От провинцията съм, но и от София. Не, обратно!

Вчера с приятеля Мартин решихме да се разходим до Якоруда. Отдавна се канихме да пътуваме с теснолинейка и след като разбрахме, че 5 и 6 май са двата най-важни дни в града, решихме, че е време да избягаме от София

Но макар физически да се отдалечавахме, София оставаше с нас. Защото от момента, в който се качихме на влака, веднага усетихме, че ние просто „не сме местни“. Че сме на гости. Бяхме с предварително закупени билети, докато редовно ползващите си купуваха на място. От кондуктора. Чието име всички знаеха, а май и той техните. Ние следяхме гарите и спирките на разписанието в интернет, те сякаш знаеха всеки завой и тунел и тяхната история. Ние трябваше да ги питаме за всяко нещо, а те ни отговаряха, учтиво, но със сигурност казвайки си на ум: „Софиянци. Те не ги знаят тези неща“.

В крайна сметка стигнахме до Якоруда и вече можеше да се омешаме в празничното настроение. Да спрем да бъдем софиянци и да сме част от хората тук. Но някак и това не ни се получи. Просто хората в един малък град се познават и когато са събрани всички заедно, много лесно можеше да се отличи, че тези двамата „не са местни“. Това ни каза и един възрастен човек, който се приближи към нас:

–        Вие май не сте оттук. Откъде сте?

–        От София – отвърнахме. Честит празник!

–        Ааа, от София, добре – започна той и ни почна да ни разказва историята на града, на османското завоевание на махалите. Но по едно време се спря:

–        Знаете ли, трябва да ми помогнете с нещо.

–        Кажете – отвърнахме ние.

–        Младите ни днес. Те отиват в Благоевград. В София. И после като се върнат, не са вече като нас. Спират да са местни. И не познават нищо вече тук. Може би можете да направите нещо…

–        Може би – отвърнахме ние и се отдалечихме от него, а и от празника.

Явно нямаше как да станем част от празника. Най-много, можехме да бъдем посланици на София и софиянското в Якоруда. И да отговаряме за всичко онова, което големият град причинява.

Но софийското не ни напусна. В заведението, в което седнахме, също ни посрещнаха „като гости“.

–        Имате ли лимонада – попита приятелят Мартин.

–        Имаме. Но не от вашите, хубавите. Само обикновена – отвърна притеснено момчето, което сервираше.

–        Нищо, ние и обикновена пием – отвърна му той.

Момчето го погледна недоверчиво и донесе от обикновените лимонади, които изпихме набързо. Вече беше време да си ходим. Теснолинейката се връщаше да ни вземе и да ни отведе обратно в София.

На гарата този път нещата бяха различни. Нямаше „местни хора“. Бяхме само ние и едно момиче с боядисана във всякакви цветове коса, завързана на малки плитки, което говореше по телефона си на английски. Все градски хора. Може би за първи път през целия ден се почувствах спокойно. Тогава се появи една възрастна жена, която бавно пристъпваше с бастуна си – явно ползваше влака да отиде до съседното село.

Момичето с шарената коса я видя, затвори телефона и се втурна към нея:

–        Лельо Гинче, здравей! Честит празник

–        Кое си ти, момиче?

–        Не ме ли позна, Мария, на леля Елена внучката – отвърна тя, а жената я погледна със зяпнала уста и каза:

–        Марийо, не мога да те позная с тия коси. Много си пораснала. Ама малко, да ти кажа, приличаш на софиянка.

Мария я прегърна, смеейки се и каза:

–        Външно съм си софиянка, вътрешно съм си все същата. Може би по-добра.

Теснолинейката пристигна и Мария помогна на леля Гинче да се качи.

След тях и ние, а влакът бавно се заизкачва по дългия си път, за да ни върне в големия град. Който май така и не можем да напуснем. И който със сигурност ни променя. Но надявам се Мария да е права. И това да е само външно. А вътрешно да сме си същите. Ако не и по-добри.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика