Петко Стайнов – една удивителна фигура от легалната опозиция срещу прогерманското управление

 

 

Продължаваме разговора с проф. Евгения Калинова, преподавател по история в СУ“Св.Климент Охридски“. Както и в първата част, днешната й тема за личността на Петко Стайнов, един от депутатите застанал срещу Богдан Филов заради опита за депортиране на 20-те хиляди евреи от „старите земи“, е провокирана от документалния филм „Второто освобождение“, който претендира за нов прочит на драматичния за България период между 1944 и 1947 г. 

 

За проф. Петко Стайнов не се говори често в публичното пространство, макар че през 2015 г. във връзка със 125-ата годишнина от рождението му имаше поредица от изложби, научна конференция и други инициативи. В историческата литература личността му заема подобаващо място – най-вече в качеството му на политик, но той е и учен, университетски преподавател, журналист, дипломат.

Със съпругата си Ана Каменова, писателка

От 1937 г. Петко Стайнов е извънреден професор, а вече след войната – от 1947 г. до 1963 г. е редовен професор и ръководи Катедрата по административно право в Юридическия факултет на Софийския университет. Той е и до­пи­сен член на БАН от 1935 г., а ре­до­вен (т.е. академик) – от 1942 г. В Института за правни науки към академията завежда секцията по държавно, административно и финансово право. През 1934 г. е избран за член на Международния институт за публично право в Париж, а година по-късно – и на Международния институт за конституционна и политическа история – Париж. През 1966 г. П. Стайнов е удостоен със званието почетен доктор на Варшавския университет. Под перото му в периода 1923–1970 г. излизат десетки научни изследвания.

Науката не е единственото призвание на проф. Стайнов. Той има активна гражданска позиция и твърде млад се включва в политическия живот като член на Народната партия, а по-късно – на Обединената народнопрогресивна партия. Сътрудничи активно на авторитетния партиен вестник „Мир“ и на други вестници и списания. В края на 1919 г. оглавява БТА и Дирекцията на печата към Министерството на външните работи и изповеданията, но само до края на 1920 г., когато напуска поради несъгласие с управлението на БЗНС. Тези позиции го нареждат сред участниците в създадения в края на 1921 г. Народен сговор. П. Стайнов, тогава доцент в СУ, е член на столичния комитет на Сговора, а през 1922 г. е в екипа, който издава печатния орган на организацията – в. „Слово“ (за кратко е и негов директор). Народният сговор има ключова роля в преврата на 9 юни 1923 г. и след него се трансформира в Демократически сговор, управлявал страната до 1931 г. П. Стайнов е в неговите редици и активно участва в издаваните от Сговора вестници и списания. Той е депутат от тази политическа сила в ХХI, ХХII и ХХIII Народно събрание (от 1923 до 1934 г., избиран винаги от Казанлъшката избирателна околия), а в края на управлението на кабинета на Андрей Ляпчев за първи път заема министерски пост – макар и само за година (от май 1930 до юни 1931 г.) е начело на Министерството на железниците, пощите и телеграфите.

След преврата от 19 май 1934 г. П. Стайнов се ориентира към новите управляващи от политическия кръг „Звено“ и кабинетът на Кимон Георгиев го изпраща на първата му дипломатическа мисия – от август 1934 г. е пълномощен министър в Белгия (със седалище в Париж), а от октомври 1934 г. до май 1935 г. е пълномощен министър във Франция. Постепенно

Петко Стайнов е сред опозиционните сили, противопоставящи се на безпартийния режим

и настояващи за възстановяване на Търновската конституция. През 1938 г. той е избран за депутат в XXIV Народно събрание, където е част от активната опозиционна група, заради която в края на 1939 г. в условията на вече започналата Втора световна война цар Борис разпуска парламента. П. Стайнов намира място и в следващото ХХV Народно събрание (1940–1944 г.) и именно във военните години ще се утвърди като водеща фигура в средите на т.нар. легална опозиция срещу авторитарния и прогермански курс на управляващите.

Идейната и политическа еволюция на П. Стайнов и дейността му в опозиция на вътрешната и външната политика на цар Борис и кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов е слабо известна на широката аудитория, ще се опитам да очертая някои основни моменти, които ще ни помогнат да разберем защо и как в края на войната видният юрист ще заеме място в Отечествения фронт, доминиран от Комунистическата партия.

 

През войната П. Стайнов използва парламентарната трибуна, за да критикува нарушаването на конституцията, засилването на цензурата (негови материали във в. „Мир“ са сред най-често спираните и орязваните) и ликвидирането на политическите свободи. През 1940 г. той заедно с други опозиционни депутати протестира против нарушаването на свободата на събрания и сдружаване; критикува данъчната политика и Закона за гражданската мобилизация; противопоставя се на създаването на младежката казионна организация „Бранник“. В края на 1940 г. ярка проява на гражданска доблест е съпротивата на опозиционните депутати срещу антисемитския законопроект за защита на нацията. П. Стайнов слага подписа си под отворено писмо на група общественици (Янко Сакъзов, Димо Казасов, Стоян Костурков, писателя Людмил Стоянов и др.) до Народното събрание, в което се призовава да не бъде гласуван този „античовешки, противокултурен и неоправдан“ законопроект, който е „върл срам за българщината“ и ще доведе до „собствено опозоряване и разклащане живота и бъдещето на майката родина[1]. По време на разгорещените дебати в Народното събрание П. Стайнов заявява: „Аз не съм сторонник на расовите теории, аз не вярвам във всички тия приказки за чистата раса. Чистата раса — това е една мистика, това е една мистификация. Туря се началото на отнемане на основни права въз основа на един своего рода български расизъм.“[2] На 10 декември 1940 г. Централната консистория на евреите в България с писмо благодари на проф. Стайнов за изразената от него позиция в парламента[3].

В края на 1940 г., когато се засилва натискът върху България да се откаже от неутралитета

П. Стайнов е сред онези, които предупреждават за опасностите от присъединяването към Тристранния пакт

На 26 декември 1940 г. в парламентарната комисия той настоява неутралитетът да продължи, а когато правителството все пак решава (на 20 януари 1941 г.) България да стане германски съюзник, легалната опозиция и комунистите стигат до първите опити за общи действия. На 29 януари 1941 г. 15 депутати (повечето комунисти, но и проф. П. Стайнов и земеделецът Ангел Держански) внасят интерпелация в Народното събрание, в която искат запазване на неутралитета и приемане на съветското предложение за пакт за взаимопомощ[4]. На 10 февруари 1941 г. е направена нова съвместна стъпка, предизвикана от речта на Уинстън Чърчил по Радио Лондон с предупреждение България да не влиза в съюз с Германия. Депутатите от опозицията Никола Мушанов, П. Стайнов, А. Держански, д-р Любен Дюгмеджиев и д-р Никола Сакаров (от листата на комунистите), проф. Александър Цанков и Тодор Кожухаров (от Народно-социалното движение) се срещат с премиера Б. Филов, за да поискат повече информация за отношенията с Германия[5]. Филов не им дава разяснения, но британският посланик в София Джордж Рендъл оценява инициативата високо, а Форийн офис я определя като „насърчителен признак“, макар и твърде закъснял.

Участието на П. Стайнов в опитите да се предотврати обвързването с Тристранния пакт продължава и извън парламента. Той заедно с Н. Мушанов, Димитър Гичев и други от легалната опозиция разговарят с двама представители на Комунистическата партия (Иван Пашов и Стефан Дечев) за обща инициатива – да поискат аудиенция от царя. Молбата за аудиенцията е изпратена на 21 февруари 1941 г. с подписите на 12 опозиционни представители (Н. Мушанов от Демократическата партия, Стоян Костурков – от Радикалната, социалдемократа Кръстю Пастухов, комунистите Ив. Пашов и Ст. Дечев, Кимон Георгиев от „Звено“, Григор Василев от Демократическия сговор, Атанас Буров и П. Стайнов от Народната партия, земеделците от „Пладне“ Г. М. Димитров и Никола Петков и Д. Гичев от БЗНС „Врабча“). В нея се заявява, че България никога не е била изправена пред такива изпитания и че „народът е смутен от евентуална намеса във войната“. Събралите се искат да споделят с царя „мненията и съветите си“, с които да му помогнат да запази „спасителния мир и неутралитет“, да отстои националната независимост и да не се превърне страната в „бойно поле на воюващите държави[6]. Така на датата 21 февруари 1941 г.

е първият опит за единодействие на всички противници на обвързването с Тристранния пакт

Твърде късно! Месец по-рано правителството е решило България да влезе в пакта, а царят отказва аудиенцията. На 1 март 1941 г. във Виена Б. Филов подписва присъединяването към Тристранния пакт, а на следващия ден на заседанието на Народното събрание по този повод П. Стайнов е сред 17-те депутати, вкл. и комунисти, които подписват обща интерпелация, в която обвиняват кабинета, че е заблуждавал народа, че ще следва политика на мир и неутралитет, а сега страната е изправена пред опасността от война. Прочитането й в парламента обаче е осуетено, а опитите на П. Стайнов, Н. Мушанов, земеделеца А. Держански и комуниста Тодор Поляков да протестират, са удавени в мощното „ура“ на правителственото мнозинство[7].

П. Стайнов е против решението на правителството на Б. Филов България да обяви война на САЩ и Великобритания. На заседанието на Народното събрание на 13 декември 1941 г., което одобрява това решение, П. Стайнов ясно демонстрира неодобрението си. В своя дневник Б. Филов изрично го посочва сред онези, които не са ръкопляскали на речта му и „демонстративно оставаха седнали на местата си, когато другите ставаха на крака[8].

През пролетта на 1943 г. П. Стайнов е сред онези, които открито протестират срещу плано­ве­те за де­пор­ти­ра­не на бъл­гар­с­ки­те ев­реи.

На 22 март в интерпелация до министъра на вътрешните работи той настоява в Народното събрание да се разгледа въпросът за „насилственото предаване на лицата от еврейски произход, живущи в България, на чужда държава[9]. На 24 май 1943 г. П. Стайнов и Н. Мушанов в качеството си на народни представители посещават премиера Б. Филов с искане да бъдат отменени мерките за изселването на българските евреи, които мерки определят като „нечовечност и правна и конституционна несъобразност“, а след като той отказва, пишат писмо с такова искане и до цар Борис[10]. Така проф. Стайнов записва името си сред достойните българи с ясна и открита позиция в защита на еврейската общност.

 

Съществен за нашия разговор е въпросът как проф. П. Стайнов като представител на легалната опозиция се ангажира с Отечествения фронт (ОФ), който комунистите започват да изграждат през лятото на 1942 г. Програмата на ОФ предвижда скъсване с Германия, преориентация към Антихитлеристката коалиция и демократизация във вътрешен план на основата на възстановяване на Търновската конституция и на партийно-парламентарната система. Комунистите се опитват да изградят ОФ „отгоре“, като привлекат лидерите на легалната опозиция и създадат общ ръководен център на съпротивителното движение на основата на програмата на ОФ. Постановките й като цяло са приемливи за некомунистическите партийни дейци. П. Стайнов заедно с Н. Мушанов, Д. Гичев, Ст. Костурков, проф. Петко Стоянов обаче отказват да влязат в ОФ. Освен че

са против предвидената в програмата въоръжена съпротива и евентуалната доминация на комунистите в ОФ

те смятат, че развитието на военните действия не благоприятства разгръщане на съпротивата срещу Германия и е нужно да се изчака подходящ момент, когато мощта й ще бъде прекършена. Сигурни са, че когато този момент настъпи, цар Борис сам ще се отдръпне и ще повика именно тях в управлението, за да извършат завоя към Антихитлеристката коалиция, без да е нужно обвързване с комунистите.

Година по-късно, през есента на 1943 г., когато западните съюзници са вече в Италия и се очаква вторият фронт да се открие на Балканите, а смъртта на цар Борис (28 август 1943 г.) поставя въпроса за избор на Регентски съвет, изглежда, че

ситуацията е благоприятна за осъществяване на надеждите на легалната опозиция.

На 1 септември 1943 г. П. Стайнов заедно с други нейни лидери (Д. Гичев, Константин Муравиев, Вергил Димов, Ат. Буров, П. Стоянов, Кр. Пастухов, Н. Петков, К. Георгиев) се събират в дома на Н. Мушанов и приемат декларация, връчена впоследствие на министър-председателя и на председателя на парламента, в която настояват изборът на регенти да стане от Велико народно събрание, избрано според предписанията на Търновската конституция и при постигнато разбирателство между опозиция и управляващи. Това отговаря изцяло на разбиранията на юриста П. Стайнов и би дало възможност за идване на легалната опозиция на власт по законен път, без сътресения и без комунистите, особено ако бъде синхронизирано с настъпление на британските и американските войски през Балканите. Вътрешните и външните условия обаче осуетяват подобен вариант – Б. Филов успява да прокара избирането на Регентски съвет от действащото Обикновено народно събрание, а през ноември 1943 г. в Техеран съюзниците решават втория фронт да е в Северна Франция.

В началото на 1944 г. в преценките на лидерите на легалната опозиция настъпват промени.

Те са плод на новата военнополитическа ситуация, създадена в резултат на затрудненията на западните съюзници в Италия и активизирането на съветската дипломация към България

Става ясно, че английски и американски войски няма скоро да приближат страната, докато Червената армия настъпва, а Москва все по-често демонстрира отрицателното си отношение към правителството на Добри Божилов. Лидерите на легалната опозиция започват действия в две направления. Първото е да установят контакти със съветската легация в София, за да заявят, че са готови, когато застанат начело на управлението, да извършат завой във външната политика и да сътрудничат със СССР. Същевременно подчертават, че скъсването с Германия може да се осъществи само на етапи и СССР трябва да е търпелив. П. Стайнов е сред тези, които от трибуната на парламента открито показват отношението си към Москва. През януари 1944 г. той подава интерпелация, в която остро критикува външната политика на правителството на Божилов и настоява за незабавно и решително засилване на връзките със Съветския съюз, което ще отговаря на желанието на народа и на неговите интереси.

Добри Божилов в Земеделското училище в Кюстендил през зимата на 1943-44 г.

Второто направление в дейността на опозицията е тактиката за постигане на промени „отгоре“ чрез убеждаване на регентите в необходимостта да ги включат в управлението, за да стане то приемливо за бъдещите победители.

СССР трябва да бъде убеден, че може да разчита на правителство от средите на легалната опозиция, дори и в него да няма комунисти и социалният строй в страната да не е променен. Съществен момент в тази тактика е да се изолира Комунистическата партия и ОФ и нежеланието да се обединят усилията в името на една обща цел – излизане от войната с минимални щети. В края на март 1944 г., тласкана от страх пред германска окупация и от възможно скъсване на отношенията със СССР, легалната опозиция предприема поредното си самостоятелно действие. С участието на П. Стайнов в Народното събрание е внесено запитване от опозиционните депутати по външната политика, придружено от подписана на 24 март декларация на десет дейци от легалната опозиция: Н. Мушанов, Д. Гичев, Ат. Буров, В. Димов, П. Стайнов, Ал. Гиргинов, К. Муравиев, Кр. Пастухов, К. Георгиев и Н. Петков. С нея те показват готовността си да поемат управлението (ако регентите им го възложат) в името на постепенна и с минимални рискове преориентация на външната политика и без участието на комунистите. На 11 април регентите отхвърлят предложението.

Червеният“регент Венелин Ганев

 

 

За разлика от други нейни дейци (Н. Петков, Кимон Георгиев, Гр. Чешмеджиев) Петко Стайнов не се включва в Националния комитет на ОФ.

Кога и при какви условия П. Стайнов проявява готовност за сътрудничество с това крило на опозицията?Както и повечето лидери на легалната опозиция, за да достигне П. Стайнов до идеята за сътрудничество с ОФ, са нужни още няколко месеца, които са съдбоносни за България. В началото на август 1944 г., когато става все по-ясно, че Червената армия ще настъпи към Балканите, Д. Гичев и В. Димов от БЗНС „Врабча“ информират ръководството на БРП, че са готови да сътрудничат с него, вкл. и в един бъдещ кабинет. Това е възможност за обединяване на двете крила на опозицията в духа на идеите на ОФ. То може да доведе БРП на власт (разбира се, в коалиционно правителство) по легален път, но най-вече да ускори промяната във външната политика. Така става възможна появата на декларация до регентите с шест искания за „коренна“ промяна във външната политика, излизане от войната, сближаване със СССР, спазване на Конституцията и създаване на „народно правителство, ползващо се с доверието на целия български народ[11]. За първи път под тази декларация стоят подписите на представителите на легалната опозиция, вкл. този на П. Стайнов, и на четирима членове на ОФ – Н. Петков и К. Георгиев и комунистите Минчо Нейчев и Ив. Пашов. От регентите се очаква да назначат правителство от хората, подписали декларацията, но започналото на 2 август 1944 г. съветско настъпление в Румъния не стряска Б. Филов и когато на 12 август Н. Мушанов му предава декларацията, регентът се задоволява само да отбележи в дневника си получаването й. Вместо на нов кабинет, той разчита на примирие със САЩ и Англия.

Включването на БРП в широка коалиция в условията на съветско настъпление

е в разрез и с плановете на Задграничното бюро на партията и на Г. Димитров

В променената ситуация комунистите могат да претендират за по-голяма роля в бъдещото правителство и да го ограничат само до съюзниците от ОФ. Затова по внушение на Г. Димитров ръководството на БРП нарича общата декларация „тактическа грешка“ и двамата комунисти оттеглят подписите си. Независимо че алтернативата не се реализира, видно е, че ОФ вече е важен и желан партньор за бъдещи властови комбинации. Все още обаче П. Стайнов остава извън неговите редици – той не е в делегацията на ОФ, която на 24 август 1944 г. прави последен опит за легално поемане на властта, като посещава премиера Иван Багрянов в Боровец с искане да предаде властта на ОФ. Багрянов изглежда съгласен с предложението за кабинет на ОФ, но регентите отказват да приемат делегацията. Същевременно политическият опит на проф. Стайнов и умението му да анализира динамичната ситуация ясно му показват, че усилията за завой във външната политика без решителни действия за скъсване с Германия, за което настояват и от Лондон, и от Вашингтон, и от Москва, и при игнориране на Комунистическата партия, ще бъдат обречени на неуспех. И П. Стайнов прави крачката към ОФ. Когато на 30 август 1944 г. Националният комитет на ОФ се обръща с „Манифест към българския народ и армия“ за незабавна смяна на правителството на Ив. Багрянов с кабинет на ОФ,

сред 15-те имена на подписалите тази разгърната програма за обединение на широки слоеве е и това на проф. П. Стайнов.

Затова не е изненадващо, че когато е поканен да се включи в бъдещия кабинет на К. Муравиев, който е от представители на легалната опозиция, П. Стайнов (както и други опозиционни дейци като проф. П. Стоянов, проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски) отказва. Отказва участие и ОФ, на който са предложени три министерски поста. Събитията в следващите дни водят до обявяване от Съветския съюз на война на България (5 септември 1944 г.), а на 8 септември, в навечерието на преврата, Националният комитет на ОФ уточнява състава на правителството, което ще поеме властта в ранната утрин на 9 септември. В него за отговорния пост на министър на външните работи е определен проф. Петко Стайнов. Изборът му се приписва на приятеля му Кимон Георгиев, но е явно, че натежават и други аргументи – професионалните му качества на юрист, опитът му в парламентарните битки, точното му журналистическо перо, активното и последователно участие в редиците на опозицията на прогерманския режим, високият му авторитет на учен с международна известност.

Константин Муравиев

 

Кабинетът на ОФ е съставен на пропорционален принцип, като на съставящите го партии са предоставени по четири министерски поста (на БРП (к), БЗНС и „Звено“) и по два – на БРСДП и на „независимите интелектуалци“. П. Стайнов е от квотата на „Звено“, макар самата партия (под името Народен съюз „Звено“) да се създава официално на 1 октомври 1944 г. Той остава неин член до саморазпускането й през 1949 г., но и след това е свързан с ОФ, като от същата година влиза в неговия Национален съвет. За дейността на П. Стайнов като външен министър в ключов момент от българската история от 9 септември 1944 до 31 март 1946 г. ще стане дума по-нататък, но за финал е нужно да се добави, че въпреки сложните му отношения с другите коалиционни партньори, той има по-добра житейска съдба от част от неговите съпартийци. Макар и отстранен от политически постове и следен от Държавна сигурност, той не е репресиран и подобно на Кимон Георгиев запазва депутатското си място както в XXVI Обикновено народно събрание (1945–1946 г.), така и в следващите народни събрания от 1950 до края на земния си път (24 юли 1972 г.), но остава верен най-вече на научните си занимания и на университетското преподаване.

край на втора част

 

Очаквайте на 25 октомври продължение за ролята на Петко Стайнов за примирието, преговорите, дневника на делегацията, неговото поведението, както и ролята му за отстояване на съвоюващия статут

 

 

 

 

[1]http://jews.archives.bg/67-%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%B8_%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8;

Оливер, Х. Ние, спасените. Предговор от акад. Петко Стайнов. С., 1967, с. 40.

[2] Пак там, с. 67.

[3]http://jews.archives.bg/20-%D0%9E%D0%91%D0%A9%D0%95%D0%A1%D0%A2%D0%92%D0%95%D0%9D%D0%90_%D0%A0%D0%95%D0%90%D0%9A%D0%A6%D0%98%D0%AF_%D0%A1%D0%A0%D0%95%D0%A9%D0%A3_%D0%90%D0%9D%D0%A2%D0%98%D0%95%D0%92%D0%A0%D0%95%D0%99%D0%A1%D0%9A%D0%90%D0%A2%D0%90_%D0%9F%D0%9E%D0%9B%D0%98%D0%A2%D0%98%D0%9A%D0%90_%D0%92_%D0%91%D0%AA%D0%9B%D0%93%D0%90%D0%A0%D0%98%D0%AF_1940_-1944_%D0%93.

[4] Из личния архив на Кимон Георгиев. Т. II. С., 2008, 544–545.

[5] Филов, Б. Дневник С., 1991, с. 255; Из личния архив на Кимон Георгиев…, с. 548.

[6] Из личния архив на Кимон Георгиев…, с. 549. В молбата нацизмът не е осъден, а става дума за продължаване на необвързаността, следвана от всички правителства след края на Първата световна война.

[7] Филов, Б. Дневник…, с. 278.

[8] Пак там, с. 434.

[9]http://jews.archives.bg/20-%D0%9E%D0%91%D0%A9%D0%95%D0%A1%D0%A2%D0%92%D0%95%D0%9D%D0%90_%D0%A0%D0%95%D0%90%D0%9A%D0%A6%D0%98%D0%AF_%D0%A1%D0%A0%D0%95%D0%A9%D0%A3_%D0%90%D0%9D%D0%A2%D0%98%D0%95%D0%92%D0%A0%D0%95%D0%99%D0%A1%D0%9A%D0%90%D0%A2%D0%90_%D0%9F%D0%9E%D0%9B%D0%98%D0%A2%D0%98%D0%9A%D0%90_%D0%92_%D0%91%D0%AA%D0%9B%D0%93%D0%90%D0%A0%D0%98%D0%AF_1940_-1944_%D0%93.

[10]http://jews.archives.bg/20-%D0%9E%D0%91%D0%A9%D0%95%D0%A1%D0%A2%D0%92%D0%95%D0%9D%D0%90_%D0%A0%D0%95%D0%90%D0%9A%D0%A6%D0%98%D0%AF_%D0%A1%D0%A0%D0%95%D0%A9%D0%A3_%D0%90%D0%9D%D0%A2%D0%98%D0%95%D0%92%D0%A0%D0%95%D0%99%D0%A1%D0%9A%D0%90%D0%A2%D0%90_%D0%9F%D0%9E%D0%9B%D0%98%D0%A2%D0%98%D0%9A%D0%90_%D0%92_%D0%91%D0%AA%D0%9B%D0%93%D0%90%D0%A0%D0%98%D0%AF_1940_-1944_%D0%93.

[11] В различни архивни колекции се пазят почти идентични като текст екземпляри на декларацията, но с различни дати – 6, 7 и 10 август 1944 г., като подписите върху първия и втория са 13, а в следващия – 11 (без П. Стайнов и Ал. Гиргинов). На Б. Филов е връчен документ с 13 подписа и дата 7 август. – Из личния архив на Кимон Георгиев…, т. II, 608-609.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика