Пърформансът „Дръж се“е като излизане извън тялото, обточено с рани

Може би човек никога не може да даде точен образ на болката, а може би и не трябва… А какво би станало, ако даде тяло, ако накара четири тела да се движат заедно с болката. Да танцуват?

Коя болка ще попитате: моята/чуждата?

Болката трябва да е конкретна, за да я разберем. Болката от раздялата, от загубата, от смъртта?

Това усещане нараства, оформя се, започва да пулсира, да тупти, защото това е всекидневна болка и страх. Това е травмата, която ни бива нанасяна у дома, от най-близките. Да, това е ритъмът, с който вече сме свикнали. Даже се надигат странични гласове, за които фокусът трябва да бъде изместен. Темата за насилието, дискриминацията и стереотипизирането на полова основа са вече достатъчно обговаряни и не би трябвало да се хаби толкова енергия в тази посока. Междувременно криминалната статистика продължава да върви като субтитри на филм, който отдавна не следим.

 

 

 

 

Цвета Дойчева завършва НАТФИЗ в калса на проф. Иван Добчев. Работи като сценарист на документална поредица за изкуство “Ателие”, в „Дръж се“ тя е хореограф на танцовия пърформанс

На фона на цялото това човешко безочие, чиято истина е, че тази болка не е наша работа, се появява един танцов пърформанс.„Дръж се“ настоява, че точно в тази болка трябва да се взрем, да я изучим, сякаш ни се случва ежедневно, защото всъщност за насилието се казва много, но най-трудно се говори.

Цвета Дойчева е хореограф на танцовия пърформанс и участва в него заедно с Аделина Желязкова, Изабел Миткова, Яница Атанасова на сцена Дерида. Музикалната среда на Ангел Симитчиев ни разхождаше из диапазоните на болката, леко и неусетно, точно как се потъва в безсилието, и също толкова необяснимо ни извеждаше оттам.

Костюмите на Теодора Вукодинова r Цвета Дойчева са нежни, но с рани отвътре, с релеф на болката и голи пред страданието. Въвличат ни още по-надълбоко в изживяванията на тези жени.

Публиката имаше важна роля също, да не диша, да не мърда почти, да плаче, да иска да реагира и да достигне до жената, която се бори.

А тя се бори с всички възможни сили, с тялото си, тайно и открито. Типично за травматичното преживяване е отпадането на езика. Ставаме свидетели как душата се справя с болката, продължава да работи, да се грижи, да бъде жена и да свиква със страха. Той става верен спътник. Нервният тик да поглеждаш през рамото си, дали няма да бъдеш хванат и завлечен точно в този момент.

Дори когато си избягала и си проявила неописуема смелост.

Всъщност думата травма идва от гръцката дума за рана, а пък на немски думата сън звучи по същия начин: τραύμᾰτος / Der Traum. Нещо в нас така умело се оплита, че ние бихме могли да ги съчетаем, видното и имагинерното, защото не точно самото раняване, а примирението го превръща в едно безкрайно съновидение. Излизане извън тялото, обточено с рани.

 

Ще останеш ли завинаги жертва, се пита в „Дръж се“.  И се дава отговор с един човешки жест, с него границата на парализата и виктимизацията завинаги е пресечена.

Говори с нея. Затова призовава Цвета Дойчева, да говорим, да се питаме един друг, да се държим заедно, защото е стряскащо колко много (смe) пострадали заедно…

На 24 март на сцена Дерида има поредното представление на „Дръж се“

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика