Петя Кабакчиева: Васил Левски, или злоупотреба с популярни и обичани символи, подмяна на послания на известни личности

Една от най-популярните употреби на името и символа Левски е свързана с футболния отбор „Левски“, основан в далечната 1914 г., претърпял перипетии с преименувания, оцелявания, победи и драми. Вероятно името „Левски“ е дадено на отбора заради силата, лъвския скок, и не на последно място – игра-борба-победа в името на демонстрирането на духа на „ние“, „българите“. Феновете на ФК Левски и досега го представят като „отбора на народа“. Кой народ обаче, как се разбира народ?

Могат ли всякакви интерпретации  да се „закачат“ за образ на реална историческа фигура, оставила ясни собствени послания и „натрупала“ определен исторически символен капитал. Може ли чрез Левски да се легитимират всякакви послания, кога символът се превръща в своята противоположност, беззащитен ли е той? Необходимо ли е, ако да – как се дефинират границите на интерпретациите на символа, в случая на символа Левски?

Отговорите дава проф. Петя Кабакчиева. Публикуваната днес статия е част от по-голям текст, даден в Критика и хуманизъм и е свързан с проект, финасиран от ФНИ – МОН “Политическите употреби на Възраждането”.

Как да се определи „крайно-дясно“?*

Преди да въведа проблема и въпросите, които ме вълнуват, бих искала да въведа понятие за „крайно-дясно“, тъй като вижданията за него са твърде неясни. Впрочем и дефинирането на „ляво“ и „дясно“ подлежи на различни интерпретации, както и валидността на разграничението в епохата на „реал политик“ и популизъм. Тъй като в текста нямам възможност да влизам в дебат, ще се придържам към едно популярно, макар и също спорно виждане на италианския политолог Норберто Боббио в известната му книга „Дясно и ляво“ /Боббио, 2001/. Основната ос, по която Боббио разграничава „дясно“ и „ляво“, е отношението им към равенството. Той си дава сметка, че абсолютното равенство е невъзможно, нещо повече, фиксацията върху него е опасна и води до тоталитарни практики; но и полагането на социални неравенства като природни и обвързани с естествени йерархии е не по-малко вредно. Ето защо Боббио отхвърля крайно левите и крайно десните прояви като екстремистки и счита, че съвременната демокрация трябва да стъпва на умерено десни и умерено леви виждания, допускащи социални неравенства в една или друга степен, като безусловно е приемането на факта, че всички човешки същества трябва да са равни пред закона, и да имат „право на равна свобода /освен изключенията, които трябва да се оправдаят/, което включва това всеки да ограничава собствената си свобода, за да я направи съвместима с тази на всички останали“ /Боббио: 130/. Левите егалитаристи изхождат от „убеждението, че по- голямата част от неравенствата…. са социални и като такива не са неотстраними, докато неегалитаристът изхожда от противоположното убеждение, че те са естествени и като такива неотстраними“ /Боббио: 121/. „Егалитаристът е склонен да смекчава различията, а неегалитаристът е склонен да ги изостря“ /пак там, 124/.

От тези позиции дефиницията на Боббио за „крайно дясно“ е следната: „антилиберални и антиегалитарни движения, за които смятам, че е излишно да се посочват добре известни исторически примери като фашизма и нацизма“ / Боббио:  135/. Крайно десните движения приемат социалните неравенства като природно обусловени и йерархични – например расови, етносни, полови. В екстремисткия вариант определени групи трябва да бъдат изключени от обществото, дори унищожени.  За постигане на целите си тези движения използват  диктатура и насилие.

Умберто Еко в есето си „Вечният фашизъм“ /Еко, 1999/, наричан от него и „Ур фашизъм“, подчертава 14 характеристики на тези крайно десни движения като:  култ към традицията, култ към действието заради самото действие, както и към живота за борба“, „животът е постоянна война“ и  „враговете трябва и могат да бъдат сразени“, затова и всеки може и трябва да стане герой. Национализмът е водещ, обвързан с идеята за международен „натраплив заговор“ и ксенофобия.  „Вечният фашизъм“ е ирационален, не обича интелектуалците и научните аргументи, не търпи разногласието и различието /Еко: 32-35/. Той се базира върху „качествен популизъм“, индивидите като индивиди нямат права, „народът е схващан като качество, монолитна цялост, която изразява „общата воля“….Поради качествения му популизъм Ур фашизмът трябва да се противопостави на гнилите парламентарни управления.“ /пак там: 36/.

