обществено правосъдие“ преди влизане в сила на осъдителна присъда, постановена от компетентен съд. Именно наличието на такава присъда, обаче, е единственото основание, с информационна цел, да се разпространи съобщение до медиите, че конкретен гражданин е осъден за извършването на конкретно престъпление.

Продължаването на порочната практика, свързана с неоправдано завишаване на наказателната репресия, би довела по – скоро до понижаване качеството на наказателното законодателство, отколкото до реализиране на търсената превенция на определени видове престъпления. Ето защо, усилията следва да бъдат насочени не към промени в Наказателния кодекс, свързани с такова завишаване или допълнително криминализиране на определени деяния, а към ефективно приложение и ангажиране на съществуващите видове наказателна отговорност.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: