Пърформансът “Дръж се”е като излизане извън тялото, обточено с рани

Споделете статията:

Може би човек никога не може да даде точен образ на болката, а може би и не трябва… А какво би станало, ако даде тяло, ако накара четири тела да се движат заедно с болката. Да танцуват?

Коя болка ще попитате: моята/чуждата?

Болката трябва да е конкретна, за да я разберем. Болката от раздялата, от загубата, от смъртта?

Това усещане нараства, оформя се, започва да пулсира, да тупти, защото това е всекидневна болка и страх. Това е травмата, която ни бива нанасяна у дома, от най-близките. Да, това е ритъмът, с който вече сме свикнали. Даже се надигат странични гласове, за които фокусът трябва да бъде изместен. Темата за насилието, дискриминацията и стереотипизирането на полова основа са вече достатъчно обговаряни и не би трябвало да се хаби толкова енергия в тази посока. Междувременно криминалната статистика продължава да върви като субтитри на филм, който отдавна не следим.

 

 

 

 

Цвета Дойчева завършва НАТФИЗ в калса на проф. Иван Добчев. Работи като сценарист на документална поредица за изкуство “Ателие”, в “Дръж се” тя е хореограф на танцовия пърформанс

На фона на цялото това човешко безочие, чиято истина е, че тази болка не е наша работа, се появява един танцов пърформанс.„Дръж се“ настоява, че точно в тази болка трябва да се взрем, да я изучим, сякаш ни се случва ежедневно, защото всъщност за насилието се казва много, но най-трудно се говори.

Цвета Дойчева е хореограф на танцовия пърформанс и участва в него заедно с Аделина Желязкова, Изабел Миткова, Яница Атанасова на сцена Дерида. Музикалната среда на Ангел Симитчиев ни разхождаше из диапазоните на болката, леко и неусетно, точно как се потъва в безсилието, и също толкова необяснимо ни извеждаше оттам.

Костюмите на Теодора Вукодинова r Цвета Дойчева са нежни, но с рани отвътре, с релеф на болката и голи пред страданието. Въвличат ни още по-надълбоко в изживяванията на тези жени.

Публиката имаше важна роля също, да не диша, да не мърда почти, да плаче, да иска да реагира и да достигне до жената, която се бори.

А тя се бори с всички възможни сили, с тялото си, тайно и открито. Типично за травматичното преживяване е отпадането на езика. Ставаме свидетели как душата се справя с болката, продължава да работи, да се грижи, да бъде жена и да свиква със страха. Той става верен спътник. Нервният тик да поглеждаш през рамото си, дали няма да бъдеш хванат и завлечен точно в този момент.

Дори когато си избягала и си проявила неописуема смелост.

Всъщност думата травма идва от гръцката дума за рана, а пък на немски думата сън звучи по същия начин: τραύμᾰτος / Der Traum. Нещо в нас така умело се оплита, че ние бихме могли да ги съчетаем, видното и имагинерното, защото не точно самото раняване, а примирението го превръща в едно безкрайно съновидение. Излизане извън тялото, обточено с рани.

 

Ще останеш ли завинаги жертва, се пита в „Дръж се“.  И се дава отговор с един човешки жест, с него границата на парализата и виктимизацията завинаги е пресечена.

Говори с нея. Затова призовава Цвета Дойчева, да говорим, да се питаме един друг, да се държим заедно, защото е стряскащо колко много (смe) пострадали заедно…

На 24 март на сцена Дерида има поредното представление на “Дръж се”

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: