Пиесата ми трябва да отзвучава като плесник за зрителя

 Десислава Гаврилова е основател и председател на Център за култура и дебат „Червената къща“ – културната организация, която през годините се утвърди не само като гражданска платформа за ангажиран обществен дебат, но и като Мястото за независим театър и танц у нас. Основател на серия международни културни платформи и програми като Гъливер конект, Балканската танцова платформа и Европейската мрежа на центровете за дебат. Магистър по театрознание от НАТФИЗ и по Публични политики от Централноевропейския университет в Будапеща, тя е изучавала кинодраматургия в Москва (ВГИК) и културни политики в Оксфордския университет. „Малки убийства“, чийто жанр е малко позната в българския театър документална драма, е дебютната пиеса на авторката. 

Честита номинация за престижния „Аскеер“, Деси! Жури, съставено от едни от най-големите познавачи на драматургията, класираха пиесата ти „Невинни убийства“, заедно със „Сестри Палавееви“ на Алек Попов и „Няма ток за електрическия стол” на Александър Секулов! Радвам се, че гражданската ти и творческа концентрация върху онова ужасно за софиянци убийство през юли 2011 в Борисовата градина на младата Яна дадоха резултат. Как се чувстваш?

Тази наистина престижна номинация идва след тази за наградата ИКАР за драматургия и това засилено внимание, трябва да призная, ме завари неподготвена. „Невинни убийства“ (поставена от Неда Соколовска и Vox Populi в Червената къща под заглавие „Установено при огледа“) все пак е първата ми пиеса, и колкото и да смятам, че тя се занимава с важна тема, че историята й е едновременно шокараща, вълнуваща, актуална и универсална, бях далеч от очакването и други да мислят така, още повече пък две различни журита, събрали най-големите ни капацитети в областа на драматургията. Затова и се зарадвах изключително много. Междувпрочем, в тази пиеса аз не се занимавам със самото убийство на Яна. Нейната трагедия е фонът, на който се разгръща историята на друг човек. Пламен Трифонов, бездомникът.

Да, “медийните хиени“, както ги нарекоха някъде, впиха зъби във въображаемите убийци на Яна Кръстева. Напълно съсипаха достойнството на Пламен Трифонов, невинно задържания „клошар“, като предполагаем извършител. Какви задачи си поставяше?

Той е човекът, оказал се без покрив в един момент от живота си, върху който се струпва цялата жестокост и несправедливост, които има в излишък в обществото ни. Пламен е арестуван и обвинен за убийството на Яна благодарение на скалъпени показания, нефелни „веществени доказателства“ и в резултат на политически натиск властта да се покаже способна да се справя с престъпността. Медийният хор, без да му мигне окото, го обявява за изверг, клошар, убиец, перверзен тип. В историята на Пламен се преплитат всички патологии на днешна България – медийните манипулации, злоупотребата с власт, липсата на респект към правото, инстинктът ни да смачкаме падналия, неуважението към другия, експлоатацията… Това е история, която ни напомня, че тези обществени пороци не са абстракция, недъзи на слабите институции, нито пък просто пикантерии, за които се помага да четем по жълтите вестници, да попсуваме и да ни олекне. Тези „абстрактни“ недъзи на нашето общо живеене заедно имат свойството да унищожават човешки животи. Някой винаги плаща лична цена за тях. В тази история това е Пламен Трифонов, но Пламен е един от нас: интелигентен, културен, любящ баща и нежен съпруг, бивш добър студент по история, с развит интерес към световната история, киното, музиката. Смразяващото в тази история е, когато осъзнаеш, че това, което се случва на него, в една или друга форма, може да се случи на всеки един от нас.

Задачата ми беше малко като тази на Зола и Стендал, с извинение: да поставя огледало пред обществото ни, пред перверзните медии, опиянилите се от власт политици, забравилата целта на своето съществуване съдебна власт, пред лишените от състрадание индивиди, съставляващи това общество. Искаше ми се пиесата да отзвучава като плесница, разбуждаща човека в зрителя.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

Заедно с Неда Соколовска и Vox Populi в Червената къща създадохте платформата за документални изкуства „ВХОД“, чието официално откриване се случи миналата седмица. Идеята ви е да подкрепита развитието на набиращия популярност у нас документален театър, както и да създадете място за среща на автори-документалисти в различните изкуства и изследователи-хуманитаристи, и журналисти… Защо решихте да създадете ВХОД?

С Неда се срещнахме в споделения интерес към документалния театър. Всъщност написах пиесата, защото тя пожела да постави спектакъл по историята, която й разказах; спектакълът, носещ заглавието „Установено при огледа“, се играе в Червената къща, а съвместната ни работа ни даде възможност да помечтаем заедно за това как да приобщаваме нови кръгове от автори и нова публика към документалния театър. Неда беше замислила създаването на център за документални изкуства още преди няколко години, даже му беше намерила чудна сграда, но по множество причини ВХОД не можа да се случи там. Тогава аз я поканих да осъществи платформата за документални изкуства в Червената къща, тъй като ние сграда имаме (поне засега), а превръщането на документалния подход в изкуството в основна нишка на артистичната програма на един център за дебати, е повече от адекватна стъпка, струва ми се.

В последните години наблюдавам как документалният, както и ангажираният театър, стават все по-актуални в Европа. Струва ми се, че имам обяснение защо е така. В днешния хипер-медиализиран свят това, което все повече липсва, е усещането за автентичност, за непосредствен досег със заобикалящата ни реалност. Днес хората, дори когато ходят по улиците, гледат не света около себе си, а екраните на умните си телефони. Претрупани от препредавания и интерпретации на реалността, у хората възниква нужда от досег с автентичен досег с нея. Документалният театър създава усещане за такава автентичност, за ненатрапчивост на интерпретацията на реалността, за една покана към зрителя да свърже сам краищата на интерпретацията. Живеем в един драматично променящ се свят, в който ни е трудно да се ориентираме. Документалният театър предлага да подредим за себе си и разберем този свят „от долу нагоре“, от конкретната емоционално съпреживяна история към социалния, културен или политически анализ на проблемите, пред които сме изправени. Затова и според мен съществува една спешна необходимост от ВХОД – не просто като място за развиване на един от многото възможни подходи в изкуството, а като социална и индивидуална лечителница.

Център за култура и дебат „Червената къща“, на която ти си основател и ръководител от доста години, се превърна в култов топос на много различни хора и поколения. Вербатим театърът вкара дебатите ни в изкуството. Емоционалното и рационалното взаимно се допълват, получава се истинска синергия… Удовлетворена ли си от резултатите?

За мен гражданските, важните дебати, които правим в Червената къща, и вербатим театъра се допълват по един изключително вдъхновяващ начин. В дебатите артикулираме, сблъскваме противоположни позиции, аргументираме, анализираме, интерпретираме. В документалния театър се занимаваме със същите или сходни теми, като емоционално ангажираме, вълнуваме, състрадаваме. Двата подхода говорят един с друг като двете полукълба в мозъка на всеки един човек. В самото начало сме на това комплексно програмиране, ВХОД едва сега прохожда, но в това съчетание на рационалност и емоционален подход аз виждам огромен потенциал за формиране на една граждански активна публика. Именно постоянството в стремежа да развива такава публика е и уникалността на Центъра за култура и дебат „Червената къща“.

Ти си автор на статии, свързани с изкуство, театър, живопис. Между тях има една, свързана със скандалната инсталация на Дейвид Черни, представяща България като турска тоалетна. Патриотите тогава се докачиха за омаскарения образ на обществото ни. Вчера Би Би Си и френските телевизии показваха цял ден българския случай на виджиланте групи, проснали по очи „арестувани“ от тях бежанци. Да предположим, че Дейвид Черни се вдъхнови от този сюжет и направи нова инсталация – каква би била тя?

Това е хубав въпрос. При първа възможност ще му го задам. Предполагам, инсталацията би включвала свински или конски опашки, може би ще е озвучена от мъжки глас, викащ на диалект “Аз с теб равен ли съм бе, циганин!“, но фантазията на Черни и отстраненият му поглед, сигурна съм, биха ни изненадали.

Преди години ти се ангажира с гражданския апел срещу отменяне на наградата за журналистика „Черноризец Храбър“ на расисткия автор Калин Руменов. Тогава успяхме. Днес обаче словото на омраза, ксенофобията, дискриминационната реч са във възход. Би ли определила кои са причините?

Бях забравила за този случай. Но какво значи успяхме? Да, през 2008 г. отнеха наградата на Калин Руменов, но днес ксенофобията, неспазването на каквито и да било журналистически стандарти и етика, които тогава ни възмутиха, станаха мярката в българската преса. Феноменът Калин Руменов в осемте години от онази случка до днес се е клонирал многократно и днес доминира журналистическия пейзаж. Направих справка за това какви ги пише напоследък въпросното лице: ами същите неща, които тогава така са ни възмутили. Днес обаче няма кой да им обърне внимание, защото това говорене е станало норма. Причините? Хората се чувстват нещастни и това ги прави агресивни. Сравняват се с най-проспериращите страни, искат да са като тях, а като не се получава искат поне да унизят я елитите си, я най-уязвимите части на обществото. Но има и нещо друго, и то е драстичният спад на нивото на образованост на населението, процес, за който вина имат не само училищата, но и таблоидизираната, а вече и жълто-кафенееща медия, както и систематичното обезкултуряване на населението. Бедността не е порок, но в съчетание с липсата на достойнство, споделени ценности и морал, се превръща в такъв. Оттук и разпасаното ксенофобско говорене, като най-лесен път към циментиране на позицията „аз не съм виновен за дереджето си“.

Говорили сме с теб за документалния филм за смъртното наказание на Иглика Трифонова. За умението й да постигне съчувствие към отрицателния герой, към „смъртниците“ – хора, извършили някога в живота си тежки и отвратителни убийства. Какво мислиш за новия й филм “Прокурорът, защитникът, бащата и неговия син“? Ще има ли зрители? Питам те, защото лично аз съм угнетена от инерциите и обществената леност към арт-киното и трудните теми, за предпочитанието към зрелище, отколкото към истината. Такава впрочем е и твоята пиеса…

Разкази за убийства“ (1993 г.) на Иглика Трифонова е един от филмите, които са били много важни за мен във формирането на интереса ми към документалния разказ. Помня, че гледах филма във времето, в което се водеше ожесточен дебат за отмяната на смъртното наказание у нас и си мислех, че няма по-силен аргумент за премахването на смъртното наказание от този филм. Това, което ме потресе в него, беше, че влизането в детайлите на историята на всеки от излежаващите присъди за убийство хора те кара да видиш обикновения човек в него и да осъзнаеш, че няма хора, родени като убийци, и няма застраховани от опасността да станат такива. Това, което превръща един човек в убиец, е незачитането на другия, липсата на внимание, любов и състрадание към човека до теб, неспособността да прощаваме.

Инерцията и нежеланието на публиката а се занимава с „трудни теми“ аз винаги съм вземала за даденост, с която трябва да се пребориш. Няма оправдание за липсата на интерес към едно добро произведение на „трудна тема“ извън това, че не сме си свършили работата – както казваше Валери Петров в „Японския филм“ – „да мъкнем влагата до вас“.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).