Пешеходната пътека е преместена. Ами сега!

Тази седмица има много вълнуващи дати. От една страна е 10 ноември, което е важен ден защото мама и татко са си казали „да“ за първи път. Най-вероятно не е било и за първи път де, но така казват хората, защото звучи по-поетично.

От друга страна мина и 11 ноември, когато през 1918 година в един вагон в едно предградие на Париж се подписва примирието, с което на практика приключва Първата световна война. И тук има  поетика, както и в горното събитие – самото подписване е било в пет часа, но са се разбрали то да влезе в сила в 11 часа, за да е 11 часа на 11 ден на 11 месец.

Само че тази поетичност и символичност, заради която боят продължава още шест часа коства живота на 2738 души – които спокойно е можело да преживеят войната.

Днес е 12 ноември. И не знам какво се е случило на тази дата и не знам дали има определена поетика и символика, но много разсъждавах за символиката и поетиката и стремежа ни към тях.

Но тази поетична-символичност не тръгна от мама и татко и тяхното първо „да“,  или от загиналите войници, а от една табела. Не знам какво се е случило в София и дали ужасно дълго време ме е нямало, но снощи докато се разхождах из града на едно от кръстовищата се оказа, че има ремонт. И оглеждайки се как да пресека големия булевард, осъзнах, че освен, че има ремонт, няма и светофар. И че не знам как да пресека, освен да се пусна срещу течението и с оглеждане да премина въпреки бързите коли.

Помислих няколко мига и понеже не ми се заобикаляше, се втурнах през улицата, притичвайки огласян от клаксоните (и вероятно псувните) на шофьорите….

Моят спринт беше успешен и изведнъж оказвайки се на другата страна, видях тази табела:

снимка: авторът

Пешеходната пътека е преместена“.

Обърнах се по посока на стрелката и видях, че там е преместен и самият светофар и всички останали хора стояха и чакаха там, гледайки ме странно защо пресичам неправилно. Потънах от срам. И погледнах странно към табелата, която сякаш искаше да ми каже – не ме ли виждаш, бе? Пише го ясно….

Е да – но булевардът е голям, а табелата е от другия му край. И я виждаш едва когато си пресякъл. Обърнах се да видя дали от другата страна няма друга, която да съм изпуснал…

Разбира се, че имаше – но не в моята посока на движение, а наобратно – нещо, което аз нямаше как да видя и да разбера. Всъщност и двете табели сякаш чакаха да пресечеш неправилно за ужас на шофьорите, за да ти кажат – глупако, как пресичаш така – пешеходната пътека е преместена.

Обърнах се отново към чакащите хора, които продължаваха да ме гледат възмутено, а аз смутолевих – извинете и се затичах по-далеч от това кръстовище.

По далеч от кръстовището и обратно към размислите за символите и поетиката. Символите, които поставяме или налагаме, които могат да се окажат така дълготрайни като това „да“ на мама и татко преди години. Или абсолютно безсмислени като онова „да“ на онези генерали, изместено с шест часа и 2000 живота напред. Или като табела, която не те предупреждава, а ти се подиграва след като отдавна си я нарушил.

Аристотел бил казал, че поетичността е по-сериозна и по-философска от историята, защото поезията изразява универсалното, а историята само частното и единичното.

Не знам за Аристотел, ама аз бих пожелал повече поетичност и универсалност на мама и татко в техния живот и занапред. Но за всичко останало и особено, когато говорим за  примирия и табели за преминаване на улици да търсим частното, обикновеното и скучното.

И така пожелавам ни прекрасен Шабат и повече поетика в нашите животни и повече скука в табелите и документите около нас.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика