По повод едно отличие и един учебник по история, а най-вече: размисли за авторитета и независимостта на науката

 

Какво отнема и какво принася един приз?

Колко власт има една награда?

Как отличието моделира биографията на носителя си

Дали една награда би могла да има отношение към един учебник по история и цивилизация?

Как ордените и медалите се отнасят към идеята за академичната автономия?

Защо учебният текст с авторки Искра Баева и Евгения Калинова предизвика толкова страстен дебат, в който сякаш мярата беше загубена и от двете страни?

Толкова лош ли беше неговият разказ?

Как авторът на учебника би могъл с името си да извърши атентат срещу смисъла на текста си?

Смъртта на автора (Ролан Барт) или кончината на написаното

 

 

            Накъсо за наградите, носителите им, авторитета

 

Искаше ми се да начена разсъжденията си за спорния учебник направо и без никакви предварителни думи. Рекох си: този път ще пиша съвсем направо. Ще уловя бика за рогата и ще опитомя целта на писането си лесно. Не за първи път не се получи. Навярно темата е обемна, а още по-вероятно е негова милост пишещият да носи вина за това. Ето защо – първо няколко думи за отличията, церемониите и призьорите.

Няма съмнение, че наградите са нещо хубаво. Кому не се е приисквало да бъде награден за нещо, било то и някаква дреболия, принос в област, за която никой не е чувал, че съществува? Нима не звучи гордо да бъдеш носител на награда? Наградата отличава носителя си. Да си награден – това означава, че си нещо повече. Призът те прави „голяма работа“. На пръв поглед картината изглежда точно такава, нали?

Силно осветление, фойерверки, скъпи дрехи, луксозни бижута, автомобили от шеметно висока класа, шофьори в черни фракове и бели ръкавици, шампанско и черен хайвер, изискани маниери, изтънчен хумор и достъп само на отбраното общество, ангажирано в даряването и получаването на дадена награда – звучи много примамливо дори за напълно лишените от суета.

 

Колкото по-авторитетна е организацията, излъчваща даден приз, толкова по-голямо влияние има връчването му. Властта на наградата се смята по уравнение, в което образът на наградения бива съпоставен с имиджа на награждаващия. Високите отличия следва да се получават за адекватно значим принос. Нобеловите награди за научни постижения са доказателство за стореното от носителите им – все изследователи с разпознаваемо присъствие, което може да бъде превърнато във вълнуващ разказ.

Зад всяка награда стоят поне няколко разказни потока. Първият е биографията на първоначинателя ѝ. Да, фигурата на „бащата-основател“ е ключова. Негов е първият камък в стената от ценности, които отличието предстои да изтъква. Разказът има начало – някой, някога, някъде, дошъл до идеята, че е след като различни хора по света се осъществяват така, че спомагат не само на себе си и лъскавия си публичен образ, но облекчават живота на мнозина, то подобни дела следва да получат жест на уважение. На у-важение, на въвеждане във важност и превръщане в същественост. В придаване на значимост на стореното от някого. Работилият в полза на обществото следва да бъде удостоен с вниманието, което му прилича: да бъде сниман от медийните представители в официално облекло, да бъде чуто посланието му, да се окаже на кориците на новинарските издания, получавайки своята заслужена порция слава. Така, че утре, когато нещо от онова, с което се е прочул, се окаже в ръцете на пореден анонимен гражданин, видял голямата фигура по новините, името му да изникне, да послужи за пример. Отново и отново.

Безспорният престиж на награждаващия го превръща в институция. Филмовият фестивал в Кан е тъкмо институция, защото сред филмите и кинодеятелите, носители на неговите призове, трудно биха могли да бъдат посочени случайници. Нобеловата награда за литература също не се присъжда на полуграмотни. Достатъчно е да си спомним за Иво Андрич, Маркес, Бекет, Канети, Бродски, Солженицин. Изреждането няма как да бъде изчерпателно. Пристрастията към един или друг от тях са въпрос на вкус, на естетика, а не – на преценка за смисленост на стореното. Дори да не харесвам Марио Варгас Льоса, няма съмнение, че той е автор на качествена литература, която има защо да бъде издавана и четена.

Съдържанието на дадена награда се формира и от поредицата нейни носители, мислени като детайли в казаната вече стена от стойност, която отличието представлява метафорично. Към нейния корпус всяка нова кампания присъединява ново съдържание, допълвайки архитектурата ѝ – къде с орнамент, къде – с конструктивно носещ елемент.

Не на последно място, наградният престиж се формира и от позицията на конкретния му носител. Ако зад наградения може да бъде прочетен един смислен текст на неговия живот, в който личат усилия за удържане на важни за обществото ценности, то толкова по-справедливо изглежда жестът на награждаването му. Нобеловата награда на Солженицин мъчно би могла да бъде поставена под въпрос: „Един ден на Иван Денисович“, „В първия кръг“, „Архипелаг ГУЛАГ“, „Раково отделение“, „Рекло телето дъба да мушка“ – дори този неизчерпателен списък би могъл да убеди и скептикът, че става дума за автор с незаобиколимо литературно присъствие. Казано чрез въведената по-рано строителна метафора, всяка тухла в зданието на наградата, следва да бъде едновременно своеобразна до мяра да не прилича на никоя друга, ала и ценностно сходима, за да не стърчи, разваляйки модела на стойностите, който е заложен още с нейния фундаментен камък.

 

                      От отличия към антинагради

 

Наченала със значима заявка, дадена награда би могла и да деградира[1]. Подобна е съдбата на българския държавен орден „Стара планина“[2], с който бяха удостоени противни на мнозина личности, чието дело в ключовете на „общото благо“ е трудно забележимо за сметка на усърдието им в частна полза, макар да имат незаобиколимо присъствие в публичността. Сред тях е юристът Тодор Батков[3], бивш собственик на футболен клуб, чиито заслуги в полза на обществото са мъчно видими. Тук е и академикът от БАН Стефан Воденичаров[4] – опитен най-вече като търговец на оръжие, управлявал Академията като истински диктатор[5]. Обстоятелство, което до днес предизвиква травматични рефлекси у мнозина от учените. В тази група са и люде като Вежди Рашидов[6] – известен с нелицеприятните си изпълнения след употреба на алкохол, отвратителния си език и откровените си гаври с държавността и свободата на словото; Тошо Тошев[7], чиито вестници всякога са будели съмнения в почтеността на журналистическия занаят; обвиненият в корупция на международно ниво Иван Славков[8], станал посмешище с поведението си, израз на лошо възпитание и неуважение към правилата; циничният политик Ахмед Доган, самоопределил се като основен разпределител на „порциите в държавата“ и много други. Поредица, която трудно би могла да послужи убедително в очите на разумното гражданство като знак за авторитет, та наградата, чиито носители са цитираните, да бъде мислена като позитивен отличителен знак.

Гледани от определен зрителен ъгъл, наградите силно наподобяват обувките – добре поддържаните са лъскави и правят добро впечатление, а твърде интензивната употреба води до износване и огрозняване. Етическо и естетическо. Когато едно отличително звание се раздава твърде често и със съмнителен подбор на наградените, то бързо девалвира. Ненапразно през 2004 г. на мнозина се стори, че тогавашният президент Георги Първанов (популярен и като агент Гоце) е прекрачил мярата на добрия вкус и честта на орденоносеца е силно увредена от масовизацията му. Ето защо група български депутати и общественици с различни политически предпочитания предложиха да бъде въведено ограничение[9], за да не изглежда тази инак благодат като банално раздаване на карти при игра на белот.

Освен престижна, дадена награда може да се окаже компрометирана, а понякога – жалка или дори будеща прилив на не особено благороден присмех[10]. По този повод последното десетилетие роди и вицове, според които орденът „Стара планина“ е принизен до равнище на евтинджийска детска играчка, на дребен и безполезен кич, комуто приляга да се пада като късмет от „Зрънчо“.

Подобни наградни статуси понякога биват и отхвърляни[11] – попаднал в ръцете на носители със съмнителна слава, блясъкът на наградите бързо помътнява, а почтените люде преднамерено спазват санитарна дистанция спрямо обезценените дарове с подобна публичност. Често пъти подобни жестове се тълкуват като проява на достойнство. Драстичното разминаване между личния морален барометър и мерителните уреди на награждаващата институция се разкрива и чрез подобни инак драматични решения.

Диспропорцията между наградата и отличените би могла да бъде и обърната в друга посока: обвиненията в сексуален тормоз срещу продуцента Харви Уайнстийн доведоха до съмнения в достойнството му като носител на многобройните призове, с които е удостоен, в това число – и Ордена на Британската империя. В не един и два случая гражданството, установило несъответствие между моралния облик на призьора и ценността на наградата, призовава открито тя да не му бъде присъждана или да се върне на награждаващата институция, ако вече е връчена. В областта на спорта дори има утвърдени механизми за лишаване от отличия на спортисти, за които е установено съществено нарушение на нормите.

В началото на август 2015 г. в няколко български сайта за новини се появи известие за случайна находка – сред вещите, обявени за продажба от популярен аукцион, фигурира и най-високото българско държавно отличие: орден „Стара планина“[12]. Вън от дискусията дали новината е действителна или не, подобни разкази открояват проблема с редуцираната до крайност цена на тази награда. Прочее, тя се оказва платима от почти всеки средностатистически българин – 1500 долара. Стойност в порядъка на тази на 20-годишен автомобил на пазара на коли втора употреба. Отбелязва се още, че на битаци и други не особено почтени места биха могли да бъдат намерени и други държавни отличия за продан, валящи се из останалите вехтории. Според новината повече тревоги буди фактът, че орден „Христо Ботев“ се намирал за около 20 лева – сума, крайно неадекватна на достойнството на неговия епоним.

Това обстоятелство насочва не само към рухналия авторитет на призовете, но подсеща по прозрачен начин и за проблематичното реноме на институциите, които ги присъждат. Парализирани от корупция, завладени от крайно неуместни политически лидери и преобърнати в частна полза, честта им се полага до тази на купчините от безполезни вещи – смет в последен напън да бъде някому от полза.

 

                                                     Призовете на позора

 

Авторитетните отличия имат и свои пародийни двойници. Освен чистото забавление от подигравката с безсмисленото, те навярно съдържат в себе си и идеята за контрастно открояване на истински ценното. Може да се каже, че негативните награди също съучастват в процесите на изковаване на припознатите от обществото ценности. Идеалът става още по-видим на фона на комичния си клонинг. От този тип са призове като „Златна малина“ за негативни постижения в областта на киното (антипод на наградите „Оскар“), „Иг-Нобел“ (“Ig Nobel Prize”), удостояваща абсурдни и комични постижения в областта на науката (негативен еквивалент на Нобеловата награда), българската „Златен скункс“, предоставяна за отрицателни ролеви превъплъщения в обществения живот от предаването „Господари на ефира“ повече от десетилетие.

Съществуват и награди, смятани за форма на високо признание само от страна на своите автори. Такъв е случаят със странния приз „Дъбът на Пенчо“ – замисъл на професора-литературовед Светлозар Игов. Отличието се връчва без ясни критерии, а журито се състои от един член – авторът на идеята. Мястото на награждаване е изсъхналият вече ствол на дървото, до което Пенчо Славейков е обичал да застава в съзерцание на столичния град. Според заявката на измислителя си наградата има материална стойност от нула лева.

Поради всички тези чудатости в регламента си призът е приеман по-скоро с добронамерена усмивка, а не като сериозно литературно отличие, глас в полза на положителната различимост на носителите си. Довод в тази насока е и фактът, че дотук отличени са били само лични познати на проф. Св. Игов. Навярно не би било напразно да се маркира обстоятелството, че тази награда до днес няма свой интернет сайт.

 

                                                   Властта на наградата

 

Отличието е толкова по-убедително, колкото по-малко съмнения поражда списъкът с носителите му, да. Гарант за това е „независимото жури“ – фигура, която отпраща процеса на оценяване към полето на принципите, а не към непредсказуемите вихри на конюнктурата. Казано по-директно, това следва да се разбира като спазване на автономията на сферите, към които са съпричастни обектите и субектите в процеса по присъждане на призове. Ако в оценяващия орган на кинофестивала в Берлин проникне някой от големите спонсори на продукция, обявена в аванс за претендент за награда, това би поставило крайния резултат под сериозен въпрос. При положение, че кандидат за член-кореспондент на БАН се е оказал дълбоко свързан с репресивните органи на комунистическата власт[13], а журито, връчващо този по същество награден статус, се окаже доминирано от бивши агенти на ДС[14], тогава разумно мислещият няма друг избор, освен да провиди „двойното дъно“ на събитийния ток: под повърхността на ставащото взаимодействат други енергии, правят го в разрез с публично огласените правила, а видимото представлява несръчно усилие да се укрие една фрапантна несправедливост.

 

Свойствено на наградите е те да израстват от идеологически платформи, които правят избора на кръга от техни носители сводими към общ идеен знаменател. Например, Нобел за литература няма как да бъде присъден на автор, възхваляващ тоталитарните режими и насилието. Напротив – поне неколцина са отличените тъкмо за принос в полето на антитоталитарното. Александър Солженицин, Йосиф Бродски, гръцкият поет Одисеас Елитис и китайският дисидент Гао Синдзян са само част от примерите в тази насока. Демокрацията и спазването на човешките права са част от родителната територия на изкуството, доколкото самото то е поле на свободен избор.

Наградите далеч не принасят само признание и слава. Те задават стандарт, който носителите им трябва да съблюдават, за да останат достойни призьори. Някои отличия – тъкмо поради това – са съчетани с фиксирани задължения, мислими все в рамката на „общото благо“ и ценностите на хуманизма. Призът за Мис Свят е обвързан с редица благотворителни ангажименти, част от които носителката няма власт да отмени. Елемент от публично разпределяните авторитетни награди е филантропията – помощта за страдащи, онеправдани; целенасоченото повдигане на обществения интерес към непопулярни каузи, чиято реализация би довела до подобрение на живота на група хора.

Говорейки за награди и награждаване, ключово е понятието „достойнство“ – награденият „застава-до“: своя приз, носителите му преди него, ценностите, които всичко това въплъщава, практиките, които реализират този морал след получаването на отличието. Да „застанеш-до“ говори в дълбочината на факта да почерпиш от нечий образ, но едновременно с това и да се откажеш доброволно от своя. Да замениш стария си и невзрачен автомобил с очуканата му фасада и липсата на удобства в интериора, който не би бил забелязан от никого на улицата, ала все пак твой, в който е минала част от живота ти, с който заедно разказваш себе си през прелюбопитните ви приключения заедно, за чисто нов, впечатляващ с изискания си облик, но с огромен, блестящ рекламен надпис,  който не си обживял и поради това стои твърде далеч от шанса да разкаже връзката ви по начин, улавящ сърцевината и на двама ви – това е избор, който в значителна степен възпроизвежда имаготворната механика на наградното. Да вземеш приза, да получиш известност и признание, и да се включиш в редицата на принадлежност, в която неизбежно ще бъдеш един от сегментите, или да останеш неотличен, невидим и неразпознаваем?

Прочее, властта на наградния статус може да бъде осмислена и като мека форма на репресия: тя задава рамки, чието нарушаване води до санкция. В някои случаи тя може да бъде съвсем реална, пример са спортистите, уловени в употреба на забранени стимуланти, които биват лишени от спечелените купи и медали. Прекрачването на идейната демаркация на полето, обвързано с даден приз, най-често води до обществено недоволство и порицание – факт, който също може да бъде мислен като вид ограничение. Наградата е синджирът, с който съм привързан към тялото на свободата.

Носителят на наградата бива вписан в престижен именник, в който неговото име ще присъства и след смъртта му. Наградата е начин да влезеш в историята. Начин, за който следва да бъде платена съответната цена. Например – ако приемеш да бъдеш награден от прокомунистическа организация, следва да се примириш с факта, че демократично мислещите ще филтрират всяко твое публично действие като проява на комунизъм и пропаганда на тази идеология. Ако погледнем анатомията на свободата, ще видим – парадоксално – и нейната обратна страна – тиранията. Наградата прибавя ценност, но изисква повелително стандартите на създадената от нея общност да бъдат спазвани безвъпросно.

За някои входове в полето на историята предстои да пише в учебниците. На някои от наградените снимките ще висят по стените на обществените сгради, в кабинетите на политици, присламчени до техния безспорен престиж. Други ще бъдат изписани в историческия разказ в хумористичен ключ – носителите на „Златна малина“ и „Златен скункс“ навярно ще предизвикват все така прилив на добро настроение и у онези, които се заинтересуват от антипостиженията преди десетилетие или две. Наградата придава същество към името на носителя ѝ: някой си, никому непознатият Иван Иванов, става „акад. Иван Иванов“. Или „Иван Иванов, носител на еди-какъв-си-приз“. Разбирай: Иван Иванов е голяма работа. Или не дотам голяма – зависи от мащаба на наградния дар. Наградата ми ме превръща в онзи, когото ще запомнят. Отличието, с което са ме удостоили, ме определя. То ме явява пред хората вън от най-близкия ми кръг, за които винаги ще остана познатият им. Да бъда награден е избор, резултат от сторени от мен избори, които независимо жури е различило в обществено значимо качество.

Също толкова валидно е и обратното съждение: личностите, отличени с дадено наградно звание, формират неговия обществен образ. Компанията, в която се озовава призьорът, моделира по съществен начин биографията му: той ще бъде четен ведно с престижните си предходници, участвайки в процеса на преосмисляне на стойностите, свързани със следващите, които независимите журита предстои да присъединят.

 

                                         Опасността да бъдеш награден

 

Призовите позиции имат и тъмна страна. Да бъдеш носител на велико отличие е и риск. Заплаха за живота ти – както до награждаването, така и след него. Носителят на наградата за полицай на годината не би следвало да пресича на червено – той трябва да служи за пример на всички. Дори повече – никой и никога не бива да го е виждал да прекосява улица неправилно, пък дори и без да създаде опасност за себе си и движението. Ако някое дете зърне реномирания униформен да прави нарушение, спукана му е работата. Той вече няма да бъде онзи идеал, който предизвиква малчуганите да се стремят към доброто. Ако отличеният за съдия номер едно бъде видян с представители на криминалитета, това би поставило под натиск професионалната му съвест – показателят, по който той е разпознат в изключителност. Ако настоящата Мис България се окаже обвързана с щедър бизнесмен, малцина не биха си задали въпроса дали той не се е отплатил материално за титлата ѝ. Съмнение, чието действие руинира както биографията на наградената (тя вече е леко момиче, изтъргувало тялото си за някаква грамота), така и стойността на отличието (на свой ред бламирано като евтина украса, получена в нагласен конкурс).

 

На съпричастността към ДС мнозина са гледали като на награден статус – проявил си се като старателен партиен строител, а Партията-държава те присъединява към вътрешния си кръг. Не един и двама българи са чакали с нетърпение първата вербовка, за да се приберат и с усмивка на уста да споделят със съпругата си, че Пешо вече не е обикновен труженик, част от идеологически коректната работническа класа, а бъдещ разузнавач под прикритие. Агент, който е призван „да служи на родината“[15]. Участието в репресивните властови органи, бидейки само по себе си привилегия, е принасяло и благини от материален порядък: обилни гуляи на държавна сметка, пътувания в чужбина[16], предмети на бита, смятани за „буржоазен лукс“.

След падането на комунистическия режим принадлежността към Държавна сигурност се превърна в стигма. Агенти, явочници и кадрови офицери бяха заклеймявани като „доносници“ и „ченгета“. В очите на значим дял от разумно мислещата публичност бившите милиционери бяха лишени от власт и презрени останки от едно минало, чиито травми тепърва трябваше да бъдат преработени. Наградата да бъдеш агент на ДС от върховно благо се преобърна до обект на отхвърляне. Макар опитите за реабилитация на тайните служби на тоталитаризма у нас да продължават[17], по всичко личи, че мнозинството граждани държат да не бъдат подслушвани и наказвани по доноси за изказвания, смятани от дадени цензурни инстанции за политически некоректни.

Авторитетът на мнозина от някогашните страшилища от Държавна сигурност беше потрошен, а биографиите им – пренаписани, извличайки от действията им знаци, противоположни на проектираните от самите тях. Престижът се обърна в позор: както вече отбелязах, всеки призов статус стъпва върху идеологическа платформа, в чийто релеф всякога се разчитат и политически интенции.

В статия от 25 юли 2019 г. партийният вестник „Дума“ оповестява: „Проф. Искра Баева получава наградата на НС на БСП „Димитър Благоев“ за дългогодишна изследователска, анализаторска и популяризаторска дейност в областта на световната, националната и на БСП история и за цялостен принос за развитието на идейните основи и политиката на БСП.“[18]. Новината намира място и в други издания[19]. Така важното събитие отеква дори на сайта на Българската телеграфна агенция[20].

Да започнем от самото начало: наградата се връчва от Българската социалистическа партия – политическа организация, чийто имидж мъчно би могъл да бъде назован неопетнен. Наследник на някогашната БКП, брояща своите пленуми и конгреси, без да изключва тези по времето на тоталитарния почти половин век, тя все още не е понечила да преосмисли стореното, когато е била на власт като партия-държава. Няма опит за преоценка на Народния съд, на трудово-възпитателните общежития за обществено опасни лица (т. нар. лагери на смъртта). Дори повече – на 23 март 2017 г. в студиото на национална телевизия депутатът Крум Зарков заяви, че е закъснял за ефира, защото „с група ченгета от Държавна сигурност“ са мислили „как да мъчат нечий дядо“. Видеото не открих дори на сайта на медията, но за сметка на това е възпроизведено на други места в глобалната мрежа[21]. Макар в студиото младият социалист да получи дружеско потупване по рамото от спонтанно засмялата се председателка на партията, публичността беше взривена. Репликата се помни дълго след това – показателен факт на фона на бързо сменящите се сюжети на новинарската журналистика. Повече от година след събитието на сайта „На стената“ се появява критична статия, озаглавена „Социалистическата партия се превърна в приют за топ идиоти“, в която казаното от Зарков е цитирано като пример за тезата на автора, видима още в заглавието на материала.

Всичко това не би предизвикало повече от няколко гневни коментара, ако не беше част от начина, по който в средите на социалистите се остойностяват явления като репресиите на Държавна сигурност и Народния съд. Доколкото оценките не напускат траекториите на личните отношения, то те винаги биват положителни, когато деятели са близки на настоящия актив на БСП. Ето защо наследството на социализма, вместо да бъде ценностно пренагласено и превърнато в обект на обществен консенсус, до ден-днешен продължава да разделя обществото на такива, които са получили от режима, и хора, които са пострадали, за да бъде дадено на преданите получатели.

Искра Баева, университетски професор, автор на научни изследвания и съавтор на множество учебници за средното училище, не укрива левите си убеждения. Повече – дамата беше член на висшия ръководен орган на БСП – нейния Висш съвет. Факт, който хвърля сянка върху нейната научна автономия. Баева не един и два пъти е била диригент на партийното тълкуване на социалистическата индустриализация. Обстоятелство, чиито отражения четем и в учебника по история. Да дадем думата на учебния разказ: „Изградени са много язовири, електроцентрали, индустриални предприятия. През 1952  г. обемът на промишленото производство надхвърля четирикратно довоенното. В заводите намират работа много хора, обществото се модернизира.[22].

Автор на текста е Евгения Калинова – друга лява историчка, преподавател в Софийския университет, известна с близките си отношения с Искра Баева. Двете са съавторки на няколко монографии[23], документални сборници[24] и множество статии и студии[25] – обстоятелство, което ясно посочва идейната близост между двете. Макар в общите им книжни тела да е изписано авторството на отделните дялове, читателят логично приписва прочетеното и на двете, а понякога – на по-известната фигура, заемала повече публични постове и по-позната с медийните си прояви. Това безспорно е Баева.

 

 

Прогласата на индустриалния напредък за същина, подменяйки дискусията за човешката цена на постигнатото; въвеждането на числовите данни за броя театри по времето на социализма и преди това върху фоновия разказ за разцвета на културата, без да се обърне внимание на репресираните културни дейци и партийния диктат за метода на изкуството; възхищението от развитието на българската електроника, но наполовина и без информиране относно дейността на научно-техническото разузнаване и съдебните процеси срещу България – всичко това приближава учебния наратив на опасно разстояние до твърденията на негационизма и опитите нацистк Германия да бъде представяна не чрез газовите камери и концентрационните лагери, а посредством статистики за добив на въглища, произведени машини, и асфалтирани магистрали. Реторическа технология, която отдавна е разкрита като усилие за изчистване на съвестите на доказани злосторници и изплъзването им от органите на правосъдието. Макар и 30 години след падането на социализма, темата за съденето на някогашните престъпници все още припламва, възпалявайки общественото съзнание. Опити като този учебникарски текст имат за цел да неутрализират подобни замисли, отнемайки им базовия ценностен смисъл.

 

                                       Авторът загина. Да живее авторът!

 

През 1968 г. Ролан Барт публикува есето си „Смъртта на автора“[26]. В него той дава своя принос в дебата относно инстанциите на автора и текста, очертавайки пълната самостойност на написаното. След като се отдели от перото на своя създател, след като творческият процес приключи, текстът, подобно на потомството, се откъсва от родителя си и започва автономен живот. Поради тази причина съществуват текстове, чиито биографии нямат нищо общо с начина на живот на онези, които са ги написали.

Идеята за изначалната, шеметна дистанция между автора и произведението има и своя негативен образ. Според Барт в текста авторът практически не съществува. Разбирането на смислите е процедура, която незадължително допира до авторовите намерения. Читателят няма как да знае „какво пишещият е пожелал да сподели“. Ето защо разтълкуването на смисъла е операция, чиито резултати клонят към безкрайност – тук разбиращата инстанция е случването на текстовото послание във всяко индивидуално мислене и въображение. Текстът – това е моята интериоризация на написаното, а не обективен (повече или по-малко изчерпателен) трансфер на знание от автора към реципиента. Обстоятелство, което води до пълен разпад на представата за споделеност на смисъла, произведен от даден текст.

Научното разбиране за креатора и креатурата, казано с няколко рамкиращи изречения, би могло да звучи така. Популярното схващане на проблема е тъкмо обратното: не авторът „умира“, а текстът практически не съществува, удавен от сиянието на авторовото име. Новият роман на Георги Господинов ще се продаде, преди да е бил прочетен от когото и да било – реномето му на кротък мъдрец, превърнат от литературната критика в жив класик, ще направи тиража да се изпари от книжарниците и да се материализира в отделни книжни тела, пръснати по хилядите български домове. Преди да е подушен дори от професионалните читатели, текстът вече обитава нощните шкафчета на популярният потребител на литературни четива.

Според Барт авторът загива, подобно на жертвоготовен родител, принесъл себе си за славата на своето отроче – текста. На равнището на популярното възприятие текстът е нищо, нула, той е форма на живот, за която никой не си спомня – попкултурата няма памет, а дебелата сянка на авторовия Аз отдавна го е оставила без слънце. Текстът е прекършен от тежкото, удушаващо име на създателя си – феномен, често използван с полза на пазарния успех на една или друга книга. Писателят – това е сбор от публични изяви, получени престижни награди, отзиви на утвърдени с автономията си критически инстанции, бляскави премиери на книги, коментари по форуми и социални мрежи, реклама. Не, няма грешка – тук написаното не фигурира пряко. Няма го текстът. Властното присъствие на автора подменя наличието на написаното. В това поле място за двамата няма.

 

                          Няколко думи за един учебник по история

 

 

Да се върнем на разказаното за социализма в учебника по история на издателство „Булвест 2000“, който вече е на поправителен изпит, след като част от историческата гилдия реагира на някои негови послания. Клишето за социалистическата индустрализация, което често може да бъде дочуто на места като „Женския пазар“ и трамвая за „Люлин“, е забележим елемент от пропагандата на социализма. Неговата поп-кулминация е фразата „Това, което социализмът построи, ние днес не можем даже да боядисаме!“ – ламентация, имаща за цел да възвеличи една епоха на страх и всеобщо недоверие, довело до ужасяващо отчуждение. Ситуация, забелязана и от Георги Марков в неговите „Задочни репортажи за България“. Ако индустрията на социализма е успешна, тогава проблемът с лошото качество на живота би мигрирал незабелязано от дългата сметка, натрупана през полувековния режим, която обществото трябва да плати, към „демокрацията“ и представата за нищожността на свободата, защото тя води до загуба на сигурност и пропаст на жизнения стандарт.

Тук биографията на Баева-Калинова като учени намира общ език с партийната теза. Пропагандния лозунг придава легитимност на делата на престижните предходници – заводите, съградени от дядовците-комунисти, няма как да са плод на абсурдна икономическа мисъл и поставяне на България в пълна зависимост от СССР, защото деятели са моят дядо, твоят прадядо, нейната баба, все „наши хора“. На тях някога партията-държава връчваше ордени и медали, а поводите бяха трудовите им подвизи на строителната площадка. Моят дядо, чието име нося, беше отличаван десетки пъти за работата си. Бях твърде малък, когато той ми подаде торбичката с лъскави железца с игличка за закачане на ревер, премахна им опасните чаркове и по този начин присъедини даровете на комунистическата партия към моите детски играчки.

Академичната етика се оказва скършена и по още една причина. Университетският преподавател, заклелият се в ценностите на просветата, се оказва на страната на политпросветата – жанр, който е парадигмално несъответен на учителската му работа. Даскалът е призован, за да акушира раждането на критическо мислене у своите възпитаници – принцип, който влиза в непримирим конфликт с партийно-лозунговото възприятие. Пропагандата не се нуждае от доводи и обяснения, ето защо лявата авторка е насочила мисленето на учениците към извода, че по времето на социализма България е хвърлила невиждан ръст в стопанско отношение. Пример, който показва не толкова историческия факт, колкото нуждата от тълкуване на цифрите и полагането им в контекста на случилото се, за да бъде разбирането толкова по-плътно и смислено с оглед употребите на това познание за нуждите на днешния ден.

Навярно по-важно от това дълбоко тълкуване е обстоятелството, че за популярния читател това послание е: едно – вече възприето през множество други канали, сред които е и партийната медийна машина; и две – за ученическата публика и голямата част от родителите подобни връзки са много мъчно видими. Допускане, което прави разказът по-скоро приемлив и ползваем за целите си.

Да, наградите биха могли да се мислят като принасящи позор вместо слава дори тогава, когато потискащата политическа машинария, която ги е изобретила, е все още в силата си. Ордените на социализма се откриват не само в аукциони на силно подценени стойности, виждат се не само на битпазара сред вехториите, а и в колекциите от детски играчки, където те споделят смисловия ред на дървеното конче и червеното камионче. Текстът в тях се е изпарил. Авторът е девалвирал. Няма нито автор – неговата власт не се валидизира в дома; нито послание, доколкото силовият му гарант владее пространството до прага на жилището, но не и отсам него. Има homo ludens в спонтанен прилив на детинска изобретателност.

Подобна реалност на двуизмерен фалш, кентаврически сглобена между нелепиците на задължително-политкоректното и потиснатото логично-рационално, изплува в съзнанието на мнозина, когато стане дума за времето на социализма. Пред публичността си изпънат, в костюм, турил широката вратовръзка тип „волски език“, имитиращ с едва сдържан смях тръпнещо очакване, докато дойде ред да те закичат с медал по случай 25 години „народна власт“; а вкъщи пристигаш, трудно сдържайки подигравката, захвърляш сакото с блещукащото парче метал на ревера и започваш да разказваш как най-презрени некадърници са се обзавели с отличия, с които утре ще се гордеят, надути като същи пуяци.

Наградите ми ме определят. Повече: те ме създават. Спортистът е толкова по-реномиран, колкото повече и по-престижни купи и медали е спечелил. Комунистът е толкоз по-уважаван, колкото повече отличия има на реверите си. Още помня „активните борци“ – безпомощни старчета, които местните партийни организации показваха като особено ценни музейни експонати на 9-и септември, а на дрехите им грееха цели съцветия от награди. Те тъкмо бяха прогласени за идеалните членове на обществото – моделни живи, които ще останат вечно живи. В един случай метафората се буквализира, а знакът за върховен престиж – нетленната плът, подобно на светите чудотворни мощи, съхранявана в своя храм – мавзолея, беше обект и на добре прикривано презрение.

 

Новата диктатура: политиката превзема науката

 

Тъкмо това лицемерие, разполовяващо живота между насилствено заповяданото страхливо приспособенчество на публичността, според което социализмът е „висш и последен стадий на демокрацията“, и искреността, споделяна с основателна тревога за сигурността на всички близки хора, настояваща на престъпния фундамент на тази система, продължава да разделя обществото до днес. Наградените, диригентите на лъскавата видимост на парадите и манифестациите, привилегированите – те продължават усилията да удържат онова, с което са удостоени. Един от способите за това е запазването на някогашните връзки и укрепването им с нови отличия. Наградени в една сесия бяха агент Огнян, познат и с псевдонима си Иван Гранитски, Къдринка Къдрева, а заедно с тях – и професорът от Софийския университет, експонентът на академичната автономия, Искра Баева. Първите двама бяха удостоени със звание на името на „Георги Кирков-Майстора“ за журналистика в полза на партията и лявата идея, но церемонията под култово значещия за социалистите връх Бузлуджа беше обща.

Призът на името на Кирков се присъжда от десетилетие – сред първите му носители е Велислава Дърева през 2009 г. Авторка, която неотдавна публикува книга с претенции за научно изследване, в която твърди, че е доказала убедително липсата на връзка между атентата в църквата „Св. Крал“, нелегалната комунистическа партия и съветското ѝ командване, част от което са българските лидери на световното комунистическо движение Васил Коларов и Георги Димитров. Настоява още, че интерес от подобно насилие имали Сърбия, Англия и Франция, дори повече – авторката ги поставя в ролята на съучастници[27]. Според нея доказателства за намесата на Коминтерна в случилото се няма. Дърева разказва даже, че според документалните сведения Комунистическият интернационал ведно с органите на управление на БКП не са вземали решение и не са давали позволение за извършване на чудовищната атака, отнела живота на политици, военни и граждани.

Фигура, която несъмнено има за цел да оневини същите тези престижни предци, за да могат те и днес съвсем гладко да влязат в разказа за историята, но вече не като автори на едно „справедливо и пречистващо, класово по природата си насилие, което е неизбежен епизод по пътя на борбата за светлото бъдеще“, а като съвършено невинни, неинформирани, изненадани от случилото се, инак хуманистично настроени, съчувстващи дори на загиналите. Откровено цинична интерпретация, която е фундаментният камък на наградата „Георги Кирков-Майстора“, в чийто образ е комплектуван и дуетът Баева-Калинова. Когато получиш награда, с която е удостоен и откровен манипулатор, изобретил фалшив разказ, зад който прозират партийни намерения, впрегнати в изпирането на нечии биографии, за да бъдат те годни за интегриране във версията за „толерантната и човеколюбива БКП, която никому не е навредила“ като контрапункт на тоталитарната парадигма с Народния съд, „лагерите на смъртта“, ДС, „Възродителния процес“ и масовите репресии, когато доброволно се положиш за тухла в ценностния зид на отличие, чийто пръв носител изкривява фактите, за да сработи някоя от партийните стратегии за богат улов на електорат, то ти няма начин да не бъдеш обобщен тъкмо като част от една грамадна манипулация, започнала някога, но все още активна, подобно на незагаснал вулкан.

Една от посоките на отбрана на злополучния учебен текст беше тъкмо полагането на нов идеологически филтър: травма няма, времето на насилие не се е случило, това е лъжа, защото „ние“ също бяхме свидетели, но от прозорците на черните волги виждахме друго, а онези, страдалите, измъчваните до днес от болезнени спомени, те просто трябва да забравят станалото, а свидетелствата им – да бъдат потиснати. В този дух друг ляв историк – Андрей Пантев – настоя, че „не е необходимо децата да учат за кръв и убийства“[28]. Според него действителното насилие някога трябва да намери продължението си в репресиите над паметта днес. Логично би било професорът да бъде запитан дали би се съгласил от учебника да отпаднат разказите за жестокостите в нацистките лагери или за „белия терор“, разразил се непосредствено преди и особено мощно – след атентата в църквата „Св. Крал“ в центъра на София.

На терена на Холокоста подобна логическа маневра се окачествява като негационизъм – не е имало целенасочена политика срещу евреите, реалният брой на жертвите е многократно по-малък, а газовите камери са мит, целящ да злепостави загубилите Втората световна война. Подобна оценка е фактологически невярна, тя почива изцяло на стратегически план за очистване на биографиите на палачите с цел обръщане на знаците на палачи и жертви. Преобразен като мъченик, насилникът предизвиква съчувствие. Тази стратегия следват и множество от опитите за набавяне на престиж със задна дата на социалистическите мъчители, изпълнявали с небивало усърдие задачите си в т. нар. лагери на смъртта: според версията, разказвана след падането на режима, всички зверства са вършени по заповед и против техните разбирания за човеколюбие, ето защо първите жертви не са изтребените и измъчваните, а техните екзекутори.

Говоренето за десните тоталитарни режими в този оневиняващ ключ е отдавна демаскирано като непочтен тактически прийом, имащ за цел да изпере до снежно бяло делата на насилниците и да ги освободи от наказателна отговорност. След като подобна реторика, насочена към нацизма и фашизма, е обявена за престъпление, за което се налага наказание, изглежда логично подобна оценъчна конвенция да бъде установена без особени мъчнотии и по въпроса за левите тоталитарни режими като комунизма от съветски тип. Допускането на подобна двойна мярка от страна на български учени поставя под въпрос принадлежността им към научното поле като автономна критическа зона. Подобна политика на оценяване откроява факта, че личните обвързаности и облагите в лично качество потопяват дълбоко под повърхността на логичното стремежа към достигане до действително познание, полезно за обществото.

„Димитър Благоев“ се връчва за особени заслуги „за развитието на идейните основи и политиката на БСП“[29]. Формула като тази е екзистенциално нетолерантна към научното поле: в политическото поведение на коя да е партия научният капацитет няма място. Вплетена в подобна обвързаност, автономията на научното изследване се оказва всякога в подчинена роля. Справки – налагането на маркс-ленинизма като единствен научен метод и репресиите, свързани с прекрояването на българското литературно творчество по мярата на соцреализма.

Тази награда има още по-кратко животоописание – за първи път с нея е почетен Георги Йорданов, бившият министър на Тодор Живков. В словото си, съпътствало ритуала по награждаване (произнесена под „летящата чиния“ на вр. Хаджи Димитър, някога Бузлуджа, разбира се) той споделя една голяма своя мъка: „до 1944 г. България е била бедна и жалка държава, по време на социализма нейната духовност, културата и изкуството ѝ покоряват света, а днес – след близо 30 години преход, е последна в ЕС по всички показатели“[30] – реторика, която влиза в пълна смислова сглобка с приказката за големите индустриални постижения на социализма, които днешното общество не е в състояние дори само да боядиса. Стратегия, която се е просмукала чак в учебника по история чрез данните за произведеното електричество[31], за броя на театрите[32], възхвалата на българската електроника[33] и похвалните слова за социалните програми[34], за които авторките така или иначе признават, че не функционират.

Баева-Калинова, Йорданов и БКП изговарят партийно-политическия вариант на историческия разказ в пълно съгласие. Първите две изковават неговата опорно-двигателна система от позицията на научното поле, бившият Живков министър го прави от свидетелска политическа позиция. Обстоятелство, което подкрепя обобщението им като „комунисти“ от страна на по-трудно податливите на левичарски манипулации. Техните гласове, съединени в идеологическа монофония, заедно формират образа на наградата „Димитър Благоев“. Така, както Пирандело, Хемингуей, Камю, Пастернак, Сарамагу и Орхан Памук създават репутацията на Нобеловата награда за литература. Изписан с едър шрифт, ценностният базис тук е равно-смислов на твърдението, че Хитлер заварва разнебитена Германия, която успява да превърне в индустриален гигант. За да онагледя напълно неприемливостта на усилието за избелване на тоталитаризмите: нека за миг да си представим подобно изречение, прославящо постигнатото по време на националсоциализма, като част от реч при получаване на награда „Оскар“.

Биографиите на наградените, доложени до поредицата от техните носители, разчитайки цялостното ценностно послание, което призовете съдържат, представляват три текстуални потока, от които отеква едно и също: послание, в което науката е поставена в положение партер от партийната задача – увеличаване на електоралната поддръжка, а оттам – стабилизиране и разширяване на присъствието в икономиката. Факт, от който се дочува още един глас – този на опита за пълзяща реставрация на социализма като средство за задържане на някогашните привилегии, трансформирани във власт с материална подплата. Този път – без маркс-ленинизъм, без постулатите на класовата борба и първенството на работническата класа.

Наградата създава носителя си: Баева-Калинова вече не са учени, а политпросветни деятелки. Макар и авторки на редица научни изследвания, носителки на научни степени и звания, призът пренаписва ценностните акценти в биографиите им, придавайки им съвършено различен тълкувателен наклон. Проучването им, озаглавено „16-а република ли?“, е поредният жест на подкрепа, легитимираща този прочит: двете видимо не са наясно със смисъла на понятието за държавен суверенитет, щом са готови да прогласят за политическа реторика опитите на Т. Живков за ликвидиране на българската държавност чрез припояването ѝ към СССР.

Призът „Димитър Благоев“ е кулминацията на процес, който води началото си още от 1990-те, когато Искра Баева беше член на ВС на БСП. Подобно на биографията на всеки награден, той може да бъде разказан. От тази позиция днешното ѝ поведение – присъдената и приета награда – изглежда като много повече от инцидент. Става дума за системно изграждана нагласа, чиито резултати са видими тъкмо днес, огледани в призовия статус – отличената за комунистически дела Баева има повече от две десетилетия история. Плътност, която не оставя съмнение в нейната партийна преданост, поставяйки под въпрос причастността ѝ към стойностите на академизма.

Критическото действие е вкоренено в критическия език. Защото границите на моя език са граници на моя свят[35]. За да бъде преосмислен социализмът, това несъмнено изисква употребата на съответна критическа езикова конвенция. Речникът на социалистическите клишета, възпроизвеждан при озвучаването на наградата при нейното церемониално получаване под култовия за лявото движение планински връх, е сигнал. Той алармира тъкмо за прекъснатата връзка с научното. Според Боян Манчев „Без автономност на знанието и образованието обществената структура по необходимост би се затворила в механизми на брутално възпроизводство на властта и брутална икономическа принуда. Отхвърлянето на въпросните принципи би било начало на катастрофата на системата от ценности, които само едно безусловно критическо съзнание (което е готово да се изложи на риска да постави на изпитание дори тези неприкосновени ценности) може да поддържа и произвежда.“[36].

Пространството на критически рефлекс е публично, ето защо негов гарант е публичната институция на университета. Тази, в която Баева и Калинова са се реализирали и получили професорски титли. Ако сферата на критическото мислене бъде приватизирана, тя престава да бъде автономна територия, съзнателно удържана в такова състояние, та всеки желаещ да би имал равен достъп до възможност критическият му проект да отгласи. Когато университетският терен се окаже населен от некритически езици, отразяващи замисли с партийна насоченост, то тогава институцията на знанието бива редуцирана до смокиново листо. До неловко укритие на позорна тайна, която всички знаят. Да, поглъщането на академичното от стремежите на партийното не следва да се признава открито. Ето защо авторките на учебника, предизвикал толкова шумна медийна свада, през цялото време настояваха на нарушената им научна свобода[37].

Баева избра да получи наградата си, а не – да я отхвърли. Избор, който я конституира като тази, която беше атакувана по разнообразни медийни канали. Оформената от комунистическите отличия двойка Баева-Калинова нямаше как да бъде подмината от критиката. Нямаше как да им се размине. В учебника тягата към социализма е маскирана и зад твърдения за насилието, провалите в много области, зад разкази като тези за убийствата на Райко Алексиев и Георги Марков, за Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, лежали в затвора за разпространение на позиви срещу военната намеса в Чехословакия от лятото на 1968 г. Дори това не помага – не само защото данните за броя театри и за социалната сигурност сякаш ще се запомнят по-дълбоко. Искра Баева и Евгения Калинова са същностно обвързани с Българската социалистическа партия. На този фон кредото на Баева за „историята като професионално знание, същностна характеристика на което е свободата на избор“ отзвучава като реторическо клише, изпразнено от съдържание, имащо за цел отбраната на стореното от инакомислещите. Ето защо дори директната ценностна заявка за съпричастие, откъсната от своята естествена езиково-критическа среда, отеква като инструмент, зад който се спотайва неразкрита цел.

Да бъдеш учител и политически просветител в едно тяло е практика, възкресяваща духа на непрестижното минало на тоталитарния режим. Подобни подходи отварят все още болезнени зони от общественото съзнание. Не е важно дали учебникът е добър или лош, след като е написан от фигури, които величаят една все още неугаснала травма, за чието постоянно омаловажаване дори получават награди от онези, свързани идейно и генетически със страната на мъчителите.

 

Учебникът по история: толкова ли беше зле?

 

Все пак, спорният текст е далеч от скандала, който бе предизвикан при появата му. Неприемливи са няколко текста, които биха могли да бъдат редактирани или заменени, без да бъде нанесена вреда на замисъла. Не учебникът, а учебниците като цяло са нелепи, скучни, безсмислени. Да, без смисъл. Ценностен дебат няма, а причината за това беше казана няколко пъти по време на конфликта с обвинените в комунизъм авторки – все още нямаме куража да изпишем и спорното, и провокативното[38]. Учебникът разказва за едно беззъбо минало, което не е потребно никому – подготовката за живота трябва да включва и контролирано предизвикателство, за да се научи умът да работи в различни режими. Non scholar, see vitae discimis, нали? Нашите учебни наративи са цинично самодостатъчни, затворени в себе си, малодушно-нищожни в перманентния уплах на служебния интелектуалец, влязъл в ролята на автор, да не бъде замерен като политически пропагандатор.

Ето, че въпреки напъните за удържане на дистанция между учебното съдържание и нуждите на днешния ден, напук на страха от обвързване – явление, на което авторите гледат като на опасен хищник, от който можем само да бягаме бързо и надалеч, ангажиментът е факт. Не толкова заради не достатъчно мощното осъждане на Народния съд, колективизацията, Държавна сигурност, „Възродителния процес”, не. Не и като следствие от проведена дискусия и обществена сговореност на ценностна база, а защото авторът е текстът си. Защото името на пишещия е филтърът, през който актът на четене изобретява съдържанието на разказа. Ако се казваш Искра-Баева-и-Евгения-Калинова, ти си комунист. Илюзията за единност на биографията, наследена от позитивната историопис, настоява още: комунист ли си, ти пишеш като комунист. Настройка, за която комунистите връчват престижни награди, носещи имената на опорните пунктове на идеологията. Сред наградените – няма начин – се оказват и хора, добре поминали покрай режима някога и неговите властови задкулисния днес. Сред галениците на тоталитарната власт са някога отличените със статус „агент на ДС”. Да съучастваш във въздаването на правда – това е трябвало да звучи много гордо. Не, не просто гордо – гордеем се, че сме човеци. Онези бяха люде с добавена стойност. С ДДС. Това – в рамката на наследяваната поколение след поколение мисловна подредба, настояваща как всичко, сторено от комунистическите роднини и близки, е благо.

За учебниците отговаря Министерството на образованието и науката. За награждаването на дейците на БСП, а както виждаме – и на тези на някогашната БКП – отделът „Масовополитическа и пропагандна дейност“ на ул. „Позитано“ – 20. Названието на структурното звено силно напомня това на Министерството на народната просвета и пропагандата на Гьобелс. Речникът на тоталитаризма е надживял в престижна пълно-знаковост произвелата го политическа матрица с цели 30 години. Навярно призът се връчва не само за принос към пропагандата, но и самата тя е осъзната като средство за масовизация и пропаганда, за привличане на положителни нагласи и обръщането им в политическа и стопанска власт. В този процес съучастнички са и социалистическите исторички от Софийския университет.

Изборите им, осъществявани всеки ден, са оставили печата си: те са тези, които партията е разпознала. Човекът се ражда като нищо[39]. Битието само по себе си е нищо, ако не бъде осмислено от осъществения избор. Качеството е следствие от живеенето, а не изначално заложена същина, капан за субекта, който се оказва обект, жертва на вложенията в него преди появата му. Избирам какъв да бъда всеки ден. Няма избор, който да не се отразява върху някой аспект на личността ми. Аз съм изборите си. Избирам себе си. Избрали са се и Баева и Калинова, и последователите им. Избраната от тях кариерна траектория – във видимо значима мяра споделена – е неразривно преплетена с партийните инструктажи по идеологическата част.

 

Принципа на академичната автономия като пост-истина

 

В учебния текст на дуета Баева-Калинова присъстват личности като Иван Башев, Станко Тодоров и акад. Ангел Балевски, без които повествованието вероятно няма да изгуби познавателната си цена. Това, прочее, е въпрос на избор. Без съмнение значещо е едно отсъствие – това на премиерът и професор по археология в Софийския университет, председател на БАН, преподавал във факултета, в който е преминала цялата кариера на професорките-исторички Баева и Калинова. Става дума за Богдан Филов, чието едва видимо наличие се заключава в едно изречение[40], в което той е стилизиран като типичен политик. Обективацията му на учен е потисната, а обяснението за това по всяка вероятност дава не кой да е, а бившият министър Георги Йорданов, според когото България преди преврата от есента на 1944 г. е една сиромашка страна. Съждение, което никак не схожда с имиджа на водещия изследовател, познат далеч извън пределите на родината си.

През май 2009 г. се разрази поредният публичен дебат, свързан с историческа фигура, който в крайна сметка произведе повече акустично замърсяване, отколкото възможности за отгласяване на аргументирани позиции. На заседание на Столичния общински съвет археолога д-р Борислав Борисов предложи улица „202“ в София да бъде преименувана на името на проф. Богдан Филов. Жест, който веднага доведе до силно възпаление в средите на ляво мислещите, а и не само. Филов, освен изследовател, е и човекът, подписал присъединяването на България към Тристранния пакт. Заслуга на неговото правителство е въвеждането на крайно дясно законодателство по немски образец, в чиито фундаменти виновни се оказват големи групи хора само по силата на обстояелството, че са се родили в дадена общност.

В неговия дневник четем знакови редове, насочени против съгражданите му от еврейски произход. Макар и спасени от гибел в концлагерите на нацистка Германия, евреите от територията на Царство България са принудени да носят позорни опознавателни знаци, сякаш са опасни за обществото, изселени са от столицата, бизнес начинанията им, които в много случаи са били семейно характерни от векове, са конфскувани заради етническия приозход като единствено основание. Лишени са от основни права, отнети са им имоти, принудени са да живеят като квартиранти и да заплащат без право да обитават помещенията, даващи най-добро качество на живота. По времето на Филов като премиер-министър е прието репресивно законодателство, от което най-вече потърпевши се оказват българските евреи. Това се случва преди присъединяването на България към силите на Оста. На фона на близо 50-те хиляди, на които не се налага престой в концентрационните лагери, 11 343-ма души от земите на съюзническия кондоминиум са натоварени на влаковете за „лагерите на смъртта“. Мнозина от тях загиват. Спасените български граждани с еврейски корени се отървават от сигурна гибел не по заслуга на правителството, а на обществения натиск и Църквата – историята е добре позната[41].

Богдан Филов не е само политик, настроен срещу еврейството. Той не е само човекът, въобразил пагубната роля на евреите в историята на света и съдбата на България. Филов е и учен, преподавател с международно присъствие. В Алманаха на Софийския университет (1888-1939 г.), на биографията му са посветени повече от две страници, а научната му активност в числа звучи така: 11 книги, някои от които – публикувани и на чужди езици; 8 обемни студии; 225 статии, отпечатани в най-авторитетните периодични издания, на български, немски, френски и английски[42] – езици, които той сам е владеел на академично ниво. Научното му наследство е поне съпоставимо с това на дуета Баева-Калинова и надминава силно занижения стандарт за български учен днес.

Половинчатото говорене по подобни теми е равносилно на негационизъм. Признаването на едното лице на дадена историческа фигура, смятано от някои за положително, отваря вратата за преоценка на безспорно установени престъпления, каквито са въвеждането на расови закони и лишаването от човешки права. Биографиите на личностите са сложни, многопланови творения, особено неписаните, а живяните. Има случаи, в които тази комплицираност следва да остане обект на научно изследване, а публичният образ от съображения за морална хигиена следва да остане едноизмерен. Такъв е случаят с Богдан Филов, там трябва да останат и социалистическите мъчители като Газдов, Горанов, Ръжгева и др.

В тази рецептивна матрица се оказва и Искра Баева. Членството ѝ в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството изпада под повърхността на публичната ѝ биография – имаготворен се оказва фактът, че тъкмо тя организира конференция в памет на Людмила Живкова, която приличаше по-скоро на събрание на близкия кръг на щерката на тоталитарния вожд, нежели причастна към началата на науката. Опитите ѝ да бъде реформиран социалист през 1980-те и първата половина на 1990-те днес почти не се помнят, а мястото им като определящи имиджа на изследователката са заели особено обикнатите от нея в последно време атаки срещу демокрацията[43] и заставането ѝ срещу студентите, окупирали Ректората на Софийския университет през 2013 г.

В предговора към дневника му акад. Илчо Димитров изтървава знакова реплика: животът на професора-археолог е „пример за интелектуалното и морално опустошение на една творческа личност, отдала дарбата си, името си, делата си на най-ретроградните сили в обществото, на най-ретроградната идеология – фашизма“[44]. Според професорът по византийска философия Георги Каприев същото обвинение би паснало на самия Илчо Димитров, ако само подменим „фашизма“ с „комунизма“. Струва ми се, че подобна оценка приляга и на историчките Искра Баева и Евгения Калинова. Според разбирането на известните исторички на съвременна България академичната автономия не е ампутацията на партийността от науката. Техните връзки с БСП са широко афиширани до степен в определени среди Баева да е позната като политическо лице, нежели като университетски преподавател.

Гласът на Искра Баева беше сред откроимите позиции против именуването на столична улица на професор Филов. Защото е бил фашист – факт, който изглежда, че трябваше да зачеркне постиженията му като крупна академична фигура. Основателно беше тъкмо така да се случи: авторът уби своя текст – фигура, чиито контури все по-ясно се очертават на хоризонта пред самата Баева. Да си награден с премиерски пост за възгледите си в полза на нацизма (не на фашизма, както настояват левите, но това е друг въпрос) е укоримо. Това не е пример за следване. Тоталитарното мислене не е интелектуална алтернатива така, както убийството не е съдействие към ближния за неизбежното му преселване в един по-добър свят. Това съждение е равно приложимо към всички варианти на тоталитарното. Получаването на наградни постове и членства, кулминирало в награждаването с приз за заслуги към БСП на името на „Димитър Благоев“ е жест от същия смислов порядък. Да те награди партия с минало на престъпна организация, в която все още членуват живите деятели на репресиите, е не по-малко тревожен факт, за който ученият, ако продължава да се гледа и в такова качество, следва да държи сметка.

Не би било пресилено да се заяви, че апелът към спазване на нормите на научната свобода, вместо да отблъсне критически идеи вън от регламентите на академичното, прогласява господството на пост-истината. На потребния за дадена реторическа стратегия комплекс от емоционални активатори, които довеждат до убеждение за правота у публиката без да се отчита смислеността и тежестта на аргументите, изпитани по логически път. Превръщането на истината във величина, постижима не чрез процедурите на разума, а по пътя на емоционалното свръхактивиране, редукцията на истината до дискурс, въплъщаващ властови домогвания и отношения, и усилията за установяване на монопол над разказването на миналото чрез употреба на свободата като плашило, представляват различни страни на популистката политическа технология – проблем, с който съвременният свят се сблъсква все по-болезнено. Обезпокоително е, че университетски професори участват в изработването на политически стратегии, базирани тъкмо на пост-истинното и популисткото.

За спазване на академичната автономия настояваше Баева и по време на протестите срещу конференцията, посветена на Людмила Живкова, която тя без особени основания беше нарекла научно събитие[45]. Доклад със заглавие „За майка ми като личност и като ръководителка на културата“[46], прочетен от щерката на тоталитарната принцеса, трудно може да бъде квалифициран другояче, освен като показно отстраняване на свободата в името на партийната пост-истина.

Университетът е политическо средоточие, доколкото политиката е – първо – споделеното усилие за домоустроение. Гражданството финансира съществуването на университета не само поради нуждата от дипломирани люде, а най-вече – заради потребността от независимо средище на критическа мисъл. Академичното поле, институционализирано в университета, следва да остане вън от партийните домогвания – ученият гледа на света и оттатък него, за да изгради картината му върху принципни основания. Такива, които изключват частната полза, била тя насочена към лице, група или партия. От тази гледна точка университетът е антипопулистки топос.

Обитателите на научната сфера са „тук“, „там“ и „някъде“ едновременно. Пребиваването им на „Позитано“ – 20 или на кой да е политически адрес като нетърпеливи, партийни агитатори, ги привързва към актуалното „тук“, привидяно само през обектива на идеологията и частната полза. По този начин един инак прилично написан учебник, по който несъмнено може да бъдат постигнати резултати, сравними с тези, до които може да доведе интегрирането на кой да е от конкурентните разкази, се оказва обект на атака от страна на онези, в чиито очи текстът отдавна е смислово изконсумиран от негативния образ на автора си. Учебникът умря след атентат, сторен му от неговия създател. Допринеслият за делата на партията в модела на популизма се оказа образ, неудържим в логиката на една класическа верификация.

[1] „Бивш шеф в ДС е предложен за отличие „Златен век“ – http://iconomist.bg/68467-Бивш-шеф-в-ДС-е-предложен-за-отличие-

[2] „След Манджуков, Рашидов и Тошев, „Стара планина“ се дава и на Робъртсън“ – https://www.mediapool.bg/sled-mandzhukov-rashidov-i-toshev-quotstara-planinaquot-se-dava-i-na-robartsan-news20147.html

[3] Указ № 291, обн. ДВ. бр.92 от 24 октомври 2008 г., „Тодор Батков получи орден „Стара планина“ – https://www.dnevnik.bg/sport/2008/10/17/567073_/

[4] Указ № 160, обн. ДВ. бр. 57 от 11 юли 2014 г., „Академик Стефан Воденичаров получи орден „Стара планина“ – https://dnes.dir.bg/politika/rosen-plevneliev-stefan-vodenicharov-17709072

[5] „В БАН нещо става: учени искат оставката на акад. Стефан Воденичаров“ – https://blitz.bg/obshtestvo/v-ban-stava-neshcho-ucheni-iskat-ostavkata-na-akad-stefan-vodenicharov_news385772.html

[6] „Георги Първанов награди Вежди Рашидов със „Стара планина“ първа степен“ – https://www.mediapool.bg/georgi-parvanov-nagradi-vezhdi-rashidov-sas-quotstara-planinaquot-parva-stepen-news16393.html

[7] Указ № 406, обн. ДВ. бр.115 от 10 декември 2002 г., „И главният редактор на „Труд“ получава „Стара планина“ – https://www.mediapool.bg/i-glavniyat-redaktor-na-quottrudquot-poluchava-quotstara-planinaquotn-news19082.html

