Паспортът – това деспотично изобретение

„Какво бихме казали, ние, англичаните, ако не бихме могли да отидем от Лондон до Кристъл палас, или от Манчестър до Стокпорт, без паспорт или без полицай, който ни следва по петите? Бъдете уверени, че ние сега не сме и наполовина тъй благодарни на Бога, колкото трябва да бъдем, за нашите национални привилегии“.

Това е написал един английски публицист, името му е Джон Гедсби, който е пътешествал из Европа в средата на 19-ти век.

Това е било до въвеждането на съвременната паспортна система, която е до болка позната на всеки, който макар и веднъж в живота си е пътувал в чужбина.

Редите се на опашка, след това протягате своята стандартизирана книжка на човек в униформа, който повдига главата си, за да фиксира погледа си върху лицето ви. Той прави това, за да сравни снимката ви в паспорта, на която вие може би изглеждате по-млад(а) и по-строен(стройна), с вашето лице.

Възможно е полицаят (или полицайката) да ви разпита за пътешествието ви, докато компютърът проверява дали името ви не е в списъка на потенциалните терористи.

Но до относително неотдавна паспортите не бяха нещо чак толкова всекидневно.

Всъщност те са служили като заплаха: по произхода си паспортът е писмо от някакъв влиятелен човек, който чрез него изисква да се осигури безпрепятствено пътуване на някакъв пътешественик. На тези, на които бил показван паспорта, ставало ясно, че ако не изпълнят височайшето искане, лошо им се пише.

Концепцията за паспорта като гаранция за сигурност има корените си още в библейските времена. А защитата тогава е била привилегия и съвсем не норма.

На джентълмените, които, подобно на Гедсби, са искали да получат паспорт, са им били нужни лични връзки със съответния държавен министър.

Както е забелязал Гедсби, нациите в континентална Европа, които са били най-усърдни във въвеждането на бюрократични норми, видели в паспорта потенциал за установяване на социален и икономически контрол.

През 19-ти век на французите им е бил нужен документ не само за да излязат от страната, но и за да се придвижат от град в град във вътрешността на държавата.

„Деспотично изобретение“

Днес богатите държави  ожесточават контрола върху границите си, за да оградят страните си от притока на неквалифицирана работна сила. Но по-рано градските власти са ползвали този вид контрол, за да попречат на идването на квалифицирани работници, които биха могли да подбият цените на стоките, произвеждани от организираните в гилдии занаятчии.

Ала с времето, благодарение на железопътните линии и на параходите, стана много по-бързо и по-евтино да се пътешества. Както пише Мартин Лойд в книгата си „Паспортът“ (The Passport), документите, ограничаващи правото на придвижване, не са се ползвали с популярност.

Френският император Наполеон III споделял възхищението на Гедсби от по-спокойния британски подход към този въпрос. Той нарекъл паспорта „деспотично изобретение“ и отменил ползването на тези документи в 1860 г.

Франция не е била самотна в това отношение. Все повече държави или официално отменяли паспортните изисквания, или просто преставали да ги съблюдават, най-малкото в мирно време.

През 90-те години на 19 в. в САЩ всеки е можел да пристигне без паспорт. Наистина, по-добре е било в този случай да си бял.

Някои страни от Южна Америка закрепили в конституциите си правото на свободно придвижване без паспорт. В Китай и Япония на чужденците им е бил нужен паспорт само ако са искали да пътуват вътре в тези страни.

В началото на 20-ти век броят на държавите, изискващи паспорт за влизане или излизане от тях, бил по-малък от броя на пръстите на двете ръце. На хората им се струвало, че скоро въобще няма да останат такива страни.

Миграционната криза

Как би изглеждал съвременният свят, ако това се беше случило?

През един септемврийски ден на 2015 г. Абдулла Курди, жена му и двамата му малки синове се качиха от околностите на турското пристанище Бодрум на лодка с надежда да преплуват четири километра през Бяло море и да попаднат на гръцкия остров Кос.

Но лодката се преобръща в открито море. Абдулла  успял да оцелее, защото се хванал за ръба на лодката. Но жена му и децата потънали.

Морето изхвърля тялото на тригодишния Аллан Курди на турския бряг, където то е фотографирано от кореспондент на турска осведомителна агенция. Снимката стана символ на миграционната криза, разтресла Европа през това лято.

Семейство Курди не е искало да остане в Гърция. В края на краищата те са се надявали да стигнат до Ванкувър, Канада, където сестрата на Абдулла Теема работи като фризьорка.

Но пътуването с лодка през морето не е най-лекия начин за пътуване от Турция до Канада.

Абдулла имал пари: с 4000 евра (4460 долара), които платил на трафиканта, той би могъл да купи самолетни билети за цялото семейство. Но само при условие, че той и семейството му имаха правилните паспорти.

Понеже сирийското правителство не дава гражданство на етническите кюрди, живеещи в страната, семейство Курди не е имало паспорти. Но дори и да имаха сирийски документи за самоличност, те не биха могли с тях да се качат на самолет, летящ за Канада. Ако паспортите им биха били издадени от Швеция, от Словакия, от Сингапур или от островите Самоа, всички би било наред.

Може да ни се струва естествено, че названието на страната, отпечатано на нашия паспорт, определя къде можем да отидем, къде да работим. Най-малкото – ако искаме да спазим закона.

Дискриминация?

Обаче издаването на паспорти е относително нова историческа находка и в известен смисъл, тя е твърде странна.

Много държави забраняват дискриминацията по признаци, които човек не може да измени: пол, възраст, сексуална ориентация или цвят на кожата.

Паспортът, разбира се, може да се смени: например за 250 хиляди долара може да се купи гражданство в Сент-Китс и Невис[1]

Но в огромното мнозинство от случаите какъв паспорт можем да имаме зависи от родителите ни и от това къде сме родени. А нито едното, нито другото могат да се изберат.

Но въпреки това никакви шумни призиви да съдим за хората по характера им, а не по цвета на паспортите им, не се чуват.

Минаха три десетилетия от падането на Берлинската стена и вече миграционният контрол отново е на мода.
Доналд Тръмп призовава да се строи стена по границата между САЩ и Мексико.

Шенгенската зона се къса по шевовете под натиска на миграционната криза.

Лидерите на ЕС трескаво се мъчат да отделят бежанците от „икономическите мигранти“, като се основават на това, че човек, който не се спасява от преследване, а просто иска да си намери по-добра работа или иска да живее по-добре, не си струва да бъде пускан да влезе в ЕС.

Политическата логика на миграционните ограничения става все по-трудна за оспорване.

Спечелили и губещи

Обаче икономическата логика ни води в противоположна посока. Според теорията, когато производителността бива движена от търсенето, обемът на произведената продукция се увеличава.

На практика, в резултат от всеки миграционен процес се появяват спечелили  и губещи. Но според изследванията, спечелилите са все пак много повече. В най-успешните държави, според някои оценки, повече от 80% от населението печели от притока на мигранти.

Тогава защо идеята за отворени граници не е много популярна?

По силата на различни практически и културни причини не е просто да се управлява миграцията: ако системата на предоставяните от държавата услуги не се обновява достатъчно бързо, за да може да се справи с потока от новопристигнали хора, или ако възникнат непримирими светогледни конфликти между мигрантите и местното население.

Освен това като правило минусите на миграцията са по-лесно забележими, отколкото плюсовете.

Да си представим, че няколко мексиканци пристигнат в САЩ и са готови да берат плодове за по-малко пари, отколкото се плаща на американските граждани. Изгодата е в известно намаление на цените им, при това за всички. Но тя се разпростира върху твърде много хора и е доста малка, за да бъде лесно забелязана. А отрицателните страни – като например загубата на работни места за някои американци, обикновено поражда шумно недоволство.

Може да се направи така, че загубите на загубилите да бъдат компенсирани за сметка на данъци и бюджетни разходи. Но като правило не се постъпва по този начин.

Икономическата логика на миграцията често пъти изглежда по-привлекателна, когато не става дума за пресичане на държавни граници.

Въпроси на сигурността

През 80-те години на миналия век, когато Великобритания се намираше в рецесия, а някои региони от нея страдаха от това повече отколкото други, министърът по въпросите на заетостта Норман Тебит предложи (или на всички име се струваше, че го е направил ) безработните „да се качат на велосипед“ и да тръгнат да си търсят работа.

Някои икономисти предсказват, че световният обем на производството би се удвоил, ако всички биха могли да „яхнат велосипеда“ и да работят където искат.

Това ни навежда на мисълта, че съвременният свят би бил много по-богат, ако паспортите бяха „умрели“ в началото на миналия век. Има една проста причина, поради която това не е станало: намесила  се е Първата световна война.

Когато въпросите на сигурността са станали много по-важни от свободата на придвижване, властите въвели нови твърди мерки за контрол и не са поискали да се разделят с тях, когато настъпил мирът.

През 1920 година наскоро основаната Лига на нациите свиква „Международна конференция по въпросите на паспортите, митническите операции и билетите за пътуване“, на която всъщност са измислени паспортите във вида, в който ги ползваме сега.

Според резултатите от тази конференция, от началото на 1921 г. се въвеждат следните изисквания: паспортите трябвало да са с размери  15,5 х 10,5 см, да съдържат 32 страници, да имат картонени корици и да съдържат снимка на притежателя. От тогава до днес форматът на тези документи за самоличност се е изменил удивително малко.

Както и Джон Гедсби, човек с паспорт от правилния цвят може само да се радва на щастието си.

 

[1] Държава в западната част на Караибско море, състояща се от островите Сент Китс и Новис, прочута с практиката си да продава гражданство на всеки желаещ, стига да може да си плати, бел. прев.

Статията, чийто превод прочетохте, е публикуван на сайта на Руската служба на Би Би Си на 4 юли. Заглавието е на редакцията. Оригиналното заглавие е „Как би изглеждал светът ни, ако нямаше паспорти?“

 

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Тим Хартфорд

Тим Харфорд е известен икономист, автор е на бестселъра „Икономист под прикритие“, книга, преведена на много езици, включително и на български. Той е колумнист на в-к „Файненшъл таймс“, преподавател в различни университети и коментатор на Би Би Си.