От виктимизация през „Виктатура” до „Орбаномика

Споделете статията:

 

 

 

Трианонският договор е за унгарците онова, което е Ньойският договор за България – несъмнено тема с експлозивен заряд. Дали унгарският въпрос за целостта на нацията и присъщият му драматизъм не се използва свръхемоционално, задава въпрос гост анализатора ни днес Живко Роев. Той е автор на българското издание на книгата „Великата контракция, 1929-1933“ (с автори нобеловият лауреат по икономика М. Фридман и А. Дж. Шварц).

 

Преминавайки формалната граница между Австрия и Унгария се разбира, че договорът от Трианон всъщност няма това съвременно значение, което му се приписва от премиера на Унгария – Виктор Орбан. „Най-черният ден в историята”, чиято вековна годишнина бе чествана на 4 юни води до загуба на излаза на море, около 1/3 от унгарците остават в други държави (над 3 млн. души), а 2/3 от територията е разпределена между съседите й. Трианонският договор е за унгарците онова, което е Ньойският договор за България – несъмнено тема с експлозивен заряд.

Европейската интеграция се възприема от болшинството унгарци, твърди застъпници на антиевропейската позиция на премиера си, и като шанс да се подобри състоянието на сънародниците им извън пределите на страната.

Макар никой политик да не преследва насериозно възстановяването на „Велика Унгария”, премиерът Виктор Орбан и неговата партия „Фидес” ловко използват синдрома „Трианон“ за своите управленски цели. А това е възможно, тъй като и до днес два милиона унгарци живеят в съседните държави като малцинства. Орбан отдавна е наясно с политическия потенциал, който се съдържа в този факт.

Дали унгарският въпрос за целостта на нацията и присъщият му драматизъм не се използва свръхемоционално в сравнение с  всеки друг ръководител в ЕС за основа да се провежда крайна националистическа политика в целия й спектър?

Започнал през първия мандат на тогавашния 35 годишен премиер (1998-2002), унгарският национализъм разгръща своя потенциал и особености след глобална финансово-икономическа криза от 2008 г.

В отговор на глобалните нео-либерални предизвикателства, консерваторът Орбан преосмисля ранните си либерални възгледи по отношение на държавното управление, заемайки все по-нетрадиционна и невиждана за страна от ЕС позиция. Неговото управление се характеризира с режим на дискреция (поемане на държавното кормило и управлението му по усмотрение, т.е. съобразно собствените разбирания и интереси), заместващ наднационалните правила, наложени (или доброволно получени) му от международни институции като МВФ или ЕК.

Утвърждаването на тази независима политика преминава през интервенционистки институционални промени, санкционирани от принципите и ценностите на ЕС, но в крайна сметка подкрепени от мнозинството унгарци – ръководителите на съдебната система, законодателна власт, национална банка, националните медии, граджански сдружения и други основополагащи държавни институции са пряко или индиректно назначени от управляващата партия. В либералните среди в страната и навън, цялостната управленска програма му носи прозвището „Виктатор”, което неособено вълнува управляващия елит и не се отразява на твърдостта на поетия курс.

За компенсация на отнемането на част от европейската перспектива в светлината на намаляване на някои видове демократични права, многодетният баща-премиер лансира и реализира безкомпромисна социално-икономическа програма за насърчаване на раждаемостта, заздравяване и добруването на християнските семейни ценности, ограничаването на нелегалната миграция и политически и икономически носители на чужди интереси и други явления, които са потенциална заплаха за националното единство и просперитет.

На фона на концентрираната институционална власт, Орбан успява да набере самочувствие, което така или иначе не му липсва, след като първо през годините се противопоставя на съвестката комунистическа власт в края на 80-те години на ХХ век, а след това изгонва от страната глобални либерални фигури като създателят на „Отворено общество” Джордж Сорос (самият Орбан е стипендиант на програмите му в началото на политическата си кариера) и МВФ. В последните години предмет на неговата изява на самочувствие става ЕС и неговите асиметрични принципи и ценности. Продължителното противопоставяне на основното европейско ядро от страна на Виктор Орбан кара множество анализатори да откроят икономическата политика на Унгария като Орбаномика (Orbanomics е името, дадено на икономическите политики на унгарския премиер Виктор Орбан и неговото правителство, откакто той взе властта през 2010 г. Тези политики са в реакция на глобалната икономическа криза и състоянието на икономиката на Унгария в нея). Основен инструмент в изобретяването и прилагането на тази политика е Дьорги Матолши, бивш министър на националната икономика и настоящ управител на Унгарската национална банка.

В този контекст Унгария изпъква сред исторически независимата и борбена „Вишеградска четворка” призовавайки и изисквайки все повече от европейската солидарност за страните от Източна Европа. Пряк израз на тази политика е водещата позиция на Орбан по отношение на нововъзникналия дебат печелят или губят от членството си в ЕС страните от Изтока.

Една особено важна част от дебата за бъдещето на ценностния проект ЕС е именно качеството на диалога и отношенията между Брюксел и тези страни, които се придържат към принципите на орбаномиката. Важна, защото той е показателен и референтен за всички останали страни от тази част на континента, които са членове на общността.

На пръв поглед, белязани от множеството кризи, ЕС и еврозоната изглеждат не само нетрактивно, но и като пречка за по-доброто социално-икономическо развитие на региона. Най-силно в тази теза вярват страни като Унгария и Полша.

Ясно е разделението Изток-Запад по линия на екстремно различното светоусещане на хората от Брюксел, Берлин и Париж от една страна и тези от Прага, Будапеща и Варшава относно значението на еврофондовете и политическия блок. Излиза така, че хората от западните столици се чудят защо хората от Изтока (ЦИЕ) са толкова негативно настроени към тях на фона на огромните публични трансфери, които се изпращат към техните страни. От другата страна противостои „източното” тълкуване, че нивото на възвръщаемост на западните частни инвестиции на Изток е толкова високо, че печалбите и другите приходи, които се плащат на компаниите-майки от Западна Европа не са в състояние да компенсират (надвишават) трансферите, които постъпват в обратна посока.

В подкрепа на източните националнисти известният френски икономист Т. Пикети прави изчисления които показват, че страните Унгария, Чехия, Полша и Словакия имат обективно право в своето усещане за нещата. Нетните печалби и други доходи от собственост, които излизат от тези страни от Нова Европа надвишават нетните потоци, които се вливат в тези страни (претеглено през БВП, за периода 2010-2016 г.). Всичко това, разбира се, пък е свързано и с пропорционално намаляване на националния доход в тези страни. А като най-голям „нетен печеливш” от тази схема авторът посочва германците, което е обусловено от търдението, че те държат най-голям дял от капитала на Източна Европа.

Въпреки това, най-големият инвеститор в Унгария продължава да бъде Германия, което е доказателство за една двойна игра от страна на националиста Орбан.

На другата страна лeжи довода и изследване на унгарски икономист от брюкселския тинк-танк „Брюгел”, който статистически показва, че тези страни растат по-бързо от Германия. Той отдава това на ЕС и перспективите, които е дал той на тези икономики, намиращи израз в преки чуждестранни инвестиции (той споменава довода за повече технологии, но друг въпрос е в кои сектори влязоха тези пари в страни като България, например), публични трансфери и институционален контрол и правов ред. Отчита и позитивите от отворения трудов пазар, което дава възможност на местните работници или студенти да учат, работят и сътрудничат с по-силни и влиятелни бизнес организации и научни институции. Което също има своя благоприятен икономически израз за страните откъдето идват тези кадри.

Парадоксално за автора е защо управляващите политици в страните от Вишеградската четоворка, а и всички други от региона, имат афинитет да обвиняват чуждестранните инвеститори, че се възползват от силата си да запазят ниски заплатите и лоши условия на труд, които дават, поддържайки в замяна прекомерни маржове на печалба, които в крайна сметка и изнасят. В същото време пък тече една бясна надпревара в региона за привличане на тези лоши инвеститори-експлоататори, и то с цената на големи държавни стимули (което пък е в разрез на европейските правила за конкурентоспособност и предоставяне на държавна помощ)! В доказателство привежда случая на Чехия, където от 50-те най-големи получатели на държавни помощи, за периода 2000-2017 г., за които са налични данни, 39 са фирми с чуждестранно участие и само 11 са местни играчи.

Неотдавнашни примери за държавна помощ са и усилията на Словакия да привлече Tesla и амбицията на Унгария да привлече южнокорейския производител на батерийни клетки SK Innovation, което и стана факт през 2019 г.! Не може да се оцени какви субсидии са били давани на Мерцедес и БМВ да разположат своите мощности в анти-европейската и консервативна Унгария.

Както при всеки „-изъм”, и тук политическите послания доминират в дебата и дневния ред по въпроса. И няма как да е иначе, след този тип процеси задължително минават през съществуването и намесата на държавата, която най-общо интервенира в два случая  – при необходимост от опазване на националната сигурност (genuine national security) и управление на рисковете, и при наличието на корумпиран елит, който през властта се опитва да узурпира всички по-рентабилни сектори на националната икономика и общество, възползвайки се от разочоравонието на населението от глобализацията. Като наборите от инструменти за въздействие са формални и неформални.

Унгария, като водещи прагматични застъпници на икономическия национализъм в Европа, водени от новите реалности по отношение на глобалните мигрантски развития и икономически слабости (конкретно на ЕС), отхвърлят ползите на свободната търговия и свободния пазар за обществото, критикувайки ги, че са основен носител на социално-икономически и културни болести за нацията, без да оценяват влиянието на всички възможни фактори за тези болести, но за сметка на това политическият му елит се възползва свободно от тях. Това на своя страна може да говори, че всъщност европейският икономически модел, носен на крилете на унгарския национализъм, не е нищо повече от либерален егоизъм.

В допълнение националните правителства с намесата в икономическия живот с подкрепата на местния бизнес и националното придобиване на чуждестранни дъщерни дружества, се опитват да обърнат високия процент на чуждестранния контрол в икономиката, мислейки, че така по-лесно ще управляват дадена кризисна ситуация. А в Европа в момента има много кризи с различно естество, сила и посока на влияние. Друг въпрос е какво ще направят с придобитата широка сила след преодоляване на дадените кризи. И дали контролът не е повод и параван за допълнително обогатяване на лица и компании близки до даденото правителство (чист израз на явления като „кроникапитализъм” и „непотизъм” ).

Със своите особености на държавно управление и историческо развитие, в контекста на глобалните въпроси от вътрешен и външен характер, Унгария е най-добрият нагледен пример за изясняване на това що е национализъм.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: