От Пипи, през Елса, до Андерс Тегнел – шведският случай в книгите и на живо

Споделете статията:

 

 

Повече от месец учители и родители се борим щетите на Вируса на вирусите да не поразят интелектуалното развитие на подрастващите, докато си стоят вкъщи и се опитват да учат дистанционно и да не губят твърде много материал. В двойната ми роля на учител и родител, отговорно споделям, че работата на родителите е по-трудна: учителите някак много бързо влязохме в крак с различните платформи и варианти за синхронно и асинхронно обучение, и без излишно преувеличение или самохвалство, можем да заявим, че въпреки трудната ситуация, образователният процес тече на пълни обороти.

Но родителите…

 

Е, работата на родителите е по-сложно и трудно да се вкара в някакви релси и инерция. Двете ми деца, на 12 и 16, учат по съвсем различен начин, според училищата, в които са. По-голямото, трудолюбиво, но и обичащо да си поспива момиче, което учи в Гимназията по приложни изкуства, има по цял ден часове, които са провеждани във всякакъв формат. Резултатът е, че тя или учи, или рисува. По-зает човек от нея отдавна не бях виждала. Малкият ни ученик, момче в разцвета на силите си, което все още трудно задържа вниманието и концентрацията си за повече от половин час, има предимно асинхронно протичащи часове, за които всеки ден получаваме материали по мейла. (Te понякога изчезват от пощата на класа, защото някои предприемчиви мързеланковци ги трият). Друга любопитна справка е, че най-активни са госпожите по английски и БЕЛ, които изпращат извънредно полезни и интересни задания и уроци за конкретния ден или за няколко дни напред. Но за не повече от два, защото според „ентусиазирания” ни ученик всъщност те на всеки 30 минути измислят по нещо ново, което да му пречи да прави каквото прецени. Не оставайте с погрешно впечатление – човекът въобще не бездейства: просто си има приоритети и сам си преценява какво има или няма смисъл да прави. А също и кога. Аз осъществявам родителски контрол, но съвсем преднамерено без излишни крайности. Нямам никакво намерение да играя ролята на крехката му ученическа съвест. Ако не друго, вярвам, че тази дълга учебна ваканция може да се използва, за да изгради у него някаква опитност и способност да организира свободното си време по начин, който поне на 70% да постига очакваните резултати. Останалите 30% са въпрос на узряване, което за някои хора е по-бавен процес.

Но какво е узряване?

Не случайно съм си избрала учителската професия, за да прекарвам възможно най-дълго време с децата си. Но дори аз не съм живяла толкова непрекъснато с тях, до степен, че вече да ги чувам как растат. Добре, че спим от време на време, за да не си дойдем не до гуша, ами до върха на най-дългия ни косъм. Та, докато сме така постоянно заедно, убедено спазващи призивите да си стоим вкъщи, съзнателно или не, често се наблюдаваме един друг: родителите – децата, но и децата – родителите. Това си е човекопознавателен процес in situ; никаква теория, а само практика, интуиция и импровизация. Струва ми се, че ще е нужно много време в бъдеще, за да анализираме и осмислим направените открития и заключения едни за други. Към момента бих споделила само около 2-3, но важни и не от гледната точка на родител, а на възрастен, равноправен партньор на двама юноши, с които се опитва да оцелее в безпрецедентно труден за всички момент.

Уроците на коронавируса

Трудните моменти с прилежната ни ученичка, която вече е достатъчно голяма, за да има много от отговорностите на възрастен, са, че не успява да съзрее социално, защото разбираемо смята, че най-важно е учението. Макар и самата аз да съм преподавател и цял живот да намирам все с нещо да се дообразовам, съм крайно несъгласна с подобна гледна точка. По много причини, но и защото виждам от първа ръка, че често доброто образование не е равнозначно на това да станеш добър и адекватен човек. А това по някакъв начин обезсмисля идеята, защото отнема практическото приложение на образователния процес, изразено в старата позиция на Аристотел, че учим, за да живеем по-добре и да станем добри обществени същества. Не заради самото учене. Та, заради многото домашни по различни предмети и безкрайните рисувателни задачи, нашата девойка не бърза да порасне: трудно похваща някаква къщна работа, всеки път напомняме елементарни правила в семейното общуване, където всеки прави нещо за другия; не можем да я убедим, че всички сме заети и това не е оправдание за социален мързел. Урокът ни в случая е, че коронавирусът ни постави в ситуация, която доказва, че и родителите, които преднамерено са спирали развитието на децата си, като са им спестявали извънучебни задължения и подрастващите, които са се възползвали от това, са тръгнали по доста погрешен път.

Новините и учениците

Докато се борим нашето момиче да се превърне в по-съзнателна млада жена, брат й практикува точно обратния модел на съзряване, някак доближаващ го до цитирания Аристотелов модел на образование, силно развит през епохата на Просвещението и възкресяващ прочутото изречение, че учим за живота, а не за училището. Човекът ни, внезапно откъснат от училищния живот, както всички останали ученици и студенти, геройски се бори да свършва някаква част от многобройните задачи, които му поставят онлайн. Както казахме, английският и българският държат първенство и той ловко лавира между написани и ненаписани домашни. Убеждава ни, че всичко е свършил, но не сме вчерашни да му вярваме. Въпросът е какво прави, когато не „учи” и не си почива с легото или някой филм. Ами гледа или слуша новини. За разлика от предано отдадената на ученето си сестра, която съвсем повърхностно се интересува от външния свят, в колкото и тежко положение да се намира той, нашият младеж е съвършено информиран, следи всичко, което се казва за коронавируса, икономическата обстановка, поведението на различните държави в тази извънредна ситуация. Има мнение и позиция по всеки въпрос, които се чувства длъжен непрекъснато да споделя. Съответно аз или баща му трябва да ги слушаме, което си е несравнимо мъчение на моменти. В някои случаи обаче, чуваме завидно интересни наблюдения, които говорят за съзряване от социален характер, което очевидно не се постига толкова в училище, колкото извън него.

Д-р Марта Методиева е преводач и преподавател по латински в НГДЕК и СУ, редактор “По света” в Маргиналия

Въпросът с книгите

И така, в дните, прекарвани само вкъщи, в които уж имаме много свободно време, а всъщност непрекъснато правим нещо, в напрегнатата ми учителско-родителска глава се мъдри един сериозен и многоизмерен проблем. Постоянно мисля как децата ми хем да учат в дистанционни условия, хем да порастват в ситуация, която ще промени света и живота им завинаги, да се развиват интелектуално и телесно, изпълнявайки редицата упражнения, изпратени от учителите по физическо. Но една мисъл или по-скоро въпрос крещи по-настоятелно и силно в ученолюбивата ми глава: „Тези мои две деца, толкова различни, но поставени в една и съща обстановка, проявяват един и същи дефицит: не четат книги, освен след императивна намеса от моя страна, но пак с голяма мъка.” Чувствам се безсилна след тази констатация, защото собствената ми майка за пръв и последен път ми каза да чета във втори клас и оттогава не съм спирала. Не мога да приема четенето да е нещо насилствено: та това беше най-интересното, което можех да измисля след осемгодишна възраст! Факт е и обаче, че след като самата аз станах майка, то ми стана доста по-безинтересно, освен ако не е посветено на академично четиво. Но учениците някак не върви да възприемат подобна позиция толкова рано. Защо го правят? Защо нямат връзка с четеното за удоволствие, а не само по задължение заради училището и то на определени пасажи или адаптирани произведения? Глупави и ограничени ли са? Какво не им е наред?!

Двойният стандарт на Пипи

Всъщност знам отговора още от като първото ми дете прочете „Пипи Дългото чорапче” – любимата книга на всички деца. А на бъдещите родители и учители?! Прекрасно написана история, изключителни художествени образи, безкрайно приключение с едно невероятно момиче… Но в майчинското ми сърце още тогава бързо започна да се прокрадва съмнението, което в детството ми не е пуснало корени, по една или друга причина: първото ми дете започва училище, където ще му е трудно, ще трябва да се научи на ред и дисциплина, да се подчинява на правила, които са му наложени, а не са въпрос на личен избор; ще трябва да поема знание, което никога няма да бъде попитано дали иска, харесва, разбира. Ще е задължително. А какво правя аз?! От всички прекрасни книги на Астрид Линдгрен, му навирам под носа като най-страхотна тази за Пипи – момичето, което прави каквото си поиска, не се съобразява с нищо, задава собствени правила, а спазва чуждите само когато прецени. Що за лицемерие от моя страна?! Разбира се, дъщеря ми прочете тази класика на детската литература, а след няколко години дори и синът ми, който като цяло трудно се научи да чете. С нито един от двамата не споделих задълбочено съмненията и колебанията си, но им дадох да се разберат, че имам известни резерви, които не бих искала да им спестявам. Още тогава обаче бе поставено началото на обяснението, защо от една страна децата ми не четат книги, както аз едно време и, защо, от друга, аз, като родител, някак го приемам и разбирам, колкото и да ми е неприятно на моменти. Но ето, че години по-късно коронавирусът по най-лошия възможен начин подкрепи тези революционни за личността ми тенденции в родителството ми.

Забавно е да четем историята на Пипи, но накъде ни води тя?

Прочутият шведски модел на възпитание и образование на децата винаги ме е впечатлявал и изпълвал с респект, въпреки че съм знаела, че в някои отношения ми е напълно чужд и е неприложим към културата и начина ми на мислене. Може би най-много ме е вдъхновявал и привличал в него духът на свободата и неограничаваното развитие на личността, което в идеализираната ми представа сякаш прави от всички шведчета едни истински Пипита. Дълго време живях с тази илюзия и с радост бях жертва на липсата на цялостна информация, която запълвах с митологизиращи елементи. До момента, в който животът не ме срещна с книгите на Фредрик Бакман – авторът, който в зрялото ми майчинство ме върна към четенето за удоволствие, за порастване, за мъка и различни прозрения, свързани с невероятното творение, наречено човек. Швеция на Бакман няма нищо общо със страната от представите ми, пълна с щастливи, свободни и блажено растящи момиченца с плитки, в една от най-богатите и социално уредени европейски държави. Героите на съвременното шведско детство, дарени на света от перото на журналиста, който изведнъж седна и изпонаписа пет дебели книги за пет кратки години, носят обикновени и едносъставни имена, като Елса, Мая, Ана, Бени, Амат или Бобо. Образи, чиито истории те карат едновременно да плачеш и крещиш от болка, че дори в Швеция, страната на Пипи Дългото чорапче, училищният тормоз, бедността, срамът и предразсъдъците не само, че не са решени проблеми, а са причина един писател да им посвети повече от 3000 страници от живота си. Бакман, моят връстник, който живее много далеч и когото не познавам лично, но чувствам близък като скъп роднина, разказва истории, чиято цел не е да ни спаси от болезненото порастване, като ни присъедини към въображаемия свят на безкрайни приключения, пътешествия и съществуване без възрастни. Той предлага на читателите си, все едно на каква възраст са те, да не бягат чрез четенето, а да се научат да живеят по-добре чрез него. Да обикнат живота, в който често нищо не е наред и въпреки това да го осмислят и ценят. Проблемът на 16-годишната ми дъщеря е не, че не обича да чете, а, че вече прочете всички книги на писателя, написал „Баба праща поздрави и се извинява”, „Брит-Мари беше тук”, „Бьорнстад”, „Ние срещу всички” и й е трудно да открие други подобни заглавия.

Надеждата за сина ми е, че му предстои да се запознае с тях. Но след като намери време и не слуша новини, в които чува невероятната, но не и изненадваща информация, че родината на прочутата Пипилота е допуснала непростими грешки в борбата с коронавируса, които ще костват много животи на наследниците на Астрид Линдгрен.

Защо не сме изненадани от поведението на Швеция, а сме изправени пред избора дали да не преразгледаме списъка на задължителни книги, които даваме на децата си?!

Представете си какво е да сте 64-годишен швед, държавен епидемолог, заемал редица важни постове, роден 11 години след първото публикуване на „Пипи Дългото чорпаче” през 1945 г. и прекарал целия си живот под знака на вдъхновението и мечтите на тази книга, постепенно завладявала целия свят и дала повод за несъмнена гордост на шведската нация. Представете си какво е да си успелият и горд швед Андерс Тегнел! Ако го направите, няма да ви е трудно да си обясните защо той, противно на всички съвети и препоръки на СЗО и различни световни и дори шведски експерти, заема екстравагантната и безкрайно рискована позиция, че борбата с коронавируса не трябва да се води със забрани, ограничения, спазване на различни мерки, затваряне на училища, ресторанти и т.н., а на стадния принцип – чиято имунна система се справи, справи се, който мре, да мре и без това не могат да се спасят всички. Не искам да насилвам литературата и действителността, за които все пак от училищно време знаем, че са взаимосвързани, но в това изречение, макар и да звучи крайно и съдбовно, не долавяте ли познатия дух на смелата Пипи?! Момичето, което руши всички условности, живее на ръба на разума и се бори със скуката на порастването с целия арсенал на въображението си, без да се съобразява с излишни страхове, слабости и задълбочено обмисляне на всяка своя постъпка, както правят добричките, възпитани и предпазливи Томи и Аника?

Бъдещето

В този страшен и преломен момент, който не знаем колко ще продължи и кой ще оцелее след него, нося третото си дете. Вероятно, ако го видя пораснало и научило се да чете, книгата на Астрид Линдгрен, с която ще има смисъл да го закърмя интелектуално, емоционално и екзистенциално, няма да е „Пипи Дългото чорпаче”, а „Мили мой Мио!” Нека не ви заблуждавам: никога няма да спра да обичам момичето с морковената коса и двете плитки; ще го виждам в живите му превъплъщения в лицето на момичето, което спря да ходи на училище, за да спаси света от него самия, ще му се радвам и ще го уважавам за това, че макар и дете, е истинска личност. Но и ще знам, че вече не му вярвам достатъчно.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.