Изброявам посочените от Умберто Еко характеристики на „вечния фашизъм“, защото те са чудесни индикатори за разпознаването на това явление.

                Изходен проблем и изследователски въпроси

Пропагандният език на крайно-десните движения полага ограничаване на свободи и права на определени групи в името на дадена цел. Целта е обвързана с премахване на мислените като природно обусловени неравенства и постигане на културна хомогенност. Пътищата са различни, обвързани с изключване на определени групи, но включват употреба на език на омразата и различни степени на насилие. Социалният проблем, който тревожи, е точно в тези пътища за постигане на културна хомогенност – изключване на дадени групи чрез език на омразата, насилие, което потенциално може да отведе до война между изключените и доминиращите.

В случая ме интересува и още един проблем, свързан с легитимацията на крайно-десни послания, които пропагандират омраза и дори насилие. Накратко бих описала този проблем като злоупотреба с популярни и обичани символи, подмяна на послания на известни личности.

В епоха, в която визуалното доминира, а рационалното започва да губи силата си,  митическите техники, образното представяне, възвръщат своята значимост. Символът – ключовият елемент на мита, става изключително важно „оръжие“ във внушаването на определени послания. Ето защо за легитимацията им започват да се  използват популярни, общосподелени и обичани символи.

Пренаписването на историята и символното насилие  е нещо обичайно, но в епохата на пост-истината и уж криза на големите наративи, наречени идеологии, често го забравяме в преследването на фалшивите новини. Едно от най- честите оръжия на крайно-десните е подмяната на обичта към родината с краен национализъм, стъпващ върху изключване и омраза, и легитимиращ се с приписване на тези прояви на културни герои /използвам „културен герой“ като понятие[1]/. В случая с България основен ресурс е епохата на Възраждането и известни нейни дейци, като техните популярни и обичани лица се превръщат в символ на мрачните си послания.

Преди да премина към непосредствения предмет на текста си, да въведа и понятието „символ“, през дефиницията на Ернст Касирер: Символът включва всички феномени „в които нещо сетивно, дадено като някакво битие тук и сега, се представя същевременно и като обособеност и въплъщение, като манифестация и инкарнация на някакъв смисъл.” /Саssierer, 1964: 109/.

Да опростя определението – символът е единство на образ и идея – образът излъчва послание/я. Един образ може да е носител на няколко смисъла, но могат ли те да бъдат неограничени и изключително различаващи се? Тук е ключовият въпрос на моя текст – може ли дадена историческа фигура, превърнала се в символ, да „понесе“ всякакви послания, може ли да й се припишат всякакви позиции, чужди на биографията й? В случая личността, предмет на моя анализ е Васил Левски,

Едва ли е необходимо подробно обяснение защо избрах Левски. Васил Левски  е идеален за задаване на позитивен ореол на всяко послание, защото е всепризнатият културен герой на България, не случайно наричан Апостола, издигнат над профанните български всекидневни ежби, неразбории и проблеми, неоспорван обект на възхита. Това твърдение изглежда очевидно, но и данните от изследването „Топоси на историческата памет”, проведено през 2009/2010 г. от екип към НБУ с ръководител д-р Евгения Иванова, го посочват като най-значимата историческа личност, заемаща първо място сред отговорите на всички етнически групи в България (Иванова, 2011).

Въпросите, които ме вълнуват са следните: Могат ли всякакви интерпретации  да се „закачат“ за образ на реална историческа фигура, оставила ясни собствени послания и „натрупала“ определен исторически символен капитал. Може ли чрез Левски да се легитимират всякакви послания, кога символът се превръща в своята противоположност, беззащитен ли е той? Необходимо ли е, ако да – как се дефинират границите на интерпретациите на символа, в случая на символа Левски.

Поставяйки тези въпроси, твърдя, че най-добре ще се пазят от символните си „насилници“ авторите и дейците чрез собствените си писания и действия, ако им се дава глас и ако има кой да ги чуе. Променящите се исторически ситуации ще извеждат едни или други от посланията им на преден план, но когато в „образа“ на дадена историческа личност се вложат думи, абсолютно различни, противоположни на изречените от нея, или й се припишат тотално чужди на поведението й действия, символът става друг, смисълът „насилва“ образа, образът става маска на самия себе си, и –вероятно – се появява фалшив символ, „похитил“ даден образ за обслужване на конкретни цели, било то политически, бизнес или на криминалния контингент. Това е манипулационна технология, която, особено във времената на постистината, сигурно е често използвана, съзнателно или не.

Считам, че е важно да се вглеждаме, отбелязваме, съпротивляваме на явни подмени на посланията на конкретни личности, превърнали се в символи на значими ценности, с чужди и съвършено различни, от доказуемо споделяните от тях идеи.

В следващите редове ще представя два примера на подмяна на вижданията на Апостола с цел легитимация на крайно-десни фашизоидни послания и евентуални действия.

              Символът като маска: ултрасите на футболния отбор „Левски“[2]

Една от най-популярните употреби на името и символа Левски е свързана с футболния отбор „Левски“, основан в далечната 1914 г., претърпял перипетии с преименувания, оцелявания, победи и драми. Вероятно името „Левски“ е дадено на отбора заради силата, лъвския скок, и не на последно място – игра- борба-победа в името на демонстрирането на духа на „ние“, „българите“. Феновете на ФК Левски и досега го представят като „отбора на народа“. Кой народ обаче, как се разбира народ?

 

 

Мач с Литекс, Ловеч, 21 04 2014, btvnovinite.bg . За тези транспаранти отборът е лишен от публика

Както се разбира от снимката и датата, чества се рождения ден на Хитлер, има и други транспаранти „Ти беше прав“, непосочени тук. Чести лозунги на феновете са „ЦСКА – турци“ и „ЦСКА – свине“, вероятно внушаващи, че турците са свине.

Обвързването на Левски с идеологически прокламиращия расизма и практически реализиращия геноцид на определени народи Хитлер е потресаващо, ако си спомним визията на Левски “Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!“  /Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10.V.1871 г./

Ноември 2013, мач с Пирин. Дневник, 04 ноември, 2013

За транспарант, прокламиращ „Смърт на бежанците“ ФК Левски е глобен с 3000 лв . „“Левски” се размина с минимална глоба за призивите за смърт на бежанците, дошли от транспаранти в агитката по време на мача с “Пирин”. Клубът ще трябва да плати само 3000 лева, реши дисциплинарната комисия (ДК) на БФС.“ /Дневник, 05.11.2013/

 

В горните снимки на плакати, издигнати от фенове на отбора „Левски“, ясните послания на Левски за „чиста и свята република“, в която всички народности ще живеят под общ закон, са подменени. „Левски“ в случая е маска, зад която се крие зловещото лице на расизма и на Хитлер, символ на най-кошмарния расистки национализъм в историята на човечеството. Ултрасите – фенове на „отбора на народа“ подменят ключовата идея на Левски за нов тип държавно демократично устройство на България, в което основополагащ ще е общият за всички закон, а не народност или религия; с етнизирано виждане на „българщината“, враждебна спрямо турци и всякакви други чужди елементи. Водеща е идеята за битката, силата, лъвското, борбата е срещу други народности, разбрани като чужди, а не борбата за нов тип държавно устройство.. Лозунгът „Свобода или смърт“ се мисли като „свобода за нас- българите, и смърт за тях – „чуждите“. Образът на Левски е натурализиран чрез свеждането му до „лъвското“ – сила, битка, ярост, може би дори кръвожадност[3]. Тъжно, и опасно.

/следва продължение/

 

[1] Понятието „културен герой“, както и интересни, а това означава и спорни интерпретации на български културни герои, могат да се видят в текста на Владимир Трендафилов „Културният герой или как се конструира той у нас“. В https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/za_ramkite/kulturniiat.htm

[2] Държа да отбележа, че съм потомствен – трето поколение – левскар, и никак не ми е приятно да пиша тези редове. Но ултрасите са малка част от публиката на ФК „Левски“ и съм убедена, че повечето фенове на отбора не споделят обсъжданите тук идеи.

[3] Хитлер, запален почитател на Дарвин и неговата теория за видовете, в която силните побеждават, също натурализира човешките отношения. Мотивира тезата си за значимостта на чистата кръв с примери за сношения между бели мишки, полски мишки и пр.