Освен експертност, са нужни кураж и морал

 

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за ьизследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.

 Започналият дебат и чия е отговорността?

Да, необходимият дебат относно публичното говорене за история по време на национални, официални празници и юбилеи, който започнах тръгвайки от професионално участие на историци в тазгодишното отбелязване на Съединението по БНТ, се пренасочи към генерален разговор за историята в телевизионното предаване „История.BG”. Този разговор обаче, няма как да не се превърне в анализ на състоянието на българската историческа наука, центровете, които я водят и направляват, експертния им капацитет, състоянието на популярните исторически знания в страната, общуването на професионалните историци с медиите и качеството на познавателния продукт, който те представят там.

Неизбежно, насочването на колегите към предаването „История.BG” потвърди някои от вече направените от мен констатации. Историята продължава да се разказва по овехтял начин с единствен вариант като „национална история“, без да възпитава критично мислене и нагласа за живот с различния. Сред професионалните историци се поддържа изкуствен консенсус в медийните им участия, който понякога дори надхвърля реалния. Господства един “голям наратив“, който е характерен и изкован в годините на късния социализъм, времето на 70-те и 80-те, и който беше образно казано „отпуснат“ и „разпуснат“ да се развива в годините на прехода. Затова и  неизбежно се разви по посока на популярна националистическа романтична версия за българското минало.

Включилите се в дебата на страниците на „Маргиналия“ колеги отидоха и по-нататък. Те говорят за липсата на професионални историци идеолози, които да поставят началото на нов прочит на историята, който да възпитава критично мислене. Заговори се за проблема как поставянето под въпрос на „гранд наратива“ (големия разказ) за „българска национална история“ изобщо ще постави под съмнение „уместността тъкмо на този академичен елит“, който шества в последните пет години в „История.BG”. Говорят за малобройното представяне на алтернативните историци в гилдията. Обръща се внимание на своеобразната, бих я нарекъл, „тирания“ на масовия зрител, на която експертът трябва да предложи алтернативни знания за миналото. Съвсем основателно се изтъкна, че преобладава българската оптика, а изцяло липсва гледната точка на потиснатите за сполетелите ги нещастия (когато не са българи).

Ала лично аз за нито една от тези бележки не бих си помислил и за момент да обвиня екипа, който прави предаването. Неслучайно Кети Мирчева говори за опитите на същия този екип да разнообрази проблематиката, да вкара различни гледни точки, да прави предавания посветени на „Възродителния процес“ и „Голямата екскурзия“, за съдбата на българските евреи и т.н. Но ако нещо не се получава, така както екипът би желал, или част от професионалистите и любителите на историческите знания, то отговорността за това със сигурност трябва да се търси другаде. Картината е такава единствено поради наложените с годините български академични стандарти в науката „История“. Ако те бяха други, то и самото предаване „История.BG” би изглеждало по съвършено различен начин. Наистина, че е нелепо да се прави предаване за македонизма и нито един от участниците да не спомене изследванията на Чавдар Маринов. Справедливо констатираното от Кети Мирчева нежелание на предаването по тактически причини да се забърква и в актуални дебати по исторически въпроси със силен политически заряд, може би дължим на факта, че поставено под натиска на публиката и политическите фактори, то (предаването и екипа зад него) трудно би намерило сред влиятелните (не казвам най-способните) експерти свои достойни и самоотвержени защитници. А оттам вероятно едва ли би отбелязало своята петгодишнина.

Има и неща, с които съм съгласен, ала ми се ще бързо да предупредя и за възможните рискове, ако се тръгне в подобна посока. Например, добре би било сигурно екипът да се вслуша в предложенията за излизане извън чисто политическата история свързана със събития и личности и да се насочи към разнообразяване на проблематиката със социална и културна история. Но точно това крие риска самото разнообразяване да стане повод за неглижиране, запазване и увековечаване на сегашния „голям разказ“ за единствено възможната национална история, за която говорих в предишната си публикация. Ако ще се говори например за храната, облеклото или сексуалния живот на „славяните от българската група“, на „българската народност от края на 9 в.“, на „българския народ под османска власт“ (или „турско робство“), ще рече да се вкарват нови знания, но под похлупака на стария „голям разказ“. Спомняме си как преди години проф. чл. кор. Иван Илчев, тогава декан на Историческия факултет на Софийския университет и после два мандата ректор на Софийския университет направи телевизионна поредица (непродължаването на поредицата може да накара страничния наблюдател да се запита доколко сериозно това е било опит за популяризиране на нови възгледи за миналото или просто умело използване на екрана на БНТ за предизборна ректорска кампания), в която в най-гледаемото телевизионно време вкара проблемите за чумата, за хигиената, за модернизацията на селото и т.н. Ала предаването остана рамкирано от първия епизод, в който в най-традиционния наратив представи Тервелова България като спасител на Европа от Исляма, тъй като сега щяло да има в центровете на големите европейски градове джамии. В интерес на истината, отдавна има. Ислямът е с дълга история в Европа и в това няма нищо лошо.

Не съм напълно убеден и дали активното вкарване на публиката ще е за добро. Носена на крилете на романтичния национален наратив и ляво-десни политически пристрастия за по-скорошната ни история, тя би могла да разфокусира разговора в студиото. Или пък това участие може да се превърне в още една спирачка и пред малката доза експертност, която понякога се проявява от участниците. Отказвам да се произнасям по драматургични и технически въпроси на „История.BG”, по които се чувствам некомпетентен.

Та не съм съгласен да насочваме критиките си към екипа, който изготвя предаването след като не сме решили въпроса доколко експертно участват самите професионални историци и кои са причините да не проявяват нужната доза експертност. На няколко пъти в предавания за Балканските войни не колегите от историческата гилдия намиращи се в студиото, а водещият Горан Благоев трябваше да им напомни за добре документирани български изстъпления срещу гръцко население в Серес и Доксато. Отново в предавания за Балканските войни и отново Горан Благоев вкара и мнения на гръцки, сръбски и турски колеги, които акад. Георги Марков веднага посрещна „на нож“. В друго предаване посветено на дееца на ВМОРО Христо Чернопеев отново той не избегна темата за „кръстилката“ на мюсюлманското население по време на Балканската война, а участниците историци замлъкнаха всички до един. Лека справка в youtube показа, че се е наложило впоследствие дори записът на предаването в Интернет леко да се изреже (около 45-46 минута). Явно за да им бъде спестен срама от мълчанието и одобрението на насилствената християнизация. Не е трябвало. Заслужили са си го.

Помним и предавания, в които другият водещ Георги Ангелов  трябваше да сдържа откровено антисемитски изблици на историци в студиото („евреите създават проблеми“). В друг момент и тримата основни водещи отнесоха подигравки на Петър Волгин във фейсбук, че били „русофоби“, и то само защото живеят в 21, а не в 19 век.

Бил съм на един или два пъти неволен свидетел как екипът правещ предаването полага искрени усилия да представи всички възможни гледни точки по някаква тема, но явно не винаги е съумявал в тези заслужаващи адмирация намерения.

Свръхпредставената, но още тънеща в мъгла Балканска война

За да илюстрирам как проблемът е преди всичко в професионалните историци, техните академични и морални стандарти, и наложилия се „голям разказ“ за българската история, плюс състоянието на популярните исторически знания от края на миналото и началото на новото столетие, ще се спра на предаванията от „История.BG”, които са посветени на Балканските войни. Ще анализирам най-вече последното предаване, излъчено на 2 октомври 2017 г., и посветено на 105 годишнината на войната. То ще ми позволи да изложа и аргументирам тезата, че какъвто и да е бил предварителния избор на темата, от тук нататък отговорността какво ще бъде в крайна сметка предаването е изцяло на професионалистите историци, които са поканени в студиото. И независимо от предварително подготвения материал, визуализация и ред други детайли, които съпровождат една телевизионна програма и са отговорност на екипа й. Съвсем умишлено ще взема повод от предаване по тема, която на пръв поглед изглежда като че ли свръхексплоатирана и преекспонирана в рамките на „История.BG“ от самото начало до съвсем наскоро. При това и редица други теми също преминаваха в една или друга степен през нея, не можейки да не я засегнат.

Ако в миналата ми статия приведох случай, в който явно ставаше дума за незнание и отсъствие на компетентност от дългогодишния декан на Историческия факултет на Софийския университет, то тук случаят е съвсем друг. Бяха поканени едни от най-работилите по темата експерти. Достатъчно е само да се спомене, че екипът на предаването не бе пропуснал да покани акад. Георги Марков, проф. чл.кор Иван Илчев, проф. Веселин Янчев за да се разбере, че предварителния подбор е бил обмислян сериозно. Самото наличие в студиото на академик, член-кореспондент и професор с фокус върху военната история е стряскаща заявка за експертност и високи очаквания. Ала в общи линии за пореден път ни бе поднесена една добре позната от години война на „кръста срещу полумесеца“ за „освобождението на брата роб“. Отново бяха сметени под килима и всички неудобни моменти около тази война. Защото този случай беше от онези, в които историците знаят истината и фактите, но ги премълчават. За сметка на това предаването се зае от куп клишета като „националното освобождение и обединение“, „преобладаващо българско население“ в тези земи; война водена за, – както е записано в манифеста, – „човешки права“. Появиха се и нови националистически клишета. Например за българския войник като „най-мислещият“ (Иван Илчев). Зареди се любимият речник на българската историография за „земи“, „територии“, „Охридското езеро“, „Санстефанска България“. Личеше как нищо не се анализира, а сякаш се участва в самата битка на фронта. От там и редовните кръчмарски подмятания „ако си бяхме взели“, „ако ни бяха дали“, „ако бяхме влезли в Цариград“, „разплата с вековния враг“ и какво ли още не! Разбрахме още веднъж за нерадостната съдба на българското духовенство в Македония, но какво става като резултат от войната на „кръста срещу полумесеца“ (разсеяна от забележките на Иван Илчев за „флегматичните англичани“ дето също били казали, че …) въплътена в извършената насилствена „кръстилка“ над около 250 000 мюсюлмани, в която участва друга част от същото това българско духовенство? Много обичаме да споменаваме Карнегиевата анкета след Междусъюзническата война, но не и сега, като се разглеждаха първите й месеци. А да оставим настрана обстоятелството, че в претендираните от България територии, и то по българския данни, българите са не повече от 40%, от населението, а според чуждите източници и още по-малко.

Та освен, че предаването не засегна нито един от митовете в традиционния наратив за „освободителната война“ водена за „територии с преобладаващо българско население“ – още по-тревожно – то отстъпи от досегашни достижения на „История.BG” по същата тема. Този елемент на връщане назад в сравнение с предавания от 2012, 2013 и 2015 г. бе видим. Все пак в тези предишни издания на рубриката останаха, макар и разпръснати на редица места, зрънца факти и истини, които големият наратив за Балканската война скрива от българската публика и учениците в училище. През лятото на 2013 г. Юра Константинова спомена за доклада на Атанас Шопов от 1 ноември 1912 г., според който България ще присъедини 2 500 000 население, от които българи са 1 150 000, а това прави не повече от 40% от населението. Имаше и напомняния, че българите в Одринска Тракия няма как да са повече от 1/3 от населението. Самата Карнегиева анкета беше представена като дело основно на пробългарски настроените Павел Милюков и Хенри Брейлсфърд, както и че в нея няма нито един мюсюлманин. Но въпреки това, както сам Горан Благоев напомни в едно от предаванията през годините на странящите от дебата професионални историци в студиото, анкетата добре документитра как българи изтребват гърци в Доксат и Демирхисар. Пламен Цветков спомена за „кръстилката“ и унизителното „третиране на мюсюлманското население“. Въобще в различни предавания бяха буквално изолирано изтървани, но потънаха в общата картина абсурдни български териториални претенции, макар и без да променят наратива за „освободителна война“ за земи с „преобладаващо българско население“.

Ето защо предаването от 2017 г. трябваше да надгражда над тези казани напосоки и сякаш случайно промъкнали се в ефир изтървани истини, които едва ли са променили чувствително „големия разказ“ за войната в главата на зрителите. Но предаването определено не се получи. Нещо повече. То бе в крайна сметка по-слабо от редица други посветени на тази тема от 2012, 2013, 2014 и 2015 г., в някои от които дори са взели участие и гостите в студиото. При това причина видимо не е обстоятелството, че са направени прекалено много предавания за Балканските войни и едва ли зрителят няма какво повече да научи. Напротив. Има и то доста неща, които дори биха цялостно преобърнали досега изградените представи за войната и подкопали сериозно основния патос на разказа за нея.

Видимото разнообразяване на разговора с проблемите около екипировката и готовността на армията в санитарно отношение, ролята на холерата във войната и т.н., може да създаде заблуждаващо впечатление за разчупване на разказа. Но това го знаем – макар и под друга форма – още от комунистическата историография. И най-важното, говоренето за подобни аспекти на темата не е в конфликт в нужната степен с наратива за „освободителната война“ и основната нейна митология.

wie es eigentlich gewesen

Пораженията от този етос доминирал в предаването за Балканската война за самото общество са сериозни. Защото нещата съвсем не остават само в студиото. Една разминаваща се с действителността картина остава и в обществото, сред държавната администрация, кметовете и съветите по места, в медиите. А нали експертите историци трябва просвещават широката общественост. Ето броени дни след предаването, на 5 октомври в Благоевград и на 9 октомври в Симитли, бе чествана не да речем 105 годишнина от „Освобождението на Пиринска Македония“ или „Освобождението на Пиринския край“, а от „Освобождението“ именно на Горна Джумая и Симитли от „турско робство“. А какво всъщност става в двата града след Балканската война? Какво точно се е случило гледалият и това, и което и да е друго предаване за войните, няма откъде да разбере. Но пък е логично като следствие от основния наратив да заключи: освободителна война за територии с преобладаващо българско население.

Но така ли е навсякъде? Специалистите прекрасно знаят, че в Одринска Тракия населението е смесено и трудно може да бъде описано като мнозинство, бидейки турско и мюсюлманско, гръцко и българско. Знае се, че и в Македония още от времето на Христо Силянов българите са относително, но не и абсолютно мнозинство. Има освен тях и ред други етноси. При това в южните части на Македония преобладава гръцкото население, а в редица западни албанското. Заедно с това част от определените от Васил Кънчов като „българи“ не са наясно с това. Много патриаршисти вероятно считат себе си за „гърци“.  Макар и малцина се мислят за „сърби“. Трети, – и те както показва последвалата история едва ли са били толкова малко, – проявяват характерната за селското население в цяла Европа и по света безразличие по въпросите на националната принадлежност.

Ако вземем териториите, които след 1912-13 г. са присъединени към българската държава българите наистина преобладават в районите на Пиринска Македония, Малкотърновско, Ивайловградско и части от Свиленградско. Ала в Родопите населението е смесено и то с видимо преобладаване на нехристияните. Въпреки българското мнозинство в Пиринска Македония обаче, как стоят нещата с населени места като Горна Джумая и Симитли? Все пак заглавията в медиите говорят категорично „Благоевград празнува 105 години от Освобождението си“, „105 години от освобождението на Горна Джумая“, „Благоевград празнува 105 години от Освобождението на Горна Джумая“, „Симитли чества 105 години от освобождението на града“, „Симитли празнува 105 години свобода“, „Град Симитли чества 105 годишнината на своето освобождение“ и т.н.

Но нека пак да попитаме. Какво всъщност се е случило в Горна Джумая и Симитли в началото на октомври 1912 г.? Как точно е било, както питаше „бащата“ на модерната професионална историческа наука Леополд фон Ранке (1795-1886)? Нека да видим накратко.

Като цяло в градовете и административните центрове на Османската империя българите трудно биват мнозинство. Тук за много от тях важи Иван Вазовата характеристика за румелийския Пловдив от началото на 80-те години на 19 в. Нека я припомним:  „Столицата на автономната област имаше странен вид и на пръв път неприятно ме порази. Улиците, оживени и шумни, гъмжаха от непознати хора, от червени фесове. При българския език се чуваше и гръцки, и турски – той се говореше от турците и арменците. По кафенетата се четяха освен българските вестници „Марица“ и „Народний глас“ и гръцки, и турски вестници. Хотелите и ресторантите се държаха от гърци, които ми отговаряха по гръцки, макар аз да им говорех по български.“ Или: „На пръв поглед Пловдив изглеждаше не български, а космополитичен град. Аз не можах да задуша едно скрито разочарование, една досада.“

В навечерието на Балканските войни Горна Джумая има според български данни на Васил Кънчов около 6 000 жители, от които към 4 500 са турци, 1 300 българи и около 200 души власи, гърци, евреи и роми. Турците разполагат с  15 джамии и места за молене; едно руждие с трима учители и 63 ученици и 2 първоначални училища с двама учители и около 170 ученици. Макар и малко, гърците заемат важни длъжности – управител на тютюневия монопол, градски доктор, градски аптекар и началник на телеграфа. След Балканските войни, през 1915 г., Богдан Филов свидетелства: „Градът има около 5 000 жители; много къщи са изгорели по време на войната. Турците почти всички се изселили; сега има само няколко фамилии.“

Що се отнася до Симитли – според отново български данни на В. Кънчов и Георги Стрезов – селото е изцяло мюсюлманско, без нито едно християнско домакинство. Пак по български данни на Димитър Гаджанов, след неговото „освобождение“ в резултат от „войната на кръста срещу полумесеца“ мюсюлманското население се изселва изцяло.

Видно е, че двете населени места са били на практика освободени от своите жители, някои от които са живели там в продължение на столетия и това е била тяхната земя, тяхната родина. Тук са се намирали костите на дедите им. Освободили са двата града от присъствието си за да дадат възможност в тях да се заселят бежанци българи бягащи от гръцката армия в Егейска Македония (и тя също я освобождава, но от българското й население), както и българи от околните села. За трагедията на тези хора след 5 години „История.BG“ експертите в студиото и не помислиха.

Списъкът с подобни населени места спокойно може да бъде продължен и с други примери. Но и тези два са напълно достатъчни за да се знае в каква „мъгла“ живее българското общество по отношение на войната и това, което в действителност се е случило. Причината след толкова много предавания на сходни теми, телевизионният зрител да не научава нови неща и да продължава да живее с митовете е защото видимо и екипа на предаването не може да осъзнае, че представянето на  всички гледни точки и развенчаването на вредни митове не е само въпрос на сериозни изследователски занимания с темата, на експертност, на познаване на всички факти. Тук опираме преди всичко до ценностна система и превръщането на цялата истина и просвещението на обществото в кауза на експерта историк, който е поканен.

Стига ли едната експертност на историка?

Защо се натъкваме на тази картина на миналото в масовото съзнание, видимо разминаваща се с реалността? Защо е това несъответствие между най-често говореното за войната и тези липсващи на практика от казионната версия събития. Къде е причината? Липсва експертност на участниците? Или те не разполагат с нужните познания по темата? Или пък споменатите от мен по-горе факти не са им известни? Вече имах възможността да представя един подобен случай във връзка с празника на Съединението от 6 септември 2017 г., когато видимо слабата подготовка на участника в телевизионното предаване го обрече на провал, който, за съжаление, се разбира най-вече единствено от по-тесен кръг специалисти.

Ала нито една от споменатите по-горе причини този път не е обяснение за случая с предаването за Балканската война от 2 октомври 2017 г. Тук е налице по-скоро вътрешно нежелание или направо страх да се излезе от националната гледна точка. Дума си казва и йерархичния начин, по който функционира науката и нейните институции, при който за служебното ти израстване зависиш от твоите колеги. При това колкото повече работиш по определена, близка до тях тема, толкова повече тази зависимост нараства. Има и определено нежелание за конфликт с медиите и общественото мнение, които по теми като „местят Паисий“, „махат Ботев“, „имало било съжителство“, са в състояние да буквално да „изядат експерта“. За целта са необходими на историка освен експертност, още и кураж, независимост на мнението и готовност за отстояването му, отдаденост на кауза. Тези качества не съм забелязал да се култивират в институциите за извършване на исторически изследвания и разпространение на исторически знания. Както писах преди време има редица „законни“, административни, мрежови, кариерни, културологични, чисто битови и психологически механизми за провокиране на консенсус „отгоре“ по определени въпроси.

Че по някога става въпрос за най-обикновена независимост и проява на научна и гражданска съвест ще дам пример със собствените си студенти. През пролетта на 2013 г., за кръглата стогодишнина, организирахме с тях студентска научна сесия на тема „Различните лица на Балканските войни 1912-1913 г. – Сто години по-късно“. Поканихме за скайп интервю и гръцкия колега Василис Пецинис, който представи гръцката гледна точка за войната. Нито една тема не беше заметена под килима.

Тогава моята студентка Петя Стоилкова беше попаднала и на това свидетелство от град Мехомия (Разлог), за състоянието на града след неговото „освобождение“. В писмо до съпругата си Лора Каравелов, Пейо К. Яворов пише: „ … Болен, на кон – запътих се и аз, но градът се предаде без бой. Турските войски бяха избягали през нощта. 2–3 дни бях свидетел на най-отвратителните сцени: убийства, пожари, грабеж и неща още по-ужасни. Българите, главно тукашните, се оказаха достойни ученици на турците. Душата ми е потресена до дъно. Рядко съм чел за войни тъй жестоки, тъй варварски като сегашната. Дано по-скоро дойде мирът…“ Студентката беше представила и свидетелства на турския социалист Рефик Хъфзъ бей, който на страниците на швейцарския вестник “Der Bund” изказва разочарованията си за зверствата на освободителите в Македония. Явно безспорен поклонник на модерната европейска цивилизация, турският социалист се пита това ли е войната на цивилизацията срещу варварството на Османската империя. Беше й направило впечатление, че на международното поле и публично П.К. Яворов представя свидетелствата на турския социалист на страниците на швейцарския вестник като преувеличени. А те толкова приличат на онова, което той е видял в Мехомия (Разлог) и го разказва на Лора. Как могат студентите да видят това, да го посочат и да не го крият, а академиците и член-кореспондентите не могат? И кой е по-моралният в случая?

Вторият пример беше със студента Мустафа Маджиров (с показателна фамилия). Беше ми представил първоначално форма на доклад с всевъможни клишета. След като видя, че не се очаква да представя казионния голям наратив, написа изключително интересна студентска работа, без да пропуска и „кръстилката“. Беше ясно показано как още в първите месеци на войната, по инициатива на Българската Православна Църква, с подкрепата на цар Фердинанд, правителството на Ив. Евст. Гешев и ръководството на ВМОРО, започва масово покръстване на помаците в Родопите, Западна Тракия и Македония. Разкрита бе и активната и пасивна съпротива на помашкото население на тази акция, отчуждаването му от българската държава и последвалите масови изселвания в Османската империя. Същите тези събития, за които Горан Благоев пита гостите си, те немеят, а в момента имаме споменатият вече изрязан запис в Интернет.

Трети пример бих дал с доклада на студента Светозар Спасов. В него ясно бе посочен мултиетничния характер на Солун с неговото еврейско, мюсюлманско, гръцко и чак тогава българско население. Не бе пропуснато разделението в симпатиите на гърците и българите в града към съответните национални армии. Споменати бяха напускащите в уплаха турци и мюсюлмани, както и нежеланието на огромното еврейско население за каквато и да е промяна на статуквото. То бе представено като близко до политическите разбирания на младотурците и застъпващо се единствено за реформи и демократизация в рамките на самата Османска империя. Когато шансовете за това намаляват солунското еврейство залага на идеите за превръщането на града в международно пристанище, даване на автономен статут на региона, само и само да не попадне в една от двете национални държави – Гърция или България.

Към тези три примера бих могъл да прибавя и още. Макар и до края в докладите да оставаха някои от клишетата на големия разказ за войната, все пак „пробивите“ бяха немалки. Не може студенти третокурсници да стигат до сложната, съдбоносна и противоречива истина за войната, а участници в „История.BG” да не успяват.

Ето защо е необходимо да се запитаме защо се случва това, след като тези факти не са неизвестни на участниците във въпросното предаване. Мисля, че тук се натъкваме като причини на от всичко по малко. При някои от експертите историци пречи самата национална рамка на историографията (може би направо трябва да кажа най-обикновен национализъм), с която са се формирали и вече е безнадеждно късно да я променят или изоставят. Натъкваме се и на видимо нежелание да си изостряме отношенията с колегите професионални историци. Защото в споменатото предаване от 2 октомври, въпреки многото очевидни неистини (освен проблематичността на почти всяко твърдение), всеки гост в студиото се чувстваше длъжен да се съгласи с колегите си. Налице е видимо и страх експертът да попадне в конфликт с очакванията на публиката по темата и общественото мнение в страната по исторически въпроси – онази вече спомената своеобразна „тирания“ на масовия зрител, на която професионалният историк може да предложи алтернативни знания, но ако ги има, за което обаче е необходим характер и кауза, но пак ако ги има.

После има и нещо друго. Възможно е натъкмяването за разлика от предишни предавания към националистическия и на моменти расистки дискурс да се дължи и на най-обикновен стремеж за кариерно израстване. С течение на годините е вече оформен профила на българския академик историк. Още от времето на Илчо Димитров той трябва да се отличава със силно националистическо говорене в публичното пространство и да има твърдо отношение към темата за малцинствата като вредна и антибългарска. Той трябва да може да излезе пред екзалтираното множество пред НДК като акад. Димитър Косев, или да се появи в „По света и у нас“ като акад. Илчо Димитров в защита на т.нар.„Възродителен процес“, пращайки под миндера всякаква академична етика, хуманни чувства и т.н. И ако единият академик в студиото на „История.BG” пасва отдавна на този образ, явно е време сегашния член-кореспондент и кандидат-академик да го придобие и да го доизгради. Прекалено много станаха напоследък опитите на проф. чл.-кор. Иван Илчев за препотвърждаване на националистически статус. Само това може да ни обясни препубликуваните статии на страниците на „Сега“ за ромите, твърдата му позиция в телевизия „Европа“ срещу малцинствата изобщо, невъздържаното и подигравателно говорене в „Култура“ преди време за феминистките, както и вкарването в последното предаване на знанието в служба на конвенционалния и утвърден националистически разказ за Балканската война. Титлата и смайващо доброто за българските стандарти заплащане на „академик“ явно си струват компромисите с научната съвест. И ако това е в главата на два мандата ректора на Софийския университет, какво ли е в главите на ректорите на другите университети, а и какво ли остава в главите на студентите.

Изобщо жилавото и устойчиво време на Людмила Живкова, късния социализъм и т.нар.„Възродителен процес“, шества упорито, съешило се с разпасания национализъм от медиите на прехода. Това има своите обяснения. Както в Германия по време на хитлеристкия режим отсъстват много историци нацисти, които откровено да изповядват расистката биологична версия на историята, така и няма много с принципна опозиция на големия официален разказ за славното германско минало. Същата е и ситуацията в България. Българските историци и българската историография от 70-те и 80-те не е в опозиция на национализма на късния соц. Точно това помага вдъхновеното донякъде и от 30-те време на Л. Живкова да оцелява дълго. Практически носещата конструкция на българската историография, a оттам неизбежно и на посланията в „История.BG” продължава да бъде изработената през 70-те и 80-те. Но трябва да се върви напред. И стига да има желание и воля, заставайки върху вече постигнатото и извличайки проблясъците от досегашните си предавания, „История.BG“ може да изпълни тази задача. Нека му пожелаем промяна към по-добро и успех!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве