Пинг-понг с преследване

Споделете статията:

Откакто се наложи да прекарвам повече време у дома, реших, че трябва да сложа малко ред в моя живот и по-специално в моя хол. Не че отдавна не беше дошло времето, но някак си никога не стигах до този момент и функциите на хола ми бяха всякакви – от ядене и четене – до домашен офис.

Така че още на втория ден от периода „стой си у дома“ реших, че е време за промяна и разделих хола на три зони – Зона А – място за четене и писане (условно наречено – моят кабинет), Зона Б – място за компютъра и работа (условно наречено – моят офис) и Зона В – място за почивка във фотьойл до прозореца (не-условно наречено – моят клуб).

Не е условно и това беше истински клуб. Една от мечтите ми винаги е била да стана английски джентълмен и да съм част от клуб. Да ме посрещат и да ми казват – Лорд Делчев, днес чай или шери предпочитате и взимайки своя чай (защото какъв човек трябва да си за да пиеш шери, всъщност) да се отпусна в креслото, дискутирайки света с моите колеги и приятели – останалите лордове и лейдита.

Е сега имах шанса да си го направя – имам фотьойли, имам чай, имам хиляди въпроси за обсъждане, единственото което липсват са другите хора и техните мнения, но аз така и така смятам техните мнения за грешни, а моето за правилно, така реално не ми трябват.

И така се появи моя клуб. В който почти всеки късен следобед, след натоварен ден в офиса и кабинета, можех да се отпусна в креслото. Рай.

Но моят рай не продължи дълго. Миналата семица нещата се промениха драстично. Времето стана хубаво, изгря слънце и моят клуб се наложи да отвори своите прозорци към света. А с тях дойде и един ужасен шум.

Точно под блока ми има маса за тенис. От онези старите металните, леко крива и ръждясала от дъждовете през годините. И именно с идването на пролетта, увеличаването на продължителността на деня и напук на всички забрани, едни квартални младежи решиха, че ще игрят пинг-понг всеки ден точно когато е времето за моя следобеден чай и размисли за бъдещето на света.

И колкото и да се опитвах да ги игнорирам не можех, сякаш чаят и размислите ми подскачаха в синрхон с топчето – Пинг – правеше чашата за чай, Понг – отговаряха мислите в главата ми. Пинг – Понг, Пинг- Понг, Пинг- Понг….

Явно беше, че това ще е краят на моя престижен клуб и с това на една епоха в съвременната ни история (от цели 3 седмици) и чух сирена. Погледнах – бавно минаваше полицейска кола, а младежите, играещи щом я чуха и видяха метнаха хилки и топче и избягаха.

Тишина и спокойствие. Въздъхнах с облекчение, отпих голяма глътка чай, затворих очи и се замислих… Пинг.

Понг.

Отворих очи – младежите се бяха върнали и играта продължаваше. А моята почивка отново застрашена. Но не минаха и 10 минути и пак се чу полицейска сирена. Момчетата пак избягаха и пак тишина.

И в рамките на следващия час това се повтаряше непрекъснато – първо чувах звука на топчето, след което няколко минути по-късно идваше полицията и наставаше тишина, до следващото пинг-понгване.

Изведнъж чаят и световните проблеми вече не ми бяха интересни. Исках да видя какво ще се случи. Дали полицаите ще хванат законо-нарушителите или младите спортисти ще надделят в борбата си. Неусетно минаха часове и след дълга борба накрая тенисистите победиха с 11 – 0.

Чаят ми беше отдавна изстинал, но какво от това. Без да знам, бях станал свидетел на раждането на нов спорт. Пинг-понг с преследване. И да – сега ни звучи абсурдно – като шах и бокс заедно, но не са ли се раждали точно така спортовете, които днес пълнят стадиони.

И ето от моята ложа,  вече виждах как тези момчета, заедно с полицейския екип са част от първия ни национален отбор по новия спорт. И как на препълнените трибуни на една от следващите олимпиади те заедно побеждават всички възможни и в тениса и в преследването. А ние, гледайки по телевизията аплодираме техните успехи и разказваме историята – как ето в онази карантина на 2020 се роди това върховно спортно майсторство…

Та ако ме четете уважаемо Министерство на спорта или Български олимпийски комитет, подкрепете ме в налагането на този нов спорт. Защото не само аз, но  мисля всички заслужаваме да имаме под балконите си невероятна спортна надпревара…

Не знам дали в този уикенд моят спортен план ще се осъществи – най-вероятно не, затова ни пожелавам прекрасен и спокоен Шабат и ако ви шумят под балконите, то поне да са бъдещи шампиони.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: