Пандемията и новото нормално

 

“За времето след пандемията се говори като за връщане към някаква нормалност – нормалното ежедневие, нормалната работа, нормалните новини, нормалната държава или нормалната демокрация. Дори и без да се чуе гласно, „нормално“ сега се приплъзва по езика на неизреченото, за да отмие като надежден дезифектант болестта, дебнеща зад всеки ъгъл и по всяка повърхност”, казва активистът и педагог Стан Додов. В статията му “Пандемията и новото нормално”той припомня, че  за хиляди хора е нормално да не ходят някъде или да отидат, но с огромен риск от насилие. За това могат да свидетелстват ромите, израстващи с идеята, че най-добре е да си стоят в гетото; ЛГБТИ хората, оглеждащи се за атаки на всеки ъгъл; бежанците, затворени в нечовешки условия и бити, ако бъдат пуснати нанякъде

 

 

Но кое е нормалното?

Сега този въпрос се явява неповикан, но със страшна сила. Отговорът е привидно объркващ.

Например, винаги е било нормално да стоиш вкъщи не по своя воля, да общуваш с шепа хора и да се бориш емоционално с изолацията чак докато примирението стане най-верният ти контакт, макар и със себе си. За това в България могат да свидетелстват хиляди самотни възрастни и хора с увреждания, понеже са изоставени, понеже градът е съвършено недостъпен за тях, понеже няма къде да ходят или понеже знаят, че околните ще ги отбягват, сякаш пренасят страшен патоген.

Винаги е било нормално да ходиш на работа под заплаха за здравето си и/или без сигурност дали ще изкараш достатъчно до края на годината, месеца, седмицата. Такова ежедневие имат премного строители, миньори, чистачи, санитари, медицински специалисти, болногледач(к)и… Такъв може да е животът на всеки втори български гражданин, защо изкарва деня с до 15-20 лева за всичките си разходи. Дори и сега богатият Запад (Австрия, Великобритания) подготвя чартърни полети за наши съграждани, които да работят в земеделието или в грижата за старите и болните по домовете, понеже не могат да си позволят тези 15-20 лева. Междувременно в последните години поне по един човек в България седмично се разделя с живота си на работното място.

Винаги е било нормално да имаш нужда от лечение, при това спешно, а линейки да няма и/или да се бавят убийствено дълго; да няма адекватна здравна грижа в радиус от десетки километри; да няма подходящи специалисти, дори и болницата да е в квартала; да нямаш осигуряване, дори и да искаш; да трябва да платиш за лечението си, дори и да не можеш. В резултат, увреждаш се трайно, губиш близък, умираш. За това не би могъл да свидетелства всеки пети починал, който всъщност е могъл да бъде спасен. И без пандемия.

Винаги е било нормално да се налага да минаваш държавни граници, да прекосяваш квартали или дори да влезеш в някоя сграда, докато се страхуваш дали ще те приемат, понеже не разбираш условията или си наясно, че от другата страна не те искат, страхуват се от теб или нацяло те мразят. За хиляди хора е нормално да не ходят някъде или да отидат, но с огромен риск от насилие. За това могат да свидетелстват ромите, израстващи с идеята, че най-добре е да си стоят в гетото; ЛГБТИ хората, оглеждащи се за атаки на всеки ъгъл; бежанците, затворени в нечовешки условия и бити, ако бъдат пуснати нанякъде. За мнозина самоизолацията е така или иначе най-сигурната стратегия. И без пандемия.

Винаги е било нормално хора с най-високи позиции да говорят за „маргиналите“ като за такива, за които така или иначе нищо не можело да се направи. И без пандемия.

Винаги е било нормално да внимаваме „да не счупим икономика“ и това да означава, че едни бизнеси – особено определени бизнеси – трябва да бъдат спасени на всяка цена, понеже „не може за всички“. Докато почти всички, огромното мнозинство, се гърчат в нормалното на непандемията.

Всичко това до вчера беше нормално.

 

Какво е различно днес?

Различното е, че докато във всеки друг момент от предишното ни ежедневие „нормалността“ просто е била с нас и ние с нея, без изобщо да го осъзнаваме или като просто я пренебрегваме (особено ако е нормалността на някой друг), днес френетично я желаем. Така въпросът в какво точно се състои тя и каква ще бъде занапред се явява неповикан, но със страшна сила. Ако за момент езикът се размърда, за да отговори на такъв въпрос – да сдъвче, освен храната и новините, също и неизреченото – му трябва помощта на идеите и философията. (Изобщо, за да успокои и насочи съзнанието си конструктивно, човек се нуждае от помощта на идеите и философия, каквото и да вложи в тях. В досегашното нормално хуманитаристиката беше системно изхвърляна на боклука като непечеливша – няма по-подходящо време от една глобална криза тези дълбоко античовешки догми да бъдат опровергани веднъж и завинаги.)

Знаменателно е, че тъкмо един вирус – прост сбор от молекули, който не е нито точно жив организъм, нито нещо неживо, и е нито видим, нито съвсем невидим – изменя света ни из основи. Да се каже, че това е, защото заради него икономиката ще се срине или дори защото хора умират и ще умират, е недостатъчно – и двете могат да са факти на всяка въобразима и фактическа нормалност. Това е по-скоро, както помага Хайдегер в „Битие и време“, защото внезапно и заедно започнахме да преживяваме тревогата на съществуването си.

Не ни е страх от вируса – за Хайдегер това би било погрешно ползване на думата. Страхът се предизвиква винаги от нещо конкретно, което щом веднъж изчезне, изчезва и страхът. Може да ни се иска вирусът внезапно да изчезне и с това да се върне познатата „нормалност“, но всъщност не можем да го видим и нямаме представа какво значи той да изчезне. Заразата изглежда всесилна, а ние сме в постоянна несигурност как точно и дали изобщо ще я преживеем, дали ще заживеем с нея. Така в несигурността на границата между живото и неживото, на която се озоваваме заедно с вируса, виждаме заобикалящата ни действителност като такава, каквато е – съвършено непозната, застрашителна. Виждаме и себе си, каквито сме – уязвими с всеки дъх, който поемаме, и откъснати като нещо напълно отделно от този свят, отделени дори едни от други. Затова, по Хайдегер, днес сме въведени не в страх, а в тревожност. Тя идва от разкритието на същинското ни живеене в света, за да замести баналното ежедневие, на което сме свикнали, изтъкано от безгрижно сътворени от самите нас, по лична мярка, очевидности. Именно голи и беззащитни пред смъртта ставаме способни да осъзнаем себе си напълно и да реализираме възможно повече от потенциала си. Цял век по-рано Киркегор, за когото отправната точка не е смъртта, а желанието за вяра, счита тревожността за едва началото на единствения важен въпрос, за страшното преживяване, в което човек провижда както свободата да направи себе си по собствена воля, така и отговорността си пред вечността.

Където – от лутането във вечността – идва и още по-същественото, по-различното: днес не само тези или онези хора се тревожат за живота и бъдещето си, докато други благоденстват в самодостатъчността си, както е в нормалността, която познаваме. Не. Днес всички – всички, всички – се изправяме заедно пред съвършената несигурност, пред единствената безспорна граница, която светът винаги е бил и винаги ще бъде. И говорим за това, преживяваме го изцяло дни, седмици и месеци наред, заедно. За Еманюел Левинас, съвременник на Хайдегер в бурния 20-и век, отговорността към другите предшества отделното ни съществуване. Сблъсквайки се с Другия лице в лице, осъзнаваме отговорността си не само към него, не само към себе си, а към тоталността на хората изобщо, към мястото ни в нея. Същевременно, както цели традиции в социалните и политически науки показват, тази тоталност не е хомогенна и мнозина тепърва провиждат колко разслоено и несправедливо е обществото, което приемахме за нормално.

Критично важно е всичко това да бъде разбрано (и вероятно вече щеше да бъде, ако хуманитаристиката не трябваше да се бори със зъби и нокти да излезе от боклука, на който беше захвърляна) в тези дни на пандемия, в които стоим вкъщи или внимаваме на всяка стъпка не само заради себе си и дори не само заради близките ни, а заради всички; в които видео или дори само аудиоразговорите са основната връзка с другите на мнозина; в които, за разлика от последната голяма световна криза от 2008 г., тази на финансовия капитал, образите, които ни гледат из медиите, не са на таблици и графики, нито са само лицата на известните и властните, а много често са лицата на работещи, умиращи, протестиращи – маси от живи други хора.

Новото нормално

Така старото нормално изглежда вече не само невъзможно, но и нежелано. Политици и общественици, които в продължение на десетилетия напълно съзнателно и целенасочено подкрепяха доктрини на самосправяне, всеки за себе си, днес призовават за социално-отговорно поведение и солидарност от всички. Държави, които до вчера градяха всичките си политики на принципа на минималните разходи за общото и максималните печалби за частното, в следствие на което старата нормалност беше ежедневна криза за милиони, днес извършват небивали от Втората световна война насам публични харчове заради кризата за милиарди.

Но това е само видимата симптоматика, крехка и неясна във възможните си променливи и значения. Отвъд нея все повече хора разбират – особено след последните десетина години, откак връхлетя последният глобален крах, – че кризата днес не върлува само защото се е появил определен вирус, а защото не можем да се изправим истински готови пред него. Външният антиген беше необходим, за да ни изкара от унеса на безсмъртието, в което се самоуверявахме; за да спрем да се вторачваме за грешки в системата като нещо самодостатъчно, и вместо това да видим грешната система. Така в тази пандемия нямаше да се налага да целим здравните системи да не се претоварят, за да „откупим“ време за реакция, ако тези здравни системи не бяха системно унищожавани и и без това смъртоносни за мнозина, и ако изследователската дейност и производството на лекарства и материали не бяха доминирани от съревнование, а от сътрудничество. Все повече хора виждат, изправени в тревожност пред смъртта, но и виждащи за пръв път лицата на безброй Други, че старото нормално на индивидуалното оцеляване трябва да даде път на новото, и то да бъде колективен просперитет.

Така в точно тези дни, някъде дълбоко зад официалните медийни кулиси, стотици милиони хора се организират помежду си по безпрецедентни начини – купуват, събират, разпределят, изпращат лекарства, апаратура, хранителни стоки, финансови средства; трескаво създават, безвъзмездно споделят и насърчават творчеството и автономното производство на различни стоки и материали; организират дискусии, дебати, лекции; мобилизират нови искания, петиции, стачки, протести, с които да изискат, да направят възможно новото нормално да дойде изцяло и трайно.

Вероятно сме на път да преоткрием универсалното – може би идеите за правата ще претърпят ренесанс, може би държаватата и глобалния геополитически ред ще се изменят до неузнаваемост в посока на повече сътрудничество и отвореност заради солидарността между хората, а не заради печалбата.

„Може би“, „вероятно“… Но нищо от това не е прекален оптимизъм. Първо, защото ефектите му ще отнемат години, през които може да се случи всичко. И второ, защото не се случва за пръв път. Човечеството си е показвало вече много пъти, че дори след най-големите кризи може да намира нов и по-добър път. Ще намери и сега. Трябва да го повярваме, за да заработим за него.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика