Отчуждението като всекидневие. Картини от една парясана идеология

През далечната 1988-а, както е прието да се казва (макар че каква далечна, сякаш беше вчера), при завършването на Университета, заразен от перестроечен ентусиазъм, изявих желание да пиша дипломна работа (днес терминът е „магистърска теза”) на тема „Отчуждението при социализма”. Когато чу какво съм решил, един от дипломните ми ръководители, Асен Давидов, много честно, но и много обезсърчително ми заяви: „Не си и помисляй, такава тема никой няма да допусне, насочи се към нещо друго!” Насочих се, естествено, защитих, завърших, но проблемът за отчуждението (включително при социализма) никога не ми е излизал от главата. И сега, след  откриването на изложбата „Следобедът на една идеология” в Софийска градска художествена галерия, ме връхлетя с нова сила, защото разбрах: проблемът не е само мое дразнение, дразнил е и други, продължава да ги дразни, тоест и тям вероятно не е излизал от главата. Тези „тям” са, от една страна, различните художници, представени със свои произведения в експозицията, от друга – двамата куратори, доц. Георги Лозанов и д-р Георги Господинов, които с днешна дата разкриват цялата сложност на онова време, което обикновено мислим опростенчески – било с отрицателен, било с положителен аксиологически знак. Оценъчното мислене обаче има един недостатък – не е освободено от емоции. А емоциите пречат на разума, това още Кант го е доказал не къде да е, а тъкмо в Критиките.

Двамата куратори са разделили Следобеда на четири части: „Детство/Вина”, „Бит/Празник”, „Прозорец/Съзерцание”, „Транспорт/Град”. Не съм убеден дали четирите съставляват цялото протежение на един социалистически следобед, но че участват в състояването му – безспорно е. Не мога, разбира се, и да бъда сигурен кой от двамата на кой от разделите повече е обръщал внимание, но – доколкото познавам любопитствата и заниманията им, – за „Прозорец/Съзерцание” и за „Детство/Вина” вината сякаш отива при Георги Господинов, докато „Бит/Празник” и „Транспорт/Град” можем да транспортираме към Георги Лозанов. Макар това разделение да е малко спекулативно, защото е без съмнение, че и единият, и другият са вложили (от) себе си във всеки от панелите, за всеки от тях са се постарали да развие сюжет и разказ.

Разказът за детството е разказ за вината. Може би няма как да бъде иначе, след като темата гложди силно на Георги Господинов. В изложбата е представена и неговата инсталация „Шамарената фабрика” – избрани кадри от български филми, където малчугани ядат бой било от родителите си, било от друг близък или съсед. Тази „Шамарена фабрика” има и картинен еквивалент – платното на Димитър Алексиев от 1960 г. „Закъснял”: „Но детето винаги е непосредствен потребител на „Шамарената фабрика“. Творбата, разбира се, е повлияна от може би една от най-знаменитите картини на социалистическия реализъм, композицията на Фьодор Решетников „Отново двойка” („Опять двойка”). Но има и разлики и те са не само във факта, че „незнайкото” в съветската картина е рус и сред семейна обстановка, осъдително и отчаяно гледан от околните, докато нашият „закъснялко” е кестяняв, намира се в училище и на картината е сам. Огромната разлика е в погледа: русначето наистина се чувства виновно, виновно и безпомощно да поправи белята; в очите на българчето обаче едва-едва се четат (ако въобще ги има) вина и безпомощност, преобладаващите състояния са досада и непокорство. И абсолютно не съм съгласен с констатацията на Георги Господинов, че това е: „Виновното дете на соца. Детето в ъгъла”. Да, вярно, там е, в ъгъла е, но е там не виновно, а наказано. Ако искаме да бъдем точни, при социализма – особено при късния, когато се развива действието при повечето от избраните картини, – нямаше чак толкова вина, колкото наказания. Наказания и лишения.

mitko-10-4Санкции и дефицити. Тояга и морков. И е знаменателно, че тази картина, създадена съвсем не в тия късни времена, а в разгара на хрушчовския оптимизъм, провъзгласил, че през 80-те комунизмът вече ще бъде построен, напипва грамадната разлика между комунизма на 30-те-50-те (през 30-те, естествено, комунизъм се строи само в Съветска Русия) и този на 60-те и нататък: в първите години човек вероятно е изпитвал вина заради това, че поведението му не съответства на идеята, в последните обаче вината му е единствено самообвинение – че се е оставил да го спипат. Този момчурляк в ъгъла до кошчето за боклук, нарисуван от Димитър Алексиев, съвсем не обещава, че повече няма да прави бели, ала обещава, че оттук-нататък ще стори всичко по силите си, за да не го хванат. Вината си той е захвърлил точно в кошчето, удобно разположено под носа му, там се намира тя като ненужна хартийка и повече от там никога няма да излезе. Просто ненужно бреме…

5-1

 

Каквото бреме е и работата, макар и неизбежно – все пак трябва да се изкарват някакви пари, за да се живее, ако и в условията на дефицит. Изобщо времето преди и след работа е здраво застъпено в изложбата, особено в разделите „Бит/Празник“, „Прозорец/Съзерцание“ и „Транспорт/Град“, най-вече в последния. 13 от общо 19-те творби в него са посветени на този момент от социалистическото всекидневие, когато работният ден е свършил (или предстои да започне). Дори картината на заглавната корица – „Ежедневие“ на Текла Алексиева, визира този период от деня. Георги Лозанов предпочита да чете тази картина през ключа на дефицита – автомобилът е скъп (личи по виненочервената плюшена седалка), върху която са изправени бедните артикули на социалистическото потребление – две бири, бутилка швепс „Грейпфрут“, тоалетна хартия и още нещо – най-вероятно плодове – в синьо-зелената по-тъмна чанта. А отзад, през стъклото на автомобила – образците на социалистическото строителство, панелните блокове. Времето е сиво, облачно, не се вижда слънце, но лампите не светят – ден е. Блоковете също са сиви и може би това е дълбоката подсказка на Текла Алексиева – убитите цветове в автомобила, сивата светлина на деня и сивите фасади на панелките – сиво, сиреч, всекидневие. Скучно, монотонно, отегчително… Но сякаш най-точната дума е празно, празно всекидневие. Всекидневие на нищослучването, на живот без събития, без изненади: „Този град, в който аз съм роден, за мнозина навярно е скучен…“, както се пее в песента на „Тангра“ (текстът е на Александър Петров). Картината пресъздава със завидно умение (в стил „фотореализъм“) усещането, налегнало 80-те, за това, че никаква промяна не предстои, че безвремието е нашата вечна карма, в която ще си умрем – нищо не видели, нищо не изпитали. Единственото, с което можеш да запълниш празнотата, е да изпиеш бутилка бира – изпразвайки бутилката, да изпълниш живота си. Илюзорно изпълване: да, картината е и за дефицита, но картината е и за тоталното отчуждение от историята, от историческите събития, когато нещата се случваха, но не тук, никога не тук. И никак не е случайно празното сиво небе над пустите сиви блокове – ако решим, че то освен всичко друго е и символ на някаква възвишеност, на бъдеще, то възвишеност няма, бъдеще няма. Отчужден от света, социалистическият човек е отчужден и от битието. Затова и Георги Лозанов прави жестокия извод: „Илюзия е, че постепенното либерализиране на комунистическото общество става в резултат на ценностното „нарастване“ на частното, на пречистващото оттегляне в него – напротив, то само прибавя към ограничеността на идеологията и тази на еснафщината, на москвичите, чушкопеците и шуробаджанащината. Макар че, поне според мен, в платното на Текла Алексиев се крие опровержението на тази теза: небето е празно, онова, което е пълно, което е плътно, което тежи, е именно частното – бирата, швепса, тоалетната хартия… Всъщност по отношение на идеологията се случи процес на изсмукване, както паяк изсмуква плътта на жертвата си, оставяйки непокътната хитиновата ѝ обвивка: идеологията все повече се размиваше, превръщаше се в някаква каша, изсмуквана от „втората мрежа“, докато накрая не я остави наистина празна, само с обвивката ѝ. То и поради това социализмът не експлодира, а имплозира – нямаше плът, която да го крепи, нямаше вяра, която да го държи; спихна се като спукан плондер. И ако нещо успява успешно да покаже изложбата „Следобедът на една идеология“, то е точно това – че когато цялото общество (или поне преобладаващата част от него – 99,99%, като на избори по социалистически) се отчужди идеологически, когато то вече не вярва на нищо и никого, тогава резултатът е само един – празно сиво небе, тоест липса на бъдеще. Но липса на бъдеще не за всекидневието – всекидневието е непобедимо и безсмъртно, липса на бъдеще за идеологията, която зае разлика от него, и и победима, и смъртна. Тъкмо тази предстояща смърт представят пред очите ни двамата куратори.

Когато една идеология е парясана, това значи, че тази идеология е отдавна умряла…      

 

На снимките са показани произведения на Андрей Даниел, Сергей Петровр Румен Гашаров, Иван Кирков, Надежда Кутева

Първа снимка: Архив Софийска градска галерия.

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.