Отговорността към словото, с което помним, обичаме и заблуждаваме

 

Почти една година след кончината на основателката на Класическата гимназия и неин дългогодишен директор, г-жа Гергина Тончева, и тринайсет години след издаването на последния, осми брой на алманаха на училището, „Любословие”, излезе неговата девета книжка, плод на работата на много ученици и на техния учител по литература, г-н Борис Иванов. На страниците на изданието са поместени различни и впечатляващи текстове – научна и художествена проза, лична и преводна поезия. Слово, създадено от ученици и някои от учителите им, голяма част от него във време на криза, изолация и онлайн живот.

 

Думи, които напук на всички платформи за дистанционно обучение и съществуване, звучат близки, осезаеми и отпечатани. На хартия, в конкретно издание, с точно определено място в съдържанието. С поклон към първите възпитаници на Гимназията, след стиховете на Мария Дечева от випуск 2020 и на Неда Лилова от випуск 2019, стоят тези на Яна Букова от 3 брой на списанието, излязъл през 1987 г.:

Мария Дечева:

*

глад

и то не от онзи дето се засища,

и не от онзи дето се изпитва,

а от онзи дето стърже и боли, и е недостиг.

 

глад за хора с чистите сърца и рошави коси

и за онези с развързаните кецове и посинелите прасци.

малко за онези, които гледат небето и рисуват с тебешири,

ядат сладолед на клечка и облизват пръсти.

глад по хората с топлите усмивки, заразителния смях,

по тези с мазолите от струни или четки и онези,

които носят винаги хамак.

 

недостиг на залезите от захарен памук

или на изгревите от мед, течащ от буркана.

на капки пот по тялото от танци и капки море.

от следобеди в солен миден басейн.

недостиг на празни гърла от бутилки,

пълни с пясък или червило по крайчеца на фаса.

 

не ми достига въздух и вятър и покрита съм с прах,

но ще продължа да търся лек за моя глад.

 

Неда Лилова:

Днес бях в картина на Гоген,

усещах багрите в косите си.

Кеят лъщеше от морската пяна,

на ръба му – метален рибар.

Очите ми се смеят и виждат

цветовете безбройни на острова,

голямата вятърна мелница,

планините с вулкани.

Вълни се разбиват една в друга,

мирише на океанска, пържена риба,

палмите са с листа като лодки.

Небето е разтопено мастило,

а облаците са големи и златни.

Сама съм, но си мисля за теб.

Ако Гоген беше тук,

бих го помолила да те включи в картината.

 

Яна Букова:

Опознаване на мъртвите

Пясъци I

Тази нощ за първи път сънувах пясъци.

Сиви пясъци, примесени със жълтеникаво.

Тъй както козината на бездомно куче,

набръчкани като мъртвешка длан,

от всички ветрове напуснати.

Във тях дори не можеш да потънеш.

 

Цветове

Накланяне на всички бели плоскости,

Разкъсване на всички сини линии,

Безкрайно тичане по жълтото,

Пропадане без цветове.

 

Пясъци II

Тази нощ за първи път сънувах пясъци.

Сиви пясъци, примесени със жълтеникаво.

Тъй както козината на бездомно куче,

набръчкани като мъртвешка длан,

от всички ветрове напуснати.

Започнах да сънувам пясъци.

***

Безсмъртието на думите носи утеха на загубилите любимия човек, който ги е казал. В случая, на стр. 33 от 9 бр. на алманаха „Любословие” са поместени обръщенията на г-жа Тончева към Гимназията и нейните възпитаници, в броеве 7 и 8, съответно от 2003 и 2008 г. Съсредоточаваме се върху второто, направено по случай 30-тата годишнина на училището за древни езици и култури. Казаното от основателката му представлява формулата за живота и любовта на една учителка по литература към всичко, което е било за нея изграждането и отглеждането на учебно заведение с тежката отговорност да е лицей на университета:

Пожелавам на Гимназията да пребъде във вековете, защото е прекрасна, защото е пълна със смисъл и съдържание, с любвеобилност към ученици и учители. Тя се вгради трайно в културния живот на България. Изградена е с голяма любов и ще пребъде. Вярвам!

А на себе си – всичко, което знам, имам и мога, да имам възможност да го дам. Всичко без остатък вградих в гимназията. Идеята и мотивът за вграждане са много дълбок смисъл на човешкия живот. И майката, и житното зрънце, за да дадат живот, обричат своя.

Тези 30 години с всичко, което се случи, мисля, че са едно прекрасно дело.

Сполай на съдбата.

***

Но кой е първообразът на списанието на подобна здраво свързана с миналото гимназия? От една страна заглавието „Любословие” буквално изразява неангажиращата и чиста любов към словото на десетки ученици и учители, минали през училището в изминалите повече от 40 години от съществуването му. От друга представлява здравата връзка с първата половина на българския 19 век, когато личности от ранга на Константин Фотинов поставили началото на това, което днес приемаме за даденост: наличието на медии и журналисти, които да ги поддържат, независимо на какво ниво.

Създаването на първото българско периодично издание в Смирна през 1842 г. е акт, чиято важност може да бъде разгледана от различни аспекти. Този, който ни интересува от медийна гледна точка, е пространството, което просвещенецът Фотинов дава за разпространяване на знание и досега до различни светове на българския читател.

В монографията си ‘Любословие’ на Константин Фотинов: Просвещението в български превод доц. Драгомира Вълчева изготвя пълен списък на заемките от гръцкото „Хранилище за полезни знания”, от който се вижда, че те запълват почти половината от общото съдържание на „Любословие”. Независимо обаче от какъв източник и по чий пример е създаден този печатен медиен орган, ролята му на информационен посредник ни най-малко не губи от важността и приноса си. Във времето, в което „Любословие” възниква, има пълно отсъствие на феномени от подобен род, а оригиналността и авторските права въобще не са предмет на обсъждане и преследване. Същността и приноса на работата на редактора Фотинов е подборът на текстове и популяризирането на определени теми, които той смята за важни за своето съвремие и нужни на сънародниците му. Той не просто представя различни автори, непознати на българската публика, а поставя за разглеждане и обсъждане актуални проблеми, като една от основните му цели е да създаде обществено мнение и позиция по тях. От медийна гледна точка социум е онази общност от хора, които споделят еднакви тревоги и въжделения, търсят заедно решения за различни трудности, изпитват възторг и радост от едни и същи неща, стремят се към най-важното – да направят живота си по-добър и смислен.

В един много силен брой на „Любословие”, този от януари 1846 г., много ясно се вижда съчетанието от гръцките източници на публикуваните текстове и написаните от българско публицистично перо. В броя има рубрики като „Славянски древности”, срещани и в други броеве, както и повтарящата се тема за възпитанието, добронравието и обсъждането на откъс от Светото писание. Броят започва със справки за Грегорианския календар и продължава със статия за утехата, която Библията може да даде на скърбящия. Продължава с наследството, което майката оставя на детето, като го обучи в нравственост; следват Съветът на император Теодосий към сина му Хонорий, част от поредицата за Каспар Осер, история за изобретяването на печатницата и статия, озаглавена „Свещеници, учители жени”. Посветена е на трите „класи”, които според автора имат най-голямо влияние върху живота на човека, от раждането му, до смъртта. Това е вторият текст, който говори за жените през променения мироглед на Просвещението. Освен пионер в журналистиката и създател на първото българско списание, Константин Фотинов е сред първите просветители, които въвеждат темата за жената и ролята й на възпитател и образована личност. Третата и заключителна статия, която той посвещава на грижата за женското развитие, е озаглавена „Училища за български момичета” и разказва историята на създаването на девическите училища в Плевен и Враца с помощта на гъркинята Евгения. Просветителската логика на вярващия християнин Фотинов представя съвсем синтезирано защо жената трябва да е образована – както се вижда и в първите две статии по темата, не толкова, за да стане нещо друго, освен майка, колкото да е още по-добра в тази си същност:

Една майка, като е напоена от източника на просвещение и благоразумие, тя съобразува и украсява богоподобното и човекополезно свое си чедо, кое е приела от Бога както един предрагоценен свой си дар, и извършва за него всички свои майчински длъжности; защото най-действително и най-първо образование на човешкия род се състои в майчинското добро наставление, както виждаме за доказателство във всички просветени люде.

В този януарски брой Фотинов публикува още историята, разказана от сиромаха Антоний, наречена „Богато художество”, в която един мъдрец казва на хората, че по-тежки от данъците, които се плащат на правителството, са онези, които хората отдават на леността, гордостта и глупостта. Към притчообразното говорене за нравствените пороци на човека, в друг, съвсем кратък текст, наречен „Трапеза”, редакторът сентенциозно въвежда темата за връзката между храненето и болестите. Според автора на няколкото реда, сякаш пъхнати между другото сред останалите мащабни статии, човек като гледа наредените на една трапеза ястия, вижда една до друга болестите, до които те водят.

Дотук „Любословие” звучи съвсем в духа на Новото време – с интерес към изобретенията, с уважение към модерните възгледи, с осезаем стремеж към един европейски и дори космополитен поглед към живота и възпитанието на човека. С тези и подобни статии и материали Фотинов, издаващ българското си списание в Смирна, изпълнява дълга си на просветител и запълва празнините в образованието на един почти неук народ. В този смисъл е изкушаващо да се изследва кои точно негови представители издателят вижда като читатели на медийния си продукт, в който има статии с непреведени откъси на френски и гръцки. Пренебрежим процент българи са знаели и двата езика.

Последната част на броя е посветена на рубриката „Славянски древности”. Фотинов я поддържа в поредица броеве и в нея развива славянофилската си идеология. Тя е в крак с преоткриването на корените на множество европейски народи и с формирането на националното им самосъзнание, но е и отчетлив предшественик на превръщането му в национализъм. На страниците на списанието си журналистът се превръща в квази историк, който разпространява множество неверни, недоказани и манипулативни версии за произхода на славяните. По този начин той променя медията си от средство за информация, в средство за пропаганда. Модел, чиито следи могат да се открият както в българската журналистика, така и в българската историография.

В този смисъл, след като маркирахме двете страни на делото на яркия просвещенец Константин Фотинов, можем да се върнем към темата за словото, обичта ни, но и отговорността ни към него. Словото може едновременно да миротвори  и да започва войни, като съвсем нямам предвид само „Mein Kampf”. В медийните среди незабравимо ще остане престъплението на радиоводещия, който в предаването си през април 1994 г. постави началото на геноцидната война в Руанда, настървявайки племената хуту срещу тутсите.

С решението си след 13 години прекъсване да възстановят издаването на гимназиалния алманах „Любословие”, наследник на Фотиновото списание, учениците от училище, посветило се на изучаването на миналото, се заемат с отговорната и прекрасна задача да пълнят страниците на изданието със стихове и разкази за любов, приятелство, картини и различни герои, като не позволяват фалшивите тонове на словото на омраза и противопоставяне да размиват изкуството им.

Сполай на духа и думите!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.