Пишещият Фройд и мълчанието на българските му следовници

Споделете статията:

Продължаваме разговора с доц. Румен Петров, преподавател по социални науки в НБУ, автор на книгата “Объркани в болката”. Днес той казва:

“Психоанализата е система на мислене и система на интроспекция, която прави възможно човешкия контакт да бъде използван за целите на психологическото развитие и еманципирането на човек от травматични отношения.

Смятам да предизвикам онези, които смятат, че науката е винаги и само добра, непредубедена и чиста, а „магическото мислене“ е хаотично, разрушително и зло.”

 

Доц. Петров, нека се върнем към западната критическа рефлексия върху Зигмунд Фройд, а след това ще преминем към липсата на българска такава. И така, през 2010 във Франция Мишел Онфре, интересна личност от кръга на Бернар Анри Леви, в книгата си „Залезът на един идол“, нарича Фройд „лъжец, шарлатан и симпатизант на нацистите(..) алчен, встрастен в кокаина перверзен тип, добрал се с лъжа и измама до реномето си на “баща на психоанализата”. Въпросът ми към вас е първо, какви са основанията на Онфре?

Р.П. Не познавам Мишел Онфре. В цитираните от вас упреци се разпознават много от поводите за упреци, които присъстват в биографията на Фройд и на психоналатичното движение. Те могат да бъдат различно силни: дали е лъжец, шарлатанин, или симпатизант на нацистите (за Юнг тази симпатия е по-популярна), не мога да кажа. Знам, че по отношение на нацистите има сериозен морален спор около начина, по който той е приел да бъде спасен, почти в последния момент, от вероятно депортация, или унищожение, с протекцията на международната психоаналитична асоциация, на американското посолство във Виена и на Мари Бонапарт. Едновременно с това той (или някой друг) е „забравил“ да се застъпи за сестрите си, заедно с групата, които са емигрирали или са спасени в Лондон. Там е било цялото му семейство – деца, съпруга, снаха, домашна помощничка, лекуващ лекар. Но неговите сестри не са попаднали в юрисдикцията на тази протекция, от която той се е възползвал. Въпросът защо той не е настоявал и не се опитвал сякаш да спаси сестрите си, които са загинали, остава поне за мен открит. Има текстове по този проблем и те са все в традицията на моралните граници, моралните ограничения на авторитетите! От този тип грешки не следват автоматично поводи да се унищожи онова, което представлява психоанализата. А именно – стил и начин на помагане на хора в сериозен дистрес. Но, разбира се, един такъв  упрек с аргументацията си, е винаги здравословен, защото той предполага и дава правото на Фройд да бъде защитен от тези твърдения.

Интересни са защитите срещу тези три обвинения към Фройд от страна на Онфре. Дали Зигмунд Фройд е „баща на психоанализата“? Бих се спрял върху тази идея. Мисля ,че и Онфре атакува тази своеобразна „бащиния“, направените компромиси и нанесените рани в тези процеси. В този момент тази критика е особено важна, защото видимата или невидима, призната или непризната патриархалност на подобен тип организации, каквато е психоаналитичното движение, никога не зависят само от личността на водещия. Личността на водещия се свързва обаче с потребностите на групата от подобен тип лидерство. Но на съвестта на Фройд, така да се каже, лежи не само „Дора“, лежат и други катастрофи. Лежат човешки драми и трагедии в лицето на Ема Екщайн, Шандор Ференци, на Виктор Тауск… това са все имена от психоанализата, за които има доста проучвания в архивите. Лежат специфични протекции, които той е упражнил, лежат доста погрешни медицинска действия на негови много близки приятели, какъвто е Флайс, неговия личен довереник, стоматолог; извиване на ръцете на супервизирани от него като Хелене Дойч и др.

Ю.М. Флайс го е зарибил в кокаина, нали…

Р.П. Може и да го е зарибил, аз лично не бих връзвал кусур на никой, който е зарибен в кокаина, не защото аз съм пристрастен, а защото не знам по какъв начин пристрастяването към кокаина е увредило човешки съдби! Неговата, на семейството му, на тези, които е лекувал. Просто не знам. Мисля, че не е свързан с кокаина начинът, по който той се е държал с Шандор Ференци, Виктор Тауск и с Хелене Дойч и с много други хора, които, вкупом – мисля,че това е най-важното поне в моята аргументация – са се държали по начин, който е позволявал както на Фройд, така и на хората около него, да използват авторитета му като безпрекословен и неприкосновен! Съвместна е работата по създаването на подобен тип авторитарни присъствия. Когато Фройд се обърне срещу някого или когато го остракира, и когато заедно с него цялото движение го прави, в тази заедност на тези поведения, отговорността далеч не е само на лидера!

Защото тук става въпрос за пълнолетни и доста наблюдателни и отговорни за отношенията между хората жени и мъже отпреди стотина и повече години. „Бащата“ е фигура удобна, зад която могат да се скрият достатъчно негодничества, посредствености и несигурности и този, който изпълнява ролята на Бащата трябва да е достатъчно възприемчив за очакванията на следовниците му той да бъде такъв и никакъв друг.

Ю. М. Коментирайте и другите обвинения на Онфре (той не е самотен глас в Европа, както стана ясно в първата част на разговора ни). Например, какво означава  определянето на методите на Фройд  като проява на „магическото мислене“ ?

Р.П. Интересувал се е от телепатия, от окултни науки. Бил е   един от най-добрите психолози на своето време, също така. Какво „магическото мислене „ е вредно след като продължава и до днес? Само единствено лошо ли е? Смятам да предизвикам онези, които смятат, че науката е винаги и само добра, непредубедена и чиста, а „магическото мислене“ е хаотично, разрушително и зло. Това изобщо не е така! Знаем колко много „науки“ са били използвани, за да се обосноват безобразия! И колко безчувствени могат да бъдат „чистите“ науки. Упрекът, че не е наука ми се струва подвеждащ. И упрекът в магическо мислене изглежда несериозен, ако разглеждаме психоанализата като система на мислене и система на интроспекция, която прави възможно човешкия контакт да бъде използван за целите на психологическото развитие и еманципирането на човек от травматични отношения. А под наука да разбираме обективни доказателства за наличието на определени феномени… Мога да се свържа с частица от този упрек – за „магическото мислене“ – когато струва ми се, то носи в себе си идеята за безпрекословност, идеята за категоричност, идеята за пълна яснота. Дори мисля, че етично е много по-добре да не сме абсолютно сигурни, че знаем онова, което знаем. Да оставяме възможност за питане, за несигурност и за човешкост.

Психоанализата консервативно или либерално учение е?

Р.П. Това е добър въпрос. Той дава възможност да се каже, че учението не може да бъде разглеждано извън институцията на училището, в което то се случва. Че учението върви заедно с училището. Това е важно и лесно се пропуска! Различни са смислите, които влагаме в психоанализата като дисциплина, като поле или като конкретна практика, основана на правила. Или – като система за професионално развитие, все е „психоанализа“.Когато говорим за нея не бива да забравяме да уточним кой аспект на психоанализата имаме предвид, и да подхождаме като към групово, социално човешко начинание, както подхождаме към всичко човешко. В тази връзка, психоанализата като теория и като практика, като начин на мислене не се идентифицира напълно, не е идентична с психоанализата като система за професионално развитие на специалисти с определени компетенции. Нещата, разбира се, са много свързани и не знаем как едното влияе на другото. Как психоаналитичните школи, психоаналитичните общества, влияят на психоаналитичната теория и как тя се поддържа такава, за да обслужва съществуващото състояние на психоаналитичните общества. Със сигурност, съмненията, че Едиповият комплекс е бил „открит“, за да се скрие теорията за сексуалната злоупотреба на възрастните с децата, са доста силни и основателни. Отделно на това, в мита и в трагедията на Софокъл няма нищо фройдистко.

Ще ви върна на обвиненията към Фройд за това,че е бил симпатизант на нацистите, нещо крайно смущаващо като се има предвид неговия етнически произход. Впрочем, кажете нужно ли ни е това, когато осмисляме фройдизма като теория и хуманистична практика?

Р. П. Карл Густав Юнг е бил симпатизант на Фройд. Има книги по въпроса за неговата „еврейскост“. Всички знаем, че виенският психоаналитик се идентифицира с едно говорене, писане и мислене, което има силна либерализираща енергия. Фройд валидизира сексуалността, интимността, прави ги видими и ги облича в думи. Защитава правото на сексуалността да „дели мегдан“ с други човешки мотивации. Всичко това става на ръба на приетото и на установените властови дискурси. Това е заемане на една гранична – и етично и познавателно – позиция, която много лесно може да бъде маргинализирана чрез поставяне на етикет „еврейска му работа“. Което, в социално-психологически план означава „маргинална“ работа. Същото операция по дискредитиране се прави и с Карл Маркс…С други думи, през еврейството на Фройд се изтъква  опита либералната енергия на мисленето за интимността да бъде поставена в една специфична маргиналност. В своята същност, уважението към интимността, което може да се асоциира с Фройд и психоаналитичното движение, е много позитивно, човешко, морално постижение. Той е едно от имената на либерализацията на хуманитаристиката! Но това е голям поток. Самият той, между другото, много е искал да бъде позитивен учен, да бъде „Хер Професор“, което отразява както вниманието, на което се е радвал така и една неизпълнена мечта от негова страна. Завиждал е на психиатрите и на медиците, като цяло. Техният естаблишмънт го е респектирал, привличал и отхвърлял и той е обръщал специално внимание на ученици и следовници с медицинска и психиатрична диплома.

Юнг казва, че Фройд артикулира себеомразата,  което е типично еврейска черта. Каква е интерпретацията ви ?

Р.П. В това отношение на немския швейцарец Юнг му е доста по-лесно. Но пък може да наблюдава отстрани, въпреки че всяка гледна точка има своите ограничения. В социално-психологически план, в който аз съм склонен да разглеждам тези неща, мисля че Фройд цял живот се бори с много променлив успех, със своята собствена маргиналност, със собствената му междупоставеност – радва се да го наричат постоянно „професор“ без да е професор. Той е и лекар, но не съвсем. Мечтае да бъде „сериозен“ учен, но непрекъснато му казват „не, не си, защото сериозните науки по друг начин се правят“. Търсен е, но едновременно с това тези, които са го търсели са искали дискретност. Бил е в центъра на мрежа за оценка и насочване на пациенти. Патриарх и врата, и пазач на вратата. Това е психологически и етически доста много трудна позиция. Тя, в известна степен, дори без специфична културова-етническа идентичност каквато е еврейската идентичност, е сама по себе си гранична. С тази граничност той не се е справил по най-добрия начин. И това е човешко.  Това, че е грешал в своята постоянна екзистенциална несигурност, не означава, че не достоен за уважение. И не означава, че ако признаем тези грешки ще унищожим нещата, които е правил и на които е бил съсредоточие! Позволявам си едно предизвикателство с един друг евреин – Харви Уейнстайн. Това че Уенстайн носи отговорността за безобразията, които е извършвал спрямо колежки от позицията на власт и сила, които е имал, не превръща, филмите, за които той е допринесъл, в мизогинистични. Или в не-етични истории.

Друг е въпросът, че самомразещия се човек е резултат на това, че пребивава в маргиналността. Фройд се сърди на произхода си, защото живее в един християнски свят…

Р.П. Това е социално-психологическа идея, която е доста разбираема и смислена. Позната е в опита на много хора.

Да се върнем към темата за профила, ценностите, имената на българските представители на психиатрията и психоанализата. Имаме критични реакции към думите ви в интервюто ви. Ще задам и читателския въпрос „какво ви мотивира да участвате в такъв разговор“? Напомнят ви, че обучението по психоанализа е дълга и скъпа процедура, тоест – сърдят ви се, че я принизявате!

