Път без изход за децата: “Когато отида в училище, те ме слагат в мазето”

 

Разкрития от доклада на Disability Rights International, САЩ след теренно проучване на групови домове и други социални услуги в България през 2019 г.

Ерик Розентал, Изпълнителен директор на Disability Rights International, САЩ

Уебинарът „Път без изход” посветен на децата с увреждания в България се състоя на 07 юли.

Участващите бяха Ерик Розентал, Изпълнителен директор на Disability Rights International, САЩ. Стивън Алън, Validity Foundation, Унгария, Амалиа Гамио, Зам-председател на Комитета на ООН за КПХУ, Надежда Денева, Социален работник, както и адвокат Анета Генова, дългогодишен наблюдател и автор по проблемите на хората с увреждания на Маргиналия.

Експертите поставиха отново във фокуса на общественото внимание фактическите последици на деинституционализацията. През 2014 г. в България процесът стартира под надслов “Шанс за щастливо бъдеще”. Подробни данни за деинституционализацията предоставя Ноу-хау център към НБУ, в свое изследване сред над 150 участници в същата, от които: представители на националното и местно управление, професионалисти от ОЗД и социални услуги за деца, представители на академичната общност, приемни родители, както и 41 деца, които в момента живеят в специализирани институции и резидентни услуги и 7 млади хора, които вече са напуснали грижата.

Публикуваме анализите на експертите, които участваха в него.

 

Ерик Розентал:
Disability Rights International е международна организация, която работи в целия свят (имаме програми, които работят в 36 държави, обучили сме активисти).
Избрахме да дойдем в България по две причини: първо, защото удивителни професионалисти в България поискаха нашата помощ; втората е, че примерът на България се приема за

голям успех на деинституционализацията и се използва като модел за реформа в целия свят.

Уницеф обяви това като обещаваща практика и визия за деинституционализацията. Имаше едно събитие в ООН, организирано от големи международни организации, въвлечени в реформирането на детската грижа, които да похвалят този модел. Европейският съюз инвестира над 260 милиона евро.

Защо отидохме в тази малка държава в периферията на Европа? Защото се притесняваме от ужасните нарушения на човешките права, които продължават да се извършват над децата с увреждания, които продължават да живеят в институции и чийто живот продължава да е застрашен.

Има статистики, които ще ви покажат как институционализацията е намалена с 97 процента, когато големите институции за деца са затворени и теоретично са децата са преместени в общността. Но на практика поне половината от тези деца не са преместени в общността, а са преместени в т.нар. малки групови домове. Но тези домове не са малки – в някой от тях има по 14 деца.


Това не са домове, това са институции.

Това е и основната констатация на нашия доклад. Тези домове са институции както по закон, така и на практика.

По-късно ще чуем презентацията на заместник-председателя на Комитета на ООН за КПХУ, която ще говори за изискванията на КПХУ във връзка с институционализацията на деца с увреждания как КПХУ казва, че всички хора с увреждания имат право да бъдат част от обществото и да живеят в общността.
Комитетът казва, че за децата правото да живеят в общността е правото да живеят и да отраснат в семейство.
В Общия коментар номер 5 на ООН също се твърди, че големите и малките групови домове са особено опасни за децата, като това е подкрепено от пространни научни данни от целия свят. Институциите не заместват необходимостта да се живее в семейна среда.
Институциите от семеен тип продължават да са институции, те не могат да са заместител на семейството.

От юридическа гледна точка, преместването на децата от големите институции в малките групови домове нарушават КПХУ, това не е деинституционализация, това е РЕинституционализация и е основно нарушение на човешките права. Това е зловеща злоупотреба със средства и злоупотреба с животите на тези деца, които са изправени през страшния факт да израснат в институция.

Но ние искахме лично да го видим от първо лице, да видим и да документираме какво се случва в тези институции, затова събрахме един международен екип от юристи, специалисти в работата с хора с увреждания, както и педагози от САЩ, Англия, Сърбия и България. За период от повече от една година успяхме да посетим 24 групови домове, 5 ЦНСТ, 2 училища за хора с увреждания и много други учреждения. Навсякъде констатирахме ужасни неща.

Трябва да отбележим, че закриването на големите институции е спасило много животи. Ние всички сме съгласни, че те трябваше да бъдат закрити и искаме да поздравим хората, чиито усилия са допринесли за тяхното закриване, защото това са места, където децата са изпратени да умрат. Затова аплодираме тези усилия за закриването на големите институции.

Но нека да ви кажа няколко ужасни истории, които останаха в съзнанието ми от настоящето проучване. Виждам лицата на тези деца, когато си легна вечер.

На едно място имаше чудесна, красива сграда, построена с европейски пари, а всички деца бяха сложени в задните стаи и коридори, лежаха по пода, покрити със собствените си изпражнения, бяха облечени така, че не можеше да се разбере кои са момчета, кои са момичета. Те се клатеха напред-назад, проявяваха агресия и автоагресия, бяха тотално изоставени и неглижирани. Точно това е гледката на големите институции, които искахме да закрием. Това беше една чудесна, красива сграда с деца, с играчки, с игри, а когато попитахме служителите защо децата са в задните стаи, а не отпред в хубавите стаи, ни казаха: „Ами, защото не искаме децата да унищожат сградата“.

Сградата беше по-важна от децата.
Парите не трябва да се харчат за сгради, те трябва да се харчат за хората.

Много съм натъжен и от историята на един млад човек с церебрална парализа, който беше в инвалидна количка, в много неудобна позиция. Той едва говореше, но ме помоли да му освободя ръката, която беше усукана зад тялото му. Защо персоналът не се погрижи за това? Защото те тичаха наоколо, за да се погрижат за останалите 14 души.
Помогнах му и се заговорихме, аз го попитах за живота му и какво иска да прави и той каза: „Искам да ходя на училище“. Бях толкова щастлив да чуя това. Когато го попитах какво му харесва в училището, той каза, че обича музиката, това е нещото, което му доставя радост и че в училище може да слуша музика. А другите деца, класовете, попитах аз. Той каза:

„Когато отида в училище, те ме слагат в мазето, не мога да вляза в класовете на другите деца, защото те не са пригодени за деца с увреждания. Затова стоя по цял ден в мазето сам и слушам музика.“

За него това беше една почивка от груповия дом, в който е настанен. Ами, тук можеш да слушаш музика, казах аз, като видях едно радио в коридора, а той отговори, че тази музика, която се слуша в дома е ужасна, пускат им само музиката, която харесва на персонала. Той никога не бил попитан какво иска да слуша, никога не е имал контрол над това. Така че единственото нещо, което му доставя удоволствие е недостъпно за него.

Ние отидохме и в най-добрите домове в България. Там има програми за обучение и те обучават децата как да могат да общуват по алтернативни начини, като например чрез картинки, чрез езика на жестовете и т.н. Посетихме един групов дом, където една от резидентите на този дом беше обучена да общува по този начин. Попитахме служителите защо това момиче не използва тези техники за общуване. Искам да цитирам какво точно ни каза тя: „Тук, в груповия дом, тя няма нужда от тази система за комуникация. Тя няма какво да комуникира, защото всичките ѝ нужди са задоволени – тя има нужда само да се нахрани и да отиде до тоалетната“. Защото тя правеше само и единствено това – ходеше до тоалетна и се хранеше. Теоретично служителите задоволяваха всички нейни нужди. Така че каквато и прекрасна програма да е създадена в България, за да обучи това момиче да комуникира по този начин, тя не е необходима в този дом, защото служителите няма да я използват за да общуват с нея. Така че момичето скоро ще изгуби това си умение за комуникация.

Това се случва в домовете – там настанените загубват всички умения, които са имали преди.

Последната история е за едно петгодишно дете с аутизъм, което беше сложено в клетка, далеч от всички други деца в учреждението. Попитахме защо е в клетка, и ни отвърнаха: „Ами, защото той е с аутизъм и не може да понася стимулацията на присъствието на другите деца.“ Оказа се, че е бил настанен в дома съвсем скоро. Настанил го баща му, който бил съкрушен от това, защото семейството е искало да продължи да се грижи за детето. Родителите обаче живеели в село, където не получавали никаква подкрепа. Споделили са, че ако е имало поне осигурен транспорт, за да водят детето и да могат да работят, са щели да си го оставят вкъщи. Липсата обаче на достъпни програми, които да им помогнат, са били принудени да го настанят в този групов дом.

Такава е системата в България. Може да е звучала като добра идея в началото, но в края…

Нарекохме доклада си: „Път без изход за децата“, защото това наистина е път без изход, това не е встъпване в общността, а изолация в общността, родителите на деца с увреждания и хора с увреждания нямат почти никакви възможности в рамките на общността. Срещнахме се с родители, които отчаяно искат да задържат децата си, но училищата не са достъпни, не разполагат с почти никакви средства, които да предложат. Има някой изключения, разбира се, но това, което се предлага като приобщаващо обучение е минимално и може би най-трагичното е, че родителите, които обичат децата си, не са въвлечени в процеса на реформа. Ако хората, които правят реформа се бяха консултирали с групите на хора с увреждания и техните родители, те щяха да им кажат какво трябва да се направи, за да се създаде приобщаващо общество.

Нека да вложим парите в семействата! Нека вложим пари в приемането на другите.

Две години след като излезе нашия доклад вече имаме доказателства, че продължават да бъдат настанявани бебета в институции, прекръстени на групови домове. Бебетата са децата, които имат най-голяма нужда от семейство. Наскоро наша колежка е посетила такъв дом за бебета. Там тя е видяла дете с хидроцефалия, което не е лекувано; деца, които се хранят с назогастрални сонди, поставени по-скоро, за да се улесни работата на служителите, а не толкова поради медицински причини. Това е недопустимо, тези деца са оставени да умрат в тези условия. Тези условия не са нищо по-различно от мъчение.

България трябва да понесе наказателна отговорност за това, че съзнателно продължава тази политика на сегрегация, която поставя живота на децата в риск. Трябва да се търси и лична наказателна отговорност за хората, които причиняват тези ужасни неща, както и отговорните институции. А международните донори трябва да знаят, че те също подлежат на наказателна отговорност за действията или бездействията си в тази посока.

Анализите обработи адв. Мирослав Моравски

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
myroslav.moravsky@gmail.com'

Мирослав Моравски

Мирослав Моравски е адвокат и застъпник за човешки права, писател и музикант от гр. София. Той активно работи по редица казуси в сферата на правата на хората в неравностойно положение, запрещението, деинституционализацията и социалното подпомагане. По съдебното дело на Георги Ценов адвокат Моравски работи в тясно сътрудничество с международната правозащитна организация Валидити - https://validity.ngo/Съвместно с това той е автор на книги, пиеси и музика, свързани с българските корени и фолклор. Първата му книга "Невидена река" излиза през 2018 г., заедно с албум с авторски музикални композиции.