Писателят Златко Ангелов: “Студено ми е”

 

Пълно признание: чувствам се в капан.  Книгата на Елена Алексиева “Свети вълк”* е далеч от моя вкус, но се ангажирах да напиша за нея, защото бе наградена. Наградите обаче – всякакви награди в изкуството – не възприемам като мерило за стойност.

Златко Ангелов е писател, живее в Испания. автор на постоянната ни рубрика “Прочетено за вас”

Тя не е роман. Като жанр е най-близо до притчата, но по език не е и съвсем притча. Написана е от автор, който владее себе си, владее eзика си и голямо количество знание за локалния свят и съзнателно е създала този текст по този начин: като дълга, лъкатушеща метафора на Неспасяемите!

Всичко, което ще кажа тук, не е критика, а констатации. Може би още по-точно: учудване. Не виждам смисъл да употребявам типа епитети, които вече се появиха в рекламното пространство, като роман-лабиринт, монолитна проза, експериментална творба, водовъртеж, който те всмуква … Защото те могат да бъдат прикачени към всяка книга от този калибър без да кажат нищо съдържателно за конкретната книга. А калибърът на “Свети вълк” е голям, амбициите са значителни (и удовлетворени както с текста, така и с наградата), изпълнението е кохерентно.

Обаче. (реторично) Какво казва тази книга за човешкото състояние? И какво казва тя за битието на един народ, който като че ли вече е изгубил посоката си без още да е изградил характер, адекватен на времето?

Като четиво тя е скучна. Защото е умозрителна. Не усетих нито едно действие от безсюжетния разказ да произлиза от състоянието или желанието на обозначените с думи-символи “герои”. Разделена е на три части: Вечният град, Вечното село и Свети вълк. Основният свидетел на действието е ту пътникът, ту странникът, ту пришълецът, ту мъжът. Става дума за една и съща мистична фигура от мъжки пол, която дори прави студен секс с американката Полин в един от случайните епизоди на книгата. Опитах се да свържа наименованията с трите части на книгата, имайки предвид семиотичната експертиза на Елена Алексиева, но не успях, понеже в трета част се появяват всичките, без някаква логика. В края събитията се въртят около бившия научен работник Иван Колимечков, превърнал се в отец Байраков или просто “отецът”. А малко преди самата кулминация, при която дарената с кръст новопостроена църква се килва настрани, глухият (вероятно и ням, понеже не произнася нито една реплика) поема нещата в свои ръце.

Ако целта на авторката е била да създаде пъзел от хора, несвързани помежду си, тя е успяла напълно. Всички онези, които вършат нещо, са сенки и то сенки с различна големина и плътност в различните си появи. Но сенки, по-скоро призраци, в едно място без светлина и без топлина. През цялото време ми беше студено. И в съмнително много моменти ми миришеше на лайна.

Никой в този лабиринт от призраци, селяни и вълци не изпитва любов. Дори Богиня, надарената с философско мислене библиотекарка, от която по замисъл като че ли бихме могли да очакваме любов, я отминава със свян, сякаш любовта не пасва на големите философски въпроси, които я занимават.

За подобна студенина и отдалеченост от образите, с които Алексиева населява книгите си, споменава и Ангел Игов в рецензията си за “Рицарят, Дяволът, Смъртта”: “… романът на Елена Алексиева е сложен, […]. Познаваме тази сложност, както и студенината, дистанцията, от предишните й книги. Ако не по-рано, то от „Читателска група 31“ със сигурност тръгва един категорично разпознаваем почерк, който намира отчетливо продължение и в „Кой?“, и в сегашния роман. Изказвал съм вече доста пъти пристрастията си към този почерк, но ще си позволя да изразя и едно недоволство: започва да става вече твърде студено.” Странно, но факт: съвсем същото мога да кажа и за “Свети вълк”. Аз нямам пристрастия към този почерк. Но искам да го разбера. Да разбера мотивацията за него, целта, която преследва, и литературната му стойност. Уви, книгата не дава никакъв ключ.

Да, книгата е скучна, но определено води към своя умопроизведен смисъл. Сиреч, има солидна структура, но това не е структурата на роман. Има нещо като кресчендо на идеята за неспасяемите и неочакван край, обаче неочакваното е в това, че с пришълецът-вълк не става нищо, въпреки че той би трябвало да е господ, светия или Христос, или суперсилата, която съществува извън времето. Характери няма, това вече споменах. Но мога ли да нарека почерка на Алексиева стил? Изпитвам притеснение, че трябва да го приема за стил, въпреки че, щом няма друг “стил”, остава това. Почерк. Съчетание на думи, които би трябвало да носят символния товар на знаци (затова и не се наех да разкажа тази книга накратко, както е прието в отзивите). И за разлика от Игов, не смятам, че това прави Алексиева “европейски” писател.

Читателят не очаква с нетърпение да прочете какво ще се случи. Много неща се случват, но връзката между тях е нестабилна до липсваща. Без всякакво предупреждение, нови случки се появяват преди предишните да са свършили – ако изобщо може да се твърди, че биха имали край, изход, решение, недай си боже, катарзис. Обикновено в печатните книги преходите се обозначават или с празен ред или с три кавички, но не ме напуска подозрението, че Алексиева и редакторът й Георги Борисов, са се съгласили, че нов ред е достатъчен, за да върне разсеяното внимание на читателя към нова сянка или нов епизод, несвързан с предния, за да подчертаят оригиналността на стила? Оказва се, че не е, поне за мен.

Едва двеста страници след началото (стр. 222) се появява епизод, който изглежда като завръзка: пътникът усеща, че е вълк и започва да вие. Като се има предвид заглавието, човек, дори и да се пита за какво служат предишните страници, очаква от тук нататък вълкът да заиграе най-сетне ролята си на свещено животно, което ще поведе жалките хора към тяхното Спасение. В един момент вълците стават пет, но отначало не е ясно дали Старият вълк е всъщност пътникът-вълк. Между вълците и хората, както знаем, съществува вражда. И тази вражда в книгата е използвана, за да се внуши процеса на сливане. За мен сливането е идеята, която постепенно, с мъка и много излишни ходове, започва да кристализира. Вълкът става човек и човекът става вълк и има страници, където е трудно да бъдат различени. Сливането би могло да се тълкува като примирение.

Не разбирам обаче защо тази идея не е доведена до кулминация с религиозно значение. А книгата очевидно е търсила религиозната символика, но по някакъв странно атеистичен начин. Вместо това фокусът се премества към отеца и селяните, които се събират да осветят новата църква. И тук се появява кръстът. Глухият сам се наема да го издигне до купола и постави там. Когато работата е свършена, той полита от височината на кръста. И изчезва. Това са страниците, които се четат с най-голям интерес. Но през четиридесетте дни до осветяването, отецът общува с циганско семейство, а Богиня мечтае да се ожени за Козарят, за когото едва е подсказано, че може би е същият мъж, с когото тя е искала да има дете, сиреч пришълецът. В деня на осветяването, когато народът е струпан в църквата, подземен тътен я разклаща из основи и всезнаещият автор ни подсказва, че може би циганите са прокопали тунел от въглищната мина в Перник и с това са предизвикали това природно бедствие. Резултатът: хората се разбягват в паника, църквата засяда в земната твърд, кръстът остава да лежи на земята. Спасение няма. Възвишение няма.

С тази своя алегория “Свети вълк” напомня на “Камбаната” на Недялко Славов и ми дава повод да мисля, че и за вярващи, и за невярващи писатели, църквата се превръща в обсесия на спасението. Народ, който не е страстно религиозен, търси да намери религията във въшната символика. Пропадането на църквата в “Свети вълк” е описано безстрастно. Не като наказание, а като следствие. Но точно на какво, не е ясно. И точно защо – също.

Липсата на страст, на емпатия, на близост между автора и хората от тази книга се съдържа и в езика. Вместо да е напевен и иносказателен, той е всекидневен и то в една тоналност на просторечие. Ругатнята е най-често “да му се не види макар”. Колите потеглят с “мръсна газ”. Недоволството е “да й плюя на класиката макар”. Има съчинени езикови съчетания, които са или невъзможни, като “корабокруширало возило” и “заболяха го дробовете” (вътрешните органи не болят), или неточни, като “тумбестата и четвъртита къща”, или неадекватно архаични, като “грядуще” или “заупокойна тишина”. В първоначалното описание на църквата тя е гола и пуста, без олтар, а след земетресението отецът прислонява американката в олтара.

И все пак е изненада, че точно тази книга е получила наградата за Роман на годината. Дори и да приемем най-разтегливата жанрова дефиниция за роман, това е книга, която не произлиза от никаква традиция (в нея, непонятно защо, на два пъти е споменат Григор Пърличев, а библиотеката е само декор, но не и извор на асоциации за книги и книжовност). Само по себе си това не е недостатък. Но чрез произведенията на най-добрите си създатели, българската литература никъде досега не е подсказала, че е отворена към безсюжетни наративи, в които образите са по-скоро знаци, отколкото човешки характери.

 

* Елена Алексиева: “Свети вълк” . Факел експрес, София 2019; Национална награда за български роман на годината “13 века България” за 2019

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов е литературен критик и писател