[8] Указ № 477, обн. ДВ. бр.96 от 31 октомври 2003 г., „Симеон предлага и зетя на Живков за орден „Стара планина“ – https://www.mediapool.bg/simeon-predlaga-i-zetya-na-zhivkov-za-orden-quotstara-planinaquot-news23256.html

[9] „Слагат лимит на Първанов за орден „Стара планина“?“ – https://www.mediapool.bg/slagat-limit-na-parvanov-za-orden-quotstara-planinaquot-news9868.html

[10] Грозев, Красимир. „Орден „Стара планина“: от Сорос до Янка Такева“ – https://www.webcafe.bg/webcafe/politika/id_80315680_Orden_Stara_planina_ot_Soros_do_Yanka_Takeva

[11] „Стефан Цанев отказва „Златен век“ заради Димитър Иванов“ – https://clubz.bg/49097-stefan_canev_otkazva_zlaten_vek_zaradi_dimityr_ivanov

[12] „Продават на безценица орден „Стара планина“ в интернет“ – https://trafficnews.bg/absurdi/prodavat-beztsenitsa-orden-stara-planina-internet-24525/; „Търгуват орден „Стара планина“ в интернет“ – https://www.bulnews.bg/article/128462; https://novini.bg/biznes/biznes_tehnologii/297322; https://blitz.bg/obshtestvo/trguvat-orden-stara-planina-v-internet_news352575.html.

[13] Маркарян, Александра. „Агент Огнян стана член-кореспондент на БАН“ – https://offnews.bg/nauka/agent-ognian-stana-chlen-korespondent-na-ban-689783.html; Христов, Христо. „Разкрити са 44 агенти на Държавна сигурност на ръководни постове в БАН“ – https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/02/09/855188_razkriti_sa_44_agenti_na_durjavna_sigurnost_na/;

[14] Вж. Решение №230 на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия от 16.6.2011 г., в което се посочват над 180 от 1242 проверени лица от Висшата атестационна комисия – органът, който отговаря за получаването на научни степени и звания – като принадлежни към органите на тоталитарната власт, ангажирани пряко в практиките на насилствена отбрана на идеологията. За 128 данни няма.

[15] „Аксиния Джурова: Гордея се, че работех за разузнаването“ – https://blitz.bg/obshtestvo/intervyu/aksiniya-dzhurova-gordeya-se-che-rabotekh-za-razuznavaneto_news111611.html

[16] „ДС обсипвала с дарове дъщерята на Джуров“ – http://www.politika.bg/article?id=22928

[17] Димитров, Божидар. За кожата на едно ченге. София: Уникарт, 2015.

[18] „Новите лауреати на БСП ще получат наградите си на Бузлуджа“ – https://www.duma.bg/novite-laureati-na-bsp-shte-poluchat-nagradite-si-na-buzludzha-n196599

[19] http://epicenter.bg/article/Prof–Iskra-Baeva–Kadrinka-Kadrinova-i-Ivan-Granitski-sa-nositelite-na-nagradite-na-NS-na-BSP/189143/2/0, http://www.glasove.com/categories/novini/news/prof-iskra-baeva-kydrinka-kydrinova-i-ivan-granitski-sa-nositelite-na-nagradite-na-ns-na-bsp,

[20] http://www.bta.bg/bg/c/OF/id/2052158

[21] https://www.youtube.com/watch?v=Ff5Gtv4qJ_U

[22] Учебник по история и цивилизация за 10. клас, София: Булвест 2000, 2019, с. 327, върнат от министъра на образованието за преработка.

[23] Вж. История на съобщенията в България, София: Ракла, 1997 (тук съавтор е и Илияна Марчева); Българските преходи 1944-1999, София: Тилиа, 2000; Българските преходи 1939-2002, София: Парадигма, 2002 (с допълнени издания през 2006 и 2010 г.); Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944-1955), София: Полис, 2003 и 2013; Социализмът в огледалото на прехода, София: Изток-Запад, 2011; 16-а република ли?, София: Изток-Запад, 2017; Реформи и реформени инициативи в България и света през ХХ в., София: УИ „Св. Климент Охридски“; и англоезичната Illustrated History of Bulgaria, Sofia: Scorpio, 2017. Каталогът не е пълен.

[24] „Възродителният процес“. Т. 1, Българската държава и българските турци: средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век, София: Държавна агенция Архиви, 2009; „Възродителният процес“. Т. 2, Международни измерения (1984-1989), София: Държавна агенция Архиви, 2009

[25] „Насилието през XX век, погледнато от двата края на Европа“ – История, 1, 2005, с. 57-64; „Политикът интелектуалец“ – Понеделник, 2010, с. 11-34, извънреден брой под заглавие „Иван Башев – политик и държавник от европейска класа“ и мн. др.

[26] Барт, Ролан. Смъртта на автора, прев. Албена Стамболова – http://www.litclub.bg/library/kritika/bart/dead.html

[27] Дърева, Велислава. Атентатът 1925. Денят, в който се отвориха портите адови, София: Синева, 2019.

[28] Вж. предаването „Опорни хора“ на телевизия Bulgaria On Air от 29.6.2019 г., анонсирано на сайта на телевизията така: „Проф. Андрей Пантев: Учениците трябва да изучават комунизма през призмата на романтиката!“ – https://www.bgonair.bg/a/172-oporni-hora/106510-prof-andrey-pantev-uchenitsite-tryabva-da-izuchavat-komunizma-prez-prizmata-na-romantikata

[29] https://www.duma.bg/novite-laureati-na-bsp-shte-poluchat-nagradite-si-na-buzludzha-n196599

[30] https://duma.bg/golemite-nagradi-na-bsp-byaha-vracheni-na-sabora-n172119

[31] Учебник по история и цивилизация за 10. клас, София: Булвест 2000, 2019, с. 329.

[32] Пак там, с. 338.

[33] Пак там, с. 328.

[34] Пак там, с 334-335.

[35] Wittgenstein, L. Tractatus Logico-Philosophicus, London-New York, 1922, p. 74.

[36] Манчев, Боян. „Университетът и политическото“ – Култура, 39 (2745), 22 ноември 2013.

[37] „Доц. Румяна Маринова-Христиди: Повтарят се сталинските методи на цензура“ – интервю на Велиана Христова, Дума, 1 юли 2019; „Проф. Людмил Спасов: Такава политическа помиярщина досега не е имало“ – интервю на Велиана Христова, https://pogled.info/bulgarski/prof-lyudmil-spasov-takava-politicheska-pomiyarshtina-dosega-ne-e-imalo.106209; вж. и участието на Е. Калинова в предаването „Честно казано“ по телевизия Евроком, 26.6.2019 г. – https://eurocom.bg/shows/video/chestno-kazano/10768.

[38] Според Евгения Калинова „В учебниците се включват категоричните отговори, постигнати от историческата наука“ – https://www.bgonair.bg/a/36-sutreshen-blok/106286-politika-v-uchebnitsite-kazvat-li-istinata-urotsite

[39] Сартр, Жан-Пол. Екзистенциализмът е хуманизъм, София: ЛИК, 1997, с. 27-28 et passim.

[40] Учебник по история и цивилизация за 10. клас, София: Булвест 2000, 2019, с. 304.

[41] Мимоходом ще отбележа, че още преди заповедта за депортация на еврейското население от земите под общо управление да влезе в сила, онези, които се е очкавало да бъдат засегнати, са знаели какво ги очаква. Малцина от тях успяват да се спасят с бягство. Моята баба все още помни как по мрънкало баща ѝ е укривал цели семейства във фурната за хляб на селото, която той е държал, а преди съмване на другия ден ги е провождал в неизвестна посока. Действието се развива в село в близост до гр. Радомир. Практика, за която прадядо ми е имал неприятни срещи с полицейските сили.

[42] Цит. по Каприев, Георги. „Драмата на един академичен интелектуалец“, Във: Филов, Богдан. Софийската църква „Св. Георги“. Софийската църква „Св. София“, София: Изток-Запад, 2004, с. 22.

[43] „Проф. Искра Баева: Никой не е казал, че демокрацията ще е вечна“, интервю на Кърдинка Кърдева – https://baricada.org/2018/10/08/iskra-baeva-democracy-populism/

[44] Пак там, с. 22-23.

[45] https://www.dnes.bg/sofia/2012/10/19/sporna-konferenciia-za-liudmila-jivkova-dokara-protest-v-su.171012

[46] https://bspleaks.bivol.bg/view.php?id=3394

 

Статията изразява позицията на автора. Редакцията е готова да публикува още мнения.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".