Пазачът на Пчелинските минерални бани

Споделете статията:

Миналата седмица прекарах уикенда в село Пчелински минерални бани. Което е едно малко селище (дори не знам дали се води село) близо до Костенец. И едната сутрин – понеже се събудих доста рано, реших да разгледам селото и неговите забележителности. А то се оказа, че реално няма много забележителности – освен минералните бани, на които селото е наречено. И така след бърза обиколка на трите улици се озовах в края на селото, където видях произведение на изкуството – уред за фитнес със закачен върху него пластмасов стол – тип от селско кафене (такъв зеленичък). Което при липса на други подходящи места за разглеждане, се оказа моята нова забележителност. Нека бъда честен, не очаквах да видя в село Пчелински минерални бани Лувърът или Тадж Махал, така че реално бях впечатлен, че все пак нещо ново и неочаквано съм намерил. И започнах като истински естет да го оглеждам от различни страни, да го снимам, да се опитвам да разбера какво е посланието на автора и дали това е пост-модернистична деконструкция на идеята за мъжеството и силата, или пък опит да се подскаже на следващото поколение, че е време да станат от столовете в кафенето и да си понесат тежестта на живота. Реших даже да седна и да се снимам на този уред.

– Не сядай там – чух някой да казва. Погледнах и една възрастна жена от един от близките дворове се оказва, че ме е наблюдавала през цялото време.

– Извинете – това ваше ли е?

– Не, на селото е. Тук стои пазачът на селото. Сега го няма.

–  Аха. А знаете ли какъв е този уред – реших да образовам жената (което е смешно с моите фитнес познания – аз дори идея си нямам как се казва този уред).

–  Да – машина за мускули. И е за пазача ни.

–  А, къде е пазачът – попитах аз?

–  Няма го. Отиде да живее в Костенец – отвърна тя с лека тъга.

–  И сега кой седи на стола на пазача?

–  Никой. Ама ако ти седнеш, ще трябва да си пазач на селото. И да останеш тук завинаги – каза тя, сякаш беше някакво заклинание.

Усмихнах се, благодарих и продължих с разходката. Други забележителности не намерих, но тронът на пазача не излизаше от акъла ми и затова, когато се постъмни и бях сигурен, че никой не ме гледа се промъкнах и седнах на трона. Разочароващо, но нямаше заклинание. Дори столът не се счупи (макар че беше на път). Повъртях се на стола и станах…

И сега седмица по-късно не мога да спра да мисля за това село. Някак се чувствам виновен и се чудя – дали няма да се промъкне някой крадец. Или ако някой се заблуди, ще има ли кой да го упъти. И изобщо какво се случва. Което не съм мислил за никое място с повече забележителности, което съм посещавал досега. Не съм се събуждал с мисълта как са хората в Париж и Лондон, или дори как са хората в Пловдив… Какво ми се случи, сядайки на този стол. Може би жената от къщата беше права и веднъж сядайки на трона, дори и заминавайки, завинаги оставам пазител на селото.

И истината е, че някак още от времето на детските приказки съм си се представял като цар и винаги като е трябвало да играем сценка, съм избирал тази роля. Дори (под влияние на българската история) съм си представял как владея поне три морета. И да си цар и да седиш на трон и да ядеш царствени ястия и да ти веят с огромно листо – така си представях владетелстването. И въобще не осъзнавах, че може би част от нещата, които царете правят, е да мислят за своите хора. И да са пазачи. Докато не седнах на трона на пазача на Пчелинските минерални бани.

И само седмица по-късно короната почна да ми тежи. И май не искам три морета, след като един минерален извор ми е множко…

Хората сравняват Шабат с царица. Така че нямам търпение тя да дойде и да отнеме короната и притесненията ми за един ден. Пожелавам го и на вас – един истински Шабат без притеснения и тревоги.

Шабат Шалом!

Ваш, Пазачът на Пчелинските минерални бани.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: