Петъчен клуб с Drink and Drive

Преди години – когато най-вероятно изобщо не съм се интересувал от футбол, любимият ми футболен отбор „Арсенал“ е имал своя традиция – т.нар. „вторнишки клуб“. По това време играчите са били освободени от тренировки в сряда и затова всяка вторник вечер играчите се събирали и я прекарвали в тежко пиянство. Някои се събуждали директно за тренировката в четвъртък.

Това било в началото на 90-те, но оттогава – за радост футболът се е променил и в един момент вторнишкият клуб бил принуден да затвори врати. Но аз като почитател на всичко изконно английско, което е останало в историята (като часовниците за джоб, чаят следобед и колониализма), много бих искал да усетя атмосферата на вторнишкия клуб. За малко само – не мога да си представя как бих преживял всеки вторник в компанията на разни деветдесетарски футболисти, но поне за малко да разбера какво е това…

И затова много исках да си имам мой подобен клуб. И той се роди случайно. С малки промени от първоначалната идея. Например вместо вторник вечер, срещите са  петък сутрин. Вместо алкохол, пием кафе и вместо лондонски пъб – софийска бензиностанция.

Всичко започна преди няколко седмици, когато реших, че в петъчната сутрин няма да пия кафе, което сам съм направил – а искам да се поглезя – и някой друг да го направи вместо мен. Но има малък проблем – кварталът ми е чудесен, ако си моторно превозно средство! Около блока ми има четири бензиностанции, две гумаджийници, три сервиза и съответно няма много място за някое малко кафене, което да ми предложи най-простото нещо на света – това, от което всеки човек има нужда –  мокачино с бадемово мляко. Да – знам, наистина съм глезльо.

И така реших, че щом няма кафене наоколо, следващото най-добро пред мен е кафето на бензиностанцията. Сипах си малко бадемово мляко в манерка и се отправих към една от четирите опции за зареждане на гориво. И в моя случай кафе. Планът ми беше, разбира се, да изпия кафето на място – защото иначе какъв е смисълът, но осъзнах, че както ресторанти и кафенета са затворени заради пандемията, най-вероятно бензиностанциите също не предлагат масички и столчета. Но късно – вече бях взел кафето в ръка и затова се отправих пред входа. Където и други хора (бъдещите членове на моя клуб – но това аз още не го знаех) просто стояха и допиваха кафета.

Излязох и извадих манерката от джоба, което привлече вниманието им. Не бях се замислял как изглежда човек в 09:00 сутринта, който си купува кафе в бензиностанция, а после си сипва нещо от метална манерка. Те ме приближиха и казаха – наздраве.  Осъзнавайки как изглеждам отговорих:

–        А не, не е това, което мислите. Просто не пия обикновено мляко, а бадемово – отвърнах аз – И да, знам какво си мислите – глезльо съм.

Те се засмяха: „За миг решихме, че си ни клиент“.

–        А какво работите вие – попитах ги.

Караме Drink and Drive – ако си пил и искаш да ти върнем колата – отиваме и я караме вместо теб. Решихме, че си дошъл дотук, за да пийнеш и ние да те закараме обратно.

–        Извинявам се, не съм шофьор.  А и не пия в 9 сутринта. Освен кафе с бадемово мляко. Но, я ми кажете – интересна ли е работата!

Двамата пак се засмяха и казаха: Я, почерпи по още едно кафе, ама без тия лигавщини – чисто, и ще ти разкажем.

И така се роди моя петъчен клуб. Взех кафета, а те ми разказваха за работата си. За хората, които срещат. И за това как сега реално всички са си вкъщи. „Не че не пият – ама нямат нужда от нас. И ние просто стоим тук да чакаме – случайно някой да ни потърси“…

Следващия петък пак дойдох на бензиностанцията. Купих кафета и им ги връчих. Вече сме клуб. Те ми кимнаха и почнаха да разказват. Някакви стари истории. Деляха времето на две ери – когато са обикаляли града и помагали на хората да се приберат невредими вкъщи. И сега – когато стоят на входа на бензиностанцията.  И онази старата ера вече изглеждаше далечна.

За разлика от моите любими футболисти  и техният клуб, моят започна да придобива минорен характер. Тази сутрин се колебаех дали да отида – трудно щях да понеса още един разговор за това как са стояли цяла седмица. Да чакат нещо да се случи. Но все пак отидох.  В крайна сметка ми се пиеше кафе. Взех кафе за мен, сипах мляко от манерката и поръчах още две. Жената на касата каза – недей поръчва. Няма ги…. Не са идвали все още. Имат работа.

Взех си кафето и излезнах навън. Реших да почакам. Може би все пак нещо интересно щеше да излезе от моя петъчен клуб. В един момент видях колата им да се приближава. Втурнах се вътре и поръчах кафета и с широка усмивка им ги подадох. Е – какво се случи – имаше ли работа?

Ами да…. Всъщност имах рожден ден – каза единият – вчера.

–        Честит рожден ден! – отвърнах.

–        Мерси – но не това е важното. Приятелите ми. Те решиха да ми направят подарък. И всеки отиде на друго място при друг човек. И изпи по едно малко. За мое здраве. След което ми се обади. Да ми честити. И да ме вземе да го върна обратно у дома. Това беше тяхният подарък. Да имам работа. И цяла нощ – не сме спрели. Обикаляхме и взимахме приятели и ги закарвахме у дома. Не съм получавал по-хубав подарък никога.

–        Честит рожден ден още веднъж – отвърнах. Аз живея ето там. Няма кола. Искаш ли да ме закараш?

–        Защо?

–        Защото така правят приятелите.

Шабат шалом, скъпи приятели и Ханука самеах!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика