От живот в талашитена къща до участие в чаени партита

 

Юлия и Мария са две сестри, родени една след друга – едната е на 11, другата на 10 години. Заради близостта в годините на раждането им те заедно тръгват на училище. Неразделни до тогава, момичетата остават винаги заедно и в училище и в живота си като цяло. Учат в 4 клас, като по-малката сестра Мария се справя много по-добре от голямата. Юлия има затруднения и забавяне в развитието си, наблюдава се дефицит на вниманието.

Двете сестри на пръв поглед са просто едни чудесни подрастващи девойки. Внимателен втори поглед обаче открива в очите им тъга, някаква липса и постоянно търсене – на нещо, на някого. Всяка от тях гледа по различен начин – малката е по-весела, излъчва повече от онова детското „безпричинно щастие“. По-голямата е по-тъжна, може би с „по-реален поглед“ върху нещата в живота им. И затова има причина – от малки момичетата са неглижирани от майка им, а за баща им няма никаква информация. С отглеждането им се заема бабата, с която те развиват силна емоционална връзка. Такава е и връзката помежду им – много емоционална и много близка, каквато често е характерна за деца, оставени без родителска грижа.

Бабата разказва, че имали къща в някакво село, но дъщеря й (майката на двете момичета) я продала и се върнали в квартал Факултета, където явно живеели преди. След това, по думите на бабата, майката заминава за кратко в чужбина, но дали наистина е станало така или тя просто е искала да избяга от отговорностите си на майка, не е съвсем ясно. Старата жена и децата обитавали някакво подобие на къща, състояща се от една стая, изградена от шперплат. Между отделните плоскости зеели дупки, на вратата висяло одеяло, което да спира поне малко студения въздух отвън. В стаята имало единично легло, на което се налагало да спи тя с двете момичета и разказва: „Имахме шкаф с малко дрехи, маса и печка, за която никога не сме имали дърва. Нямахме ток и вода, а за тоалетна и баня изобщо не сме си и мислили“. Без никакви доходи, заради постоянната си грижа за момичетата; спрени помощи, защото те не учат; майка, която изобщо не се интересувала от децата си, а за изпращане на пари за тяхното отглеждане не можело изобщо да става дума – бабата събирала остатъци от храна от кофите за боклук, за да имат децата какво да сложат в устата си и да не умрат от глад.

С това отношение към Юлия и Мария от страна и на двете жени, занимаващи се с отглеждането им, за образование, развиване на техните социални умения и постигане на контрол в емоциите им при общуване с околните, изобщо не става и дума. Затова децата са настанени в Кризисен център, където специалисти поемат всички тези отговорности. Въпреки, че момичетата не са усетили по никакъв начин грижата и подкрепата на майка си, вероятно от самото си идване на бял свят, инстинктът им да я търсят е много силен. Един ден те тръгват на училище и не се връщат в Кризисния център. Няколко дена по-късно са открити в дома на майка им и върнати обратно. Явно отишли сами за да получат любовта, която им се полага, но отново това не станало…

Ето че дошло началото на един по-светъл период в техния живот – Юлия и Мария са настанени в Детска къща КОНКОРДИЯ в Божурище. Там посрещат двете деца, в които се усещал последствията от системното неглижиране, живот в пълен недоимък, живот като диваци. От този момент започнало тяхното обучение и привикване към един по-спокоен, цивилизован живот, в който са обичани и подкрепяни.

Когато идват в КОНКОРДИЯ момичетата били на 8 и 9 години, но нямали елементарни хигиенни навици. Не знаели и как да се държат сред други хора. В началото продължили навика си да струпват на купчина дрехи в средата на стаята и да ходят по малка нужда върху тях. Те не знаели какво е толалетна. Не знаели какво са вилица, лъжица, нож и чиния. Нямали никаква представа за времето – кога каква част от денонощието е, в колко часа стават, в колко часа се хранят и кога лягат да спят. За тях такива понятия не съществували. В началото, особено по-голямата сестра не спирала да яде от страх да не остане отново гладна. Днес тя вече успява да контролира усещането си за ситост. По-малката, дали защото е по-осъзната или защото не се храни много добре по принцип защото е „злояда“, но при нея това поведение не се наблюдава. Момичетата не разбирали защо трябва да се преобличат, да сменят дрехите си. За тях било достатъчно, че имат нещо на гърба си и могат да изкарат с него колкото време трябва – време, което при тях като понятие не съществувало, така или иначе. А това, че дрехите се замърсяват и затова трябва да се сменят, те изобщо не разбирали…

Юлия и Мария са неразделни. Още преди да дойдат в КОНКОРДИЯ, те са винаги заедно, спали на едно легло, правели всичко заедно. Така продължили и в КОНКОРДИЯ. Постоянно се търсят и не могат една без друга. Много сериозни са и караниците помежду им, но бързо след тях те отново са в добри отношения. Юлия, по-голямата сестра е с много добре развито въображение. В съзнанието си тя често е принцеса, живее много по-различен иживот. Мария е много пъргава и работлива. Днес тя вече почиства стаята си и други общи помещения в къщата. И то без да я карат, сама изведнъж решава и го прави.

Интересен е парадоксът, който наблюдават педагозите разсъждавайки откъде идват децата, за които се грижат, в какви условия са живели, на какви лишения са били подложени. За това, че като идват в Конкордия, техният живот по-бавно или по-бързо се променя коренно. „Ние имаме толкова много изисквания към тях… и те успяват…много бързо трябва да наваксат пропуснатото и някак, в много случаи постигат напредък… Това е голям успех. Сравнявайки с нашите собствени деца, можем да кажем, че такова бързо развитие не се постига често“, споделят те.

В началото момичетата искали всеки ден да се чуват с майка си. Тя често не била откриваема – не вдигала телефона си, а когато го вдигне, всеки път им казвала, че сега прави ремонт, че скоро ще ги вземе обратно… Постепенно обажданията се разредили до веднъж седмично. След като майката продължила да не вдига или пък да измисля оправдания и да им дава фалшиви надежди, че ще ги вземе – тяхното желание да ѝ се обаждат започнало да намалява. Пак я търсят, пак искат да я чуят, но вече като че ли не ѝ вярват.

И двете момичета се чувстват много добре в обкръжението на възрастните. Много често те искат просто да седят в стаята и да си мълчат. За тях е важно да усещат близостта и че не са сами. Юлия търси подкрепата и вниманието на всеки постоянно. Спомням си деня, в който за първи път я видях в Къщата в Божурище. Срещнах я на стълбите, усмихнах ѝ се, поздравих я. Бях чувала вече за нея. Тя явно усети, че ще й обърна внимание, ще я изслушам. До края на моето пребиваване там, тя не спря да ме търси – веднъж във връзка със задача, за решаването на която искаше да ѝ помогна. Потърси ме и друг път с рисунка, която реши да ми подари. След това просто искаше да си говори с мен – питаше ме коя съм, ще дойда ли пак… В цялото ѝ поведение се усещаше нейната несигурност, желанието ѝ да общува, да се чувства приета и подкрепена. Липси, толкова дълго преживявани, че много трудно тя може да заличи.

Бавно, момичетата научават навици за поведение в различни ситуации и с различни хора. Ръководителката на Къщата Цвети разказва, че много пъти е казвала на Юлия, че трябва винаги да чука на вратата ѝ и чак когато чуе да се казва „да“, тогава да влезе. След дълъг период на „обучение“ в тази посока, момичето един ден започнала да чука, чукало дълго време, но Цвети не казала „да“, то не изтърпяло, отворило вратата и казало: „Казахте ли „да“?

Тук Мария и Юлия правят много неща за първи път и те са в широк диапазон – от хигиенни навици и държание сред хората, до удоволствия, като ходене на море например. често им организира четения – събират се заедно, избират книга и всяка прочита по едно изречение. Момичетата много се забавляват. Когато веднъж ходили на поход, малката попитала: „А взехте ли книжки? Нали ще седнем пак да четем?“. Често се връщат към занимание, действие, усещане, в което са се чувствали приятно, било им е добре, усещат уюта и спокойствието. Ходят на кино, мюзикъли, организират си чаени партита. Харесват да бъдат „момичета“.

Цвети споделя, че вече говорят с тях за деня, в който ще трябва да излязат от Къщата. Първо това ще се случи с Юлия. Двете сестри ще трябва да се разделят. По-уверена и спокойна за този момент изглежда по-малката – „Е, какво толкова, аз малко след теб ще дойда също“, казва тя с усмивка. Юлия е по-неуверена. Винаги се съизмерва със заобикалящия свят – постоянно задава въпроси, иска да знае какво ще ѝ се случи, иска да получи разрешение за нещо, което иска да направи… Често обаче това разрешение е само за да чуе, че е одобрено. След като го получи, тя казва, че няма да го направи. Богатото ѝ въображение я кара да си представя всякакви неща, които ще последват. Засега пита „Аз къде точно ще отида, вие ще дойдете ли там, няма ли вече да мога да се върна тук?“…

И дветеса постигнали голям напредък и в образованието си. Педагожката Гергана Станева споделя: “Сестрите Мария и Юлия са един много добър пример на постигнати резултати и прогрес на ниво образование и цялостно развитие. В началото те много трудно приемаха ритъма, структурата, не можеха изобщо да се концентрират в каквото и да било. Днес вече редовно участват в заниманията ни, проявяват голям интерес, четат, пишат и рисуват. От пълен дефицит на всякакви битови навици и почти пълна липса на каквито и да било образователни знания и умения, те вече успяват много. От просто драсканици върху листа, днес момичетата могат да нарисуват рокля, дори без да гледат отнякъде как изглежда тя. Като основен фактор за успех със сигурност мога да посоча факта, че всичко се случва на ниво група деца и с помощта на целия екип на Детска къща КОНКОРДИЯ. Включихме в пъзела различни детайли необходими за развитието им. Всеки пое своята роля и отговорност и постигнахме и продължаваме да постигаме много добър резултат. Момичетата също го разбират, потвърждават и доказват. Те са едни истински подрастващи дами, които учат, вече знаят как да се държат на много места и имат любимите си занимания“.

Такава е историята на двете сестри Мария и Юлия, родени в изключително бедно семейство, търсели храна в кофите за боклук, мръсни, без никакви навици, срамежливи и плачещи по цял ден. Постепенно те станаха част от семейството в Къщата и днес не само, че се хранят с прибори и имат нови и чисти дрехи и обувки, но общуват свободно с всички, готвят, чистят и се грижат за градината. Нещо повече – участват в група „Разкажи ми приказка“, за да научат разликата между доброто и злото, обичат да рисуват картини и да играят в градината с другите. Организират си истински чаени партита.

Подкрепата ни не спира дотук – работим активно и с майката и с бабата в грижите им за момичетата с надежда един ден семейството пак да е заедно. Помогнете ни и вие за да продължим усилията си да събираме семействата отново заедно!

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Зорница Симеонова

Зорница Сименова e eксперт Комуникации и Storyteller във Фондация КОНКОРДИЯ България, където работи от края на 2020 г. Тя представя фондацията пред външните публики, заинтересовани от дейностите, програмите и проектите, по които работи. В рамките на своята дейност пише истории за потребителите на социалните услуги на организацията, които показват добри практики в работата на КОНКОРДИЯ.