Пътеките в квартала водещи накъдето си тръгнал

Споделете статията:

Всички пътища водят към Рим, гласи много сентенция от времето, в което римската империя владеела целия свят. Сентенция, която освен че така и не научих на латински когато трябваше, винаги съм смятал, че е грешна. Просто няма как да е истина. И като дете си представях, че един ден като стана много голям и богат, ще се хвана и ще докажа, че има поне един стар римски път, който води до никъде…

Станах голям, не станах богат и затова постепенно моят изследователски дух към античната пътна инфраструктура се изпари…

Но макар и да няма да съм следващият Марко Поло или Магелан или дори Васко Да Гама от село Рупча, аз се превърнах в градски пътешественик. Обикаляйки различни софийски улици и квартали (главно близко до мен), поради това, че все още някак не искам да ползвам обществен транспорт.

В  повечето дни обикалям различните улици и квартали наблизо, но веднъж в седмицата се отправям на огромно пътешествие до края на света (ако светът беше плосък) – а именно – до Люлин.

Люлин, както много хора знаят, е моят роден град (трудно е да го нарека квартал, след като в него живеят повече хора от някои от големите градове у нас) и мястото, в което все още живеят моите родители – на два блока от Околовръстното, на китния булевард Захари Стоянов (който преди е носел далеч по-живописното име – „Г“).

И затова всеки уикенд аз се подготвям физически и духовно за това пътуване. Изпивам една голяма чаша кафе за енергия, отивам 2 пъти до тоалетната (защото така се прави като отиваш на път), слагам в раничката провизии, батерии и запалка, ако случайно се наложи да пренощувам и да запаля лагерен огън, прибирам и една книжка за всеки случай и тръгвам на път.

Реално пътят е един час и не е нищо особено – аз малко преувеличавам сложността му, но пред всеки тръгнал да покорява Люлин стои голяма дилема – дали да мине през фантастичния тунел (и да причини на белите си дробове това, което един пушач причинява за 20 години) или да мине през Западния парк, който е в особен ремонт от много години и трябва да се минава през дупки в огради и заграждения и да се пресича влаковата линия на място, което не изглежда особено обезопасено…

И седмица след седмица изправен пред този избор аз винаги избирах да мина през парка. Не защото съм изключително фин и гъвкаво минавам през огради и строежи – а заради момента – точно преди да излезеш от парка, в който можеш да погледнеш от над тунела Люлин и да се почувстваш поне като Колумб, гледайки към бреговете на Америка…

И така всеки уикенд аз превземам света….

Има един маааалък проблем. И той е свързан с връщането. Защото дори и с доста усилия да стигна до крайната ми цел – ръба на света, два блока преди Околовръстното и да забия символично знамето на победата си – след известно време трябва да се върна обратно… А връщането е по-мързеливо от отиването. И по-досадно… Вече си го минавал, изигравал, не е така интересно. А и си малко (или в моя случай доста) уморен. И вече не е толкова приключение, колкото вървене…

И така се чувствах миналия уикенд отправяйки се обратно към дома. Слънцето скоро щеше да залезе, а мен ме мързеше да вървя. Особено по улиците на Люлин, които по неясна причина не са прави, а правят разни странни завои…

И мързелът ми роди идея. Казах си – ако вървя само направо – което макар и да няма път – ще ме отведе точно там, където съм тръгнал – защото реално аз правя голямо заобикаляне, за да ползвам нормалния път – защо да не мина напряко…

И така и направих – за миг се поколебах, когато асфалтът зави, но пред мен имаше добре утъпкана пътека в градинката между блоковете. Тръгнах по нея и реших, че каквото и да се случва, няма да завивам, а ще вървя само и само направо.

И за моя изненада, явно не съм първият, който беше решил подобно. Не съм и вторият, а сигурно стотици хора преди мен бяха подсигурили, че ако искам да вървя само напред без да се отклонявам, ще е утъпкана пътека.

Огледах се и установих, че целият мой любим квартал е осеян с подобни пътеки – създадени от хората за тяхно удобство – за да не завиват, обикалят или се отклоняват. И аз ги следвах – само направо пътека след пътека след пътека, забравил умората, почти подтичвах весело откриващ, че няма нещо, което да ме спре…

Докато не излязох от Люлин. Когато пътеките свършиха. И останаха официалните пътища. И ми стана ясно, че хората извън родния ми Град не са така смели да вървят и да си пробиват път напред. През полета и градинки. Може би аз трябваше да съм първият и да им покажа на всички как се върви напред – въпреки всичко. Но бях излезнал вече от Люлин и люлинското в мен заглъхваше. И продължих и аз по официалния, но заобиколен път. Ужасно изморен.

Всички пътища не знам дали водят до Рим, но всички пътеки в Люлин водят направо или накъдето си тръгнал. Но само там – в останалия, обикновения, не приказния свят, се налага да заобикаляме и правим завои.

Започна празникът Шавуот и искам да ни пожелая едни чудесни празнични дни. А след тях ни пожелавам да вървим все напред…

Хаг Самеах, Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: