Политика, митология и пропаганда: товарът на историята

Споделете статията:

 

Текстът(2) е свързан с научните усилия за описание и анализ на историческите възстановки, които екипът в състав проф. Ивайло Дичев, доц. Евгения Троева-Григорова, гл. ас. Анна Алексиева, гл. ас. Димитър Атанасов и д-р Иво Страхилов правят в рамката на научния проект „Да преживеем миналото. Историческите възстановки като феномен на културата“, финансиран от ФНИ. Изследователската група обвързва историческия разказ със състоянието на обществото и негови ключови нагласи и отношения, през които измерва температурата на различни проблеми, с които всички се сблъскваме. Сред тях са нивото на толерантност към различията, податливостта към популистки послания, емоционалният филтър на колективната травма и нейната употреба за различни цели от страна на обществени лидери.

 

 

 

Според популярното клише на Балканите сме толкоз претоварени от история, че чак не успяваме да си я поделим справедливо. Ето защо регионът се намира в състояние на перменентен конфликт, в чиито център е въпросът кое минало кому принадлежи. Гърци и македонци спорят за империята на Александър Македонски, цар Самуил периодично възпалява отношенията между македонци и българи, произходът на Асеневци е обект на сериозни спорове между българи и румънци през 1970-те и 80-те, а Македония е „раната на снагата на Отечеството“, обитават я само „чисти българи“ и принадлежността ѝ към друга държава или на себе си се смята от мнозина за разкъсваща травма.

Изглежда тъкмо обратното – миналото никак не е много. Балканите не са фабрика за история. Разказът за отминалото тук е доста по-рехав от този за други зони на Европа. Някой би си помислил, че оскъдността на ресурса го прави ценен, а властта над него – толкова по-оспорима.

И с това не бих се съгласил – нима читанките по учебния предмет, посветен на миналото, в Швейцария или Норвегия са по-дебели от тези в Македония или Босна и Херцеговина? Обяснението на региона като ареал на перманентни кногостранни конфликти от типа „bellum omnium contra omnes“, лежи не в оценката на количеството налична фактология, на богатството на историческите извори, на великолепието на археологическите паметници или на дължината на архивния фонд, свидетелстващ документално за историята. Свадите около властта върху разказването на миналото не зависят от неговото изобилие, а от разбирането му и от идеологическата рамка, в която то бива използвано за целите на даден обществен проект или групова цел.

 

На 17 септември 2020 г. в медиите бе публикуван документ, издържан в жанра „разяснителен меморандум“[1] – непознат досега, вероятно откритие на авторите си, чиято самоличност така и не бе разкрита.

Изложението започва с исторически преглед – стандартно, но без уплътнение от авторитет съгласно утвърдения похват. Липсва името на автора на този дял, а с това и изводите стават уязвими – над валидността им не бди някое вездесъщо присъствие с научна титла или познато на всички име.

Според логиката на теста първото дължимо пояснение с отнася до употребата на понятието Македония въобще. Изтъква се, че става дума за историко-географска област, поделена между шест съвременни държави, ето защо въвеждането му в името на съвременна държавна структура би следвало да се смята за нелегитимно: всички опити за налагане на географския термин Македония като официално име на новосъздадената през 1992 г. държава в продължение на 28 години бяха обременени с политическа чувствителност“[2]. В този контекст, както ще стане ясно и по-нататък, всяко позоваване на политиката би следвало да води до денонсиране на стоящия насреща довод – политическо ли е, то е непременно лошо. Обяснение за това няма, навярно се разчита на стереотипа, наложен по времето на социализма, според който политическото мислене не е терен за реализация на обикновения човек, тъй като усилията в тази посока биха родили идеи за алтернативни траектории за развитие на обществото и с това да изложат на риск „социалистическото строителство“ и държавния монопол над идеологическата покривка на света.

„Македонски“ според цитирания документ няма как да се разбира другояче, освен в регионален смисъл: „В България стотици хиляди българи се самоопределят като „македонци“ по отношение на регионалната си принадлежност, като ясно посочват български етнически произход.“[3] Тук е първото драстично разминаване между претенцията на меморандума и осъществяването му на равнището на смисловия строеж. Едва ли у някого има съмнение, че езиковите понятия имат различни значения, зависими са от контекста, някъде са просто думи, заявяващи еднозначни обекти от типа на ежедневно мислимите, а в други контексти те се превръщат в термини, съдържащи многозначност, носещи видим познавателен товар и препращащи към различни модели на придаване на смисъл на означаемото, издържани в теоретични построения. Пример е многократно срещаната в документа „нация“ – на всекидневно равнище употребата ѝ сочи гражданите на определена държава като колектив и юридическите носители на съответното гражданство, а в академичния речник говорим за модели на национално строителство, изговаряме различни теоретични референции (примордиалистки, модернистки, постмодерни), изследваме различни практически модели на нации, проучваме техните истории, идеологически конструкции и др.

Погледнато емпирично, Македония в плана на историята също проявява склонност да обърква онзи, нагласил се към твърдолинейни и окончателни обяснения на света: между Македонската империя, Македония в Късната Античност, тема Македония под Византийска власт, Македония у различните западноевропейски пътешественици през целия османски период, и съвременните ѝ мерки в политически и географски аспект, има съществени разлики. Ето защо различното смислово остойностяване на македонското и производните му е легитимен ход, от който никой не бива да изпитва страх. Свойствено на науката е знанието, неговите ориентири и границите му да се изменят. Понякога – до степен, предизвикваща изненада дори у специалистите.

Не е пропуснат знаковият период след Първата световна война, узаконил несбъдването на претенцията Македония да бъде българско владение. Изложението тук е издържано изцяло в тоналността на травмата, представена така, сякаш всичкото зло, сторено от националистите в Кралството на сърби, хървати и словенци, и на първата Югославия, засяга лично написалите текста. Конкретно-личният характер на страданието е подменен с една културна травма, чиято механика следва тази на романтическото разбиране за нацията – тя е всеприсъстваща, има я навсякъде, неин ултимативен избор е лозунгът „Няма да забравим, няма да простим!“, отзвучаващ често пъти на чествания на събития, свързани с крушения на национални идеали.

Интимно-интериоризирано е преживяването на историята въобще – в общественото съзнание през 681 г. „ние“, предвождани от хан Аспарух, сме победили ромеите, сякаш тази сутрин съм се върнал от боя – прашен и уморен, но доволен; „ние“ сме отрязали главата на василевса Никифор след битката при Върбишкия проход, все едно още усещам замаха си и срещата на хладния метал с плътта на родения в пурпур, а миг след това виждам окървавеното му и безжизнено лице; сякаш „ние“ победихме сърбите при Сливница, „нас“ ни дадоха жертва в Ньой, а след това англо-американските сили „ни“ бомбардираха, а ние бягахме под сипещите се като майски дъжд бомби в паника.

Тази неоромантическа бленда, забравена за десетилетие и нещо след 9 септември 1944 г., беше възобновена и превърната в основен акцент в идеите за културно планиране на Людмила Живкова. До началото на 1960-те националното говорене и македонската тема се смятат за забранени. Автори на текстове, настояващия на българския характер на Македония, лежат в затвори и лагери, а книгите им попадат в списъци на забранена литература и заключени в секретни библиотечни фондове, за да не бъдат достъпни за масовия читател. Може да се каже, че множество видими прояви на национализма са преследвани, а носителите им – репресирани.

Проф. Василка Тъпкова-Заимова, завършила висшето си образование малко след войната, решава да започне работа като учителка. Оказва се, че това не ѝ е позволено, а в управлението по образование се отнасят с нея унизително, защото нейният баща Петър Тъпков е автор на малка книжка, в която той отстоява българското в Македония[4].

Забележително е отношението на анонимните автори на меморандума към учените-историци и филолози в Македония: „Първият Исторически институт в СРM … има за задача да изработи необходимите атрибути за новата национална идентичност чрез фалшифициране на документи и изтриване на всички връзки с българските корени, език и произход на това население. Тези практики се запазиха и след разпадането на Югославия и създаването на първата независима Република Македония.“[5].

От студентските си години пазя един особено показателен за мен спомен, свързан с лекциите по предмета „История на България III“, включващ формално времето от Освобождението до 9.9.1944 г. Титуляр на курса беше проф. Димитър Гоцев, който по същото време беше и председател на т. нар. македонски научен институт в София. Още при първата ни среща в аудитория 23 на Ректората той не пропусна да сподели своето верую: докато у нас има институт за история, то в Белград, Скопие, Анкара, Букурещ – там има институти за фалшификация на българската история. Последните синтагми той изговаряше бавно, акцентувано и много проучвствено. Завършваше със съждението, че в сферата на измамите на терена на миналото най-безсрамни са гърците, а това се отразява и на институционалната им инфраструктура – останалите ни комшии имат само по едно звено, в което коват неистини, а те сътворили цели две. За допълнителна убедителност професорът, носител и на голям докторат, допълваше техните местоположения: „и в Солун, и в Атина“.

В разказа на проф. Гоцев българска история нямаше – това той също обясни още на първата си лекция: станалото в България си го знаем, а особено внимание изисква „раната на снагата на Отечеството – Македония“. Ако преведем това на езика на съвременната хуманитаристика, лекторът е признал в самото начало, че от него никой няма основание да очаква познание, а по-скоро пропаганда, предствена за фактография, гарнирана с мощни неоромантически врязвания, представляващи в неговия случай съждения от типа: „Гоце… колеги… е бил голем българин… Голем българин е бил!“. Многоточията отговарят на дълги замълчавания на говорещия, придружени с монументална жестикулация, сякаш стимулираща мъчно отчленяваната реч.

Не един и два от разказаните сюжети будеха насмешка или гняв у студентската аудитория, а това беше особено валидно, когато лекторът достигна периода между двете войни. Няма да забравя почти сълзливия наратив за тримата български четници, които се отбрявали две денонощия срещу 1500 (хиляда и петстотин) души сръбска войска. Все още помня и патосът му, когато споделяше с нас друг важен за него сюжет – този за двамата българи, били се храбро срещу почти 1000 (хиляда) души сръбски сили. Накрая единият загинал, а вторият, имитирайки, че се предава, се самовзривил, убивайки неколцина от архивраговете на българщината.

През този спомен прозира една от изконните черти на този тип гледни точки – те залагат на лесни за проследяване митове, които често пъти са не просто общностни разкази, прицелени в създаване на обща ценностна платформа и мобилизация спрямо споделена кауза. Подобно на този случай, в тях разликите между митологията на борбата и фактическата картина се заличава, едното подменя другото с педагогическа цел. Както каза и самият проф. Гоцев – трябва да знаем за Македония, другото е ясно.

За Гоцев онези, които се наричат днес македонци, са плод на „Титовата пропагада“. Сиреч, правото на самоопределение е валидно само когато онези, които смятаме за българи, се съгласят с това. За същото настоява и меморандумът – македонската нация би следвало да е плод на „етнически инженерингов проект“[6]. Така, сякаш нацията е естествено формирование, подобно на скалите, потоците и езерата. Похват, отново отпращащ към идентичностното планиране на късния социализъм и участието на държавните институции в него, в това число – и на ДС. Служба, към която самият Димитър Гоцев е осветлен като причастен[7].

Подобно на безименния автор на меморандума[8], и проф. Гоцев се бунтуваше срещу всеки опит да се говори за македонска нация преди 2 август 1944 г., а за периода след това наблягаше на насилието към онези, които са се заявявали като българи. Числата, които привеждаше като жертви на Титовия режим, бяха сходни – десетки и стотици хиляди, с които боравеше доста свободно и без да предложи никакви исторически доказателства. Механизъм, присъщ на пропагандата – информира чрез шок, привежда публиката в състояние на емоционална свръхвъзбуда, притъпява критическите ѝ рефлекси, за да внедри посланието, което смята за правилно.

Парадигмалните различия са видими. Не, не става дума за различи тълкувания на миналото, нито – за различаващи се проекти за довеждането му до настоящето. В случая с цитирания професор залог на тази версия е поне една академична кариера. Днес скърцането със зъби към Скопие е бизнес. Подобна вербална агресия, основана на методите на репресивния апарат от времето на комунизма, основана на представата за това, че някой нещо „ни“ дължи, разтоварва обществото от отговорностите му пред днешния ден, провокирайки го да се мисли като потенциален победител. Ако не реален, ако македонците не си посипят главите с пепел и не се провъзгласят за „чисти българи“ и „наши братя“, ако не признаят читанките си за „фалшифицирани“ и езика си – за „изкуствен“, по поне моралната награда ще бъде „наша“.

Текстът, макар и екстремен, е представителен както за целите на българската историческа наука по отношение на македонската, така и на методите на учените, а и за начина, по който се води изобщо научен диалог. Според съпредседателя на смесената комисия по историческите възпроси от българска страна доц. Наум Кайчев вината за отдалечението на позициите на двете страни в последно време е изцяло у скопските колеги[9], които перкъснали едностранно диалога поради изборите в страната им. Комисията – настоява той – не е политически, а научен инструмент. Довод, който трудно издържа на собствения му ангажимент към ВМРО – партия, част от управляващат коалиция в България.

Последният най-спорен въпрос, до който заседаващите допряха, беше националността на Гоце Делчев. На този чувствителен терен търпение загуби и председателят на казания политически субект, който и без друго не е забележим с толерантното си поведение. Стигна се до там политик да отправи директни заплахи към македонската страна на научната комисия: ако не се съгласят с българското потекло и националност на Г. Делчев, България ще блокира преговорния процес на Скопие, иницииран с оглед присъединяване към ЕС[10].

По всичко личи, че в очите на мнозина последна инстанция по въпросите на науката са политическите сили. Становището всякога трябва да бъде само едно, а налагането му не търпи никакви компромиси. Научното познание не е въпрос на договаряне, диалог и ефективен обмен на становища и доводи, а постановление от високо политическо място, на което не се възразява, тъй като всяка опозиция води до нежелани последици за автора си. Модел, който повтаря нормите, по които функционираше хуманитаристиката по времето на тоталитарния режим – времето, в което е образователно и възпитателно формиран лидерът на казаната партия Красимир Каракачанов. Навярно за тази негова школа – житейска и образователно-институционална – властовата принуда не е неприемлива, а демокрацията е празна дума.

Преди няколко дни с мой добър познат – белгийски българист – посветихме известно време на тази тъкмо тема. За политическите интервенции в науката той попита защо само историята е така атрактивна. Какво дистанцира партийните фигури да задават тона в изследването, да речем, на проблемите на медицината?

Заложник на тази реторика на късния (национал-)комунизъм далеч не е само разказът за историята. Историческия довод, както споделя самият Каракачанов[11], е валидна база за искане на българско гражданство. Бизнес ниша, в която той преди години беше заподозрян, че се е разположил[12]. Разкритията бяха направени от бивша служителка на висок държавен пост, но до днес няма нито данни за образувано производство, нито – за резултати от него.

Настоявам, че зад повърхността на историческия разказ често пъти са кодирани интереси от политически порядък. Залог за версията, която се разказва като обществено валидна, са кариерите на не един и двама – политици, учени, преподаватели и др. Наративът за миналото е и бизнес – дали чрез продажба на сувенири, ястия „от рецептите на баба“, исторически атракциони или чрез търговия с паспорти, историята продължава да носи приходи. Товарът на миналото е вкоренен в дневният ред на днешното по този начин – чрез укритите си намерения, които мобилизират в посока на даден интерес.

Тук историята отново е видима като възстановка. Възстановка на модели, които възпроизвеждат неявени зависимости, в които научното познание и идеята за „общото благо“ не фигурират изобщо.

Ако наистина желаем да бъдем добри съседи в рамката на ЕС, то би било добре да преосмислим именно това – готови ли сме да продължим да реставрираме овехтелите гледни точки на национал-комунизма, имаме ли куража да поставим в скоби политическата намеса в полето на науката, способни ли сме да отстояваме автономията на науката? – Защото перманентното актуализиране на един и същ разказ, доказал се като фактор за разделения и вражди, може да е успешен бизнес инструмент, но нито създава осъзнати граждани, нито спомага за надделяването на проблемите и за смекчаването на и без това не особено положителния имидж на региона в Европа. Европеецът пет пари не дава кой е Гоце Делчев, нито какъв е. Онзи ден с моя белгийски познат изговорихме и това: Брьогел е представител на фламандската школа, но е родом от Нидерландия. Наполеон е италианец, а Хитлер – ариец. Не си представям от Амстердам да посегнат на именития фламандски художник, нито допускам французите да пробутат на италианските си комшии гражданина Бонапарт, макар че последният до края на живота си е бил предмет на саркастични подмятания за италианския си акцент.

[1] Любов Павлова. „Ексклузивно: Какво пише в Меморандума на България за Северна Македония? – https://www.actualno.com/politics/ekskluzivno-kakvo-pishe-v-memoranduma-na-bylgarija-za-severna-makedonija-news_1500405.html

[2] „Меморандум в ЕС: 28 г. България подкрепя Македония, но Скопие не спазва договора“ – https://varnautre.bg/2020/09/17/165323/memorandum-v-es-28-g-balgarija-podkrepja-makedonija-no-skopie-ne-spazva-dogovora

[3] Пак там.

[4] „Класическото образование пред, по време и след епохата на социализма“. Интервю с проф. Василка Тъпкова-Заимова на Зоя Христова-Димитрова – https://web.archive.org/web/20160328010353/http://kkf.proclassics.org/history02.php

[5] Любов Павлова. „Ексклузивно: Какво пише в Меморандума на България за Северна Македония? – https://www.actualno.com/politics/ekskluzivno-kakvo-pishe-v-memoranduma-na-bylgarija-za-severna-makedonija-news_1500405.html

[6] Пак там.

[7] Вж. Решение 230 от 16.06.2011 г. на Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

[8] Любов Павлова. „Ексклузивно: Какво пише в Меморандума на България за Северна Македония? – https://www.actualno.com/politics/ekskluzivno-kakvo-pishe-v-memoranduma-na-bylgarija-za-severna-makedonija-news_1500405.html

[9] https://btvnovinite.bg/predavania/tazi-sutrin/doc-naum-kajchev-goce-delchev-e-makedonec-v-regionalen-smisal-i-balgarin-v-narodnosten.html

[10] Ангел Петров. „Каракачанов: София ще блокира преговорите на Скопие с ЕС, ако не се реши спорът за Гоце Делчев“ – https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/09/10/4112157_karakachanov_sofiia_shte_blokira_pregovorite_na_skopie/

[11] https://www.youtube.com/watch?v=QNXJQsP0y8o&feature=emb_title

[12] https://btvnovinite.bg/predavania/katja-mateva-imam-dokazatelstva-che-vmro-se-izdarzha-ot-prodazhba-na-balgarsko-grazhdanstvo.html

 

Първа част вижте тук

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".