Р.П. Между другото, именно Юнг е първият, който, още когато са заедно, настоява на регулации, които водят до дългата и скъпа процедура…Аз мисля, че историята е много важна. Винаги. И знаем, че традицията не е точно история, и че историята и традицията могат да се смесват и изкривяват по ужасен начин. Въпросът за това как се свързват поколенията за мен винаги е много интересен. Отделно, това е и водещ фокус в психотерапевтичната работа. Каква е историята на отношенията между хората вътре и между поколенията. В този план, мисля, че открих като психотерапевт, как интересът към историята, към това, което е било непосредствено преди нас, и преди-преди нас и т.н., е твърде малък. Когато съм мислил и говорил с колеги за историята на психотерапевтичното движение, тя продължава да ми се струва някак си „къса“. Ако сега си представя, че го правя с хора, които са 10-15 години по-големи от мен/горе долу това е разликата във възрастта на колегите от по-горното поколение/все ми се струва, че е неудобно някак да се пита за историята, по начин, по който разглеждаме историята в работата с клиентите ни. „Тези неща (историите)…ами ние сме си в тях, какво сега, защо да е толкова важно?!“ Има нещо което е свързано с приличността да се говори за миналото или да се говори за авторитетите когато са били млади. Можем ли родителите си да си ги представим като по-млади? Обикновено ни е трудно. Не ни хрумва (или това става късно), че и те са били деца. Освен всичко друго, нашата психотерапевтична територия може би /не знам колко е млада, но не е от младостта/ е много невербална. В началото си вербалната култура на психоанализата е произвела изключително много текстове. Хората са пишели непрекъснато. Дори в самото й начало, не само защото Фройд е публикувал. Пишели са се и публикували великолепни писма. Пишели са се много хубави текстове. Самият Фройд пише добре. Един от забележителните епистолари изобщо, е той! Писмеността, уважението към буквата, е създало страшно много текстове още в първите 30 години, които и сега се използват. На този фон контрастира нашата психотерапевтична среда, която е изключително бедна на текстове, а вече минаха 30 години, откакто можем да пишем и четем свободно! Този проблем ми е особено интересен: защо психотерапевтичните авторитети от първото поколение, не пишат! Не пишат не само Давид Йерохам и Тома Томов. Има един сборник-учебник на покойния Никола Атанасов, една публикувана хабилитация…сборник. Но ежедневно, редовно в този смисъл писане, както се пише в психоаналитичните, психотерапевтичните или други списания, което е част от научния дискурс и присъщите му научни списания, липсва. Този дефицит на писмовност ме изненадва. Защо е така? Още нямам отговор, както казах в предишния разговор. Дали не е защото авторитетите нямат нужда от писмена аргументация? В началото на миналия век, въпреки този спонтанен „патриархат на маргиналите“, вътре в тази организация има една равнопоставеност пред текстовете. И ръководители и ръководени, обучаеми и обучители, са пишели. Докато при нас, в тези 30 години, наблюдавам едно гуру-подобно отношение: по-важното е да имаш „водач“, „учител“ отколкото какво правиш и какво мислиш. Това е опасно и вредно. Вижте колко малко са докторантурите в тези дисциплини? Отношенията, така са предвербални, по-магически дори от критиката на Онфре. Авторитетите не се доказват чрез писмена аргументация. Те са владетели на пространства, малко като Фройд, но той е имал остра нужда от следовници и поддръжници, от „движение“. Маргиналността му е била и източник на енергия и пречка. Нашите аналози (дали са аналози?) нямат нужда от движение, те не са маргинали. Те са централи. Те се държат повече като старшини пред склад с консерви от различен вид, в армията, когато тя беше задължителна и поголовна (с нюансите на привилегиите, разбира се). Консервите са готови, въпросът е кой какво ще получи в условията на дефицит. Търговия с достъп. Авторитетите нямат нужда от връстници, Фройд е имал нужда и от двете – и от следовници и от връстници. Това е пораждало специални конфликти, много от които са допринесли както до трагедии, така и до невероятно творчество през първите 20-30 години на психоанализата. Нашите са повече апаратчици отколкото творци. Фройд е бил и двете.

Ако говорите така за 90-те  години, трябва да кажем, че това са посткомунистическите години. Възможно е основните лица на българската психиатрия да са били още твърде подчинени на съветската психиатрия? Не може ли да се открие някаква политическа рамка за тяхното научно поведение? Може би не са демонтирали държавата на комунизма в главите си?

Р.П.  Чисто биографично, някои от тях са обучени в Москва, други – в Ленинград, трети – в Берлин. Едни имат сериозна кариера в БКП (партийни секретари) или по-високо. ДС се подразбира, тя е постоянно там, макар, че само се подразбира, а и замъглява картината по изключително ограничения начин, по който се разглежда днес. Въпреки това, аз не чувствам връзката със съветската психиатрия като много силна! Вярвам обаче, че институционалната психиатрия и институционалността изобщо е оставила много силен отпечатък върху манталитета ни – и на първото и на второто поколение. В този свят институциите са като планините – непреодолими и неоспорими факти и начини за организиране на света. В тази връзка – да, откривам непреодолян институционализъм, който може директно да го свържем с довербалната култура, с липсата на писане (свързано и с въображение и със стабилни етични ценности). Няма защо да пиша, защото институцията, апаратът, ще реши кое как да бъде. Няма вяра в спора. Няма нужда нито от спор, нито от доказателства? Достатъчно е властта да прошушне къде и кои са правилните неща и хора, стига да я убедим, че това е в неин интерес. Това е така навсякъде, макар и в различна степен, ще възрази реалистът. При нас, обаче, това е много по-вярно, отколкото е на други места, където дебатът е естествено състояние на обществените отношения. Включително властовите отношения. При нас връзката със съветската психиатрия минава през едно разбиране, може би непреодоляно, че институциите имат неоспорима, безпрекословна власт. Те не могат да  бъдат деконструирани, не могат да бъдат пренаредени. Но могат да бъдат обладани. Затова и често НПО-тата ни са по-скоро фалшиви, квази-НПО, държавни сателити. И доверието в извън-държавността, в демокрацията като принцип е ниско. В това отношение можем да търсим такива (съветски) модели на мислене в нашата (на ново) прохождаща психоаналитичност. Но като специфични на съветската психиатрия? Колко да е специфично? Тя е авторитарна, свръхинституционална. Имаше властта да вкарва дисиденти в „лудницата“, наистина. Правеше какво си иска, защото беше „отдел“ на КГБ! Съветската психиатрия, според мен, трябва да се разглежда в по-принципни сходства, отколкото в някакъв тип инструктивност. Поне не знам, но пък и доста неща не знам. Къде са архивите на „програмата за мозъка“? Въпреки всичко, или поради всичко, психиатрията ни остава доста изостанала. Много доста. Психотерапевтите ни от края на 80-те идват изключително от средите на психиатрията (факт, за който Фройд би ни завидял) и са основно про-западни в своята ценностна припознаваемост, отколкото про-друго. Може би все още всички не сме разбрали, че това остана, сякаш, единственият белег за качество – да бъда про-западен? А защо западността, да изглеждам „западен“ продължава да е ценност, след като вече сме там(?), след като дори можем да критикуваме Запада от различни позиции (рефлективни сме, един вид?) е друг, много важен въпрос. Но и западността ни е много частична, когато обърнем внимание, колко ретроградни („съветски“ и пост-съветски) са училището, болницата, лудницата, икономиката, социалната работа, затворът, полицията и местната власт у нас. Сигурно затова и психотерапевтичните ни авторитети са малко нещо (пост-) съветски по дух. За „буквата“ – не знам. Архивите (и паметта) мълчат.

Разговора е воден от Юлиана Методиева

Първа част може видите тук